Малцина във футбола могат да се похвалят с толкова бурна и необикновена съдба, каквато има бившият нападател на Уотфорд Трой Дийни.
Вече на 37 футболният му път приключи, но има много какво да разкаже за уроците, болката и изкуплението - от първите му стъпки в аматьорския Челмсли Таун до върховете на Висшата лига с Уотфорд и златните му дни в играта.
В началото на периода си при "стършелите" през 2012 година влиза в затвора, а през 2020-а вижда смъртта в очите, след като в продължение на четири дни е на командно дишане и се бори за живота си след заразяване с коронавирус.
В кариерата си Дийни записва над 700 мача и над 200 гола и признава, че когато погледне назад, историята му звучи невероятно дори за самия него.
"Не, изобщо не", казва той пред списание FourFourTwo, когато го питат дали някога е можел да си представи подобно пътешествие, когато е подписал с Уотфорд.
"Първите ми 18 месеца напълно отразяваха къде се намирах тогава - психически бях тотално разпилян, пропусках тренировки, не се отдавах напълно на това, което правя, и не осъзнавах каква възможност всъщност имам - признава той.
- Винаги съм имал синдрома на самозванеца: "Това скоро ще свърши, ще ме изритат и ще се върна да ритам с приятелите си". Живеех в страх: "О, Боже, това ще свърши, това ще свърши". За съжаление, трябваше баща ми да се разболее, а аз да бъда арестуван, за да осъзная, че трябва да се стегна."
През първата половина на 2012 година бащата на Дийни се бори с рак на гърлото. Едва на 47 е, а коварната болест бързо прогресира.
Нападателят пък се забърква в сбиване пред нощен клуб в Бирмингам. Дийни, брат му и още двама мъже са обвинени в хулиганство, след като нападат група студенти и един от тях остава на земята със счупена челюст.
По това време Дийни е на 23, но вместо да рухне, отговаря по най-добрия възможен начин - с изключителна форма на терена. В края на сезон 2011/12 играе най-силния футбол в кариерата си дотогава.
"Ще съм му признателен до края на дните си - Шон Дайш беше просто страхотен за мен. През първите му шест месеца като наш мениджър почти не играех или бях поставян на левия фланг, а той непрекъснато ме предизвикваше и ми повтаряше: "Ще се откажеш, ще се откажеш". Шон разбираше, че не съм от хората, които се отказват и нарочно го правеше. Затова продължаваше да ми говори, че ще се откажа и ще се "върна към онова, което си правил преди".
После ми даде шанс, когато Марвин Сордел беше продаден. И се възползвах - гостувахме на Милуол и вкарах гол. От януари до края на сезона реализирах десет попадения, но след това влязох в затвора", връща лентата Трой.
Три дни след погребението на баща си през юни същата година Дийни получава 10-месечна ефективна присъда.
Излежава малко повече от три месеца и се сблъсква с безброй поблеми зад решетките, но признава, че без това преживяване никога не би достигнал върховете, които по-късно покорява като футболист.
"Не, щях да съм мъртъв. Ако не бях отишъл в затвора, със сигурност щях да съм мъртъв - подчертава той, повтаряйки думите си, за да стане ясно, че наистина го мисли. - Живеех твърде безразсъдно извън футбола, но всичко се случва с причина.
Момчето имаше семейство и никога не искам да изглежда, че оправдавам това, което направих. Имаше жертва и не искам да звучи така, сякаш се хваля. Но от друга гледна точка това беше като "хард ресет" за мен. Трябваше да прекарам 13 години в пандиза, за да разбера кой съм аз всъщност. "Баща ми вече го няма, какво ще стане с мен?", мислех си аз.
Погребах татко в петък, а в понеделник влязох в затвора, така че трябваше да осмисля всичко - защо се държа така, какво се случва с живота ми. И това, докато просто оцелявах, без да знам какво ще стане с кариерата ми. Но в затвора имаш само време. Имаш единствено време - седиш и мислиш.
Пиша много. Пиша и до днес. Пиша и мисля. Спомням си как направих списък с това какво ще направя, когато изляза на свобода. Беше нещо от сорта на "ще възродя кариерата си, ще си купя къща, ще си купя кола".
Изкарвах добри пари, да, но излизах всяка седмица, карах кола на лизинг и живеех под наем. А когато те затворят и спрат да ти плащат, осъзнаваш: "По дяволите, всъщност нямам нищо!".
Това беше рестартът, от който имах нужда, и се надявам оттогава да съм направил баща си и дядо си - любимите хората, които загубих - наистина горди с мен. Искрено се надявам да е така."
