Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Дамян Дамянов - за крилата на импулса и смелостта, която движи изкуството

Дамян Дамянов - художникът, който вдъхновява, но избягва думата "вдъхновение".
Снимка: Ирена Игнатова
Дамян Дамянов - художникът, който вдъхновява, но избягва думата "вдъхновение".

Има хора, които респектират с успеха си до степен, в която начинаещият да се откаже и пренасочи към друга сфера. Има и такива, които правят точно обратното: вдъхновяват.

Въпреки че избягва думата „вдъхновение", именно такъв е случаят с художника Дамян Дамянов, когото познаваме като автор на част от най-красивите нови български корици - богато илюстрираните книги на Джани Родари „Приказки колкото усмивка", „Джелсомино в Страната на лъжците", „Как Колето Панкин летя до Бразилия..." на Даниил Хармс, новото издание на „Крадецът на праскови" на Емилиян Станев, „Пикник край пътя" на братя Стругацки и над 1000 корици на други. Няма да откриете жанрова зависимост в подбора на книгите, по които работи - той не подценява нито един жанр и вярва, че всеки има своето място.

Завършил Националната художествена академия и специализирал в ателие Cite des Arts Paris, той отдавна е от страната на преподавателите - в момента в Департамента по изящни изкуства на НБУ. Вярва, че за разлика от преди, днес студентите имат много повече възможности заради технологиите. Включително - да опознават по-добре работата на преподавателите си.

При него изкуството е не само професионален път, но и занимание с подчертано терапевтичен ефект - най-добрата терапия освен бягането.

Със себе си винаги носи тефтер, в който да нахвърля идеи, а тефтерите складира грижливо, защото не се знае от кой от тях ще изскочи основата на нещо по-голямо.

Вярва, че художникът трябва да има изключително богата обща култура и разговорът с него го доказва - с отговорите си той не щрихира идеи, а ги разгръща в пълнота. Сякаш както в работата си, така и с думите винаги знае до коя точка иска да отведе една мисъл.

В тефтерите му непрекъснато изникват нови идеи като отправни точки за бъдещи творби, а през 2016 година в българското културно пространство се появи типографския му проект с идеограми „Под езика", а след това и книга със същото заглавие. Предстои да видим и неговата следваща част, върху която Дамян Дамянов работи в момента. Паралелно с темата за буквите като изображения, той работи и по друга - рисуване без букви. Прави поредица комикси, в които историята се разказва в 4 или 5 панела, но без текст.

Всички тези примери само доказват, че когато човек обича това, което прави, то не е просто „домашна работа", а е възможност във всеки един момент да разгръща идеите си. Вероятно в това е тайната на успеха и удоволствието от творческия процес.

Говорим си в ранна сутрин на по чаша кафе. Дали от слънцето, от кафето или от разговора, накрая всичко се усеща по-топло.

Казвате, че обикновено се движите с тефтерче в чантата. С какво ви помага това в работата?

Даже два в момента, ако трябва да съм искрен - един по-голям и един по-малък, за да използвам всяко свободно време, а то е най-дефицитната стока в наши дни. Гледам да нахвърля в тефтер всички идеи, върху които работя - било то професионални или от лично естество. Винаги всичко започва оттам. Така опитвам да си организирам нещата, защото редът не е сред основните ми качества. Систематизирането на работата ми по този начин ми дава много ясна представа откъде съм тръгнал, когато съм започнал да правя нещо и докъде искам да стигна.

Според мен е много важно всеки човек, който прави нещо с ръце, както е например при художниците, да използва вътрешния импулс, който всеки от нас има. Няма значение дали пишем или рисуваме - онова, което минава директно от синапсите в мозъка ни през ръката, най-добре се усеща чрез първоначалното впечатление, изразено чрез рисунка, даже драсканица.

Това значи ли, че е в работата си действате по-скоро воден от импулс, отколкото от някаква предварителна рационализирана идея?

Често пъти идеята се движи на крилете на импулса. Когато човек има задача да направи нещо, да изрази някакво състояние, да илюстрира ситуация или сюжет, той има обща идея и често пъти първоначалните скици дават много ясна посока накъде трябва да върви работата. Опитвам се да мисля по-визионерски, т.е. да си представям нещата в завършен вид, но разбира се, в първия момент те са доста далеч от това, което става финално.

Какво се случва с изрисуваните тефтери?

Складирам ги грижливо, прокрадват се и идеи за по-нататък - да бъдат показани. Макар че съм далеч от мисълта, че всичко, което е там, си заслужава да бъде видяно. Иначе понякога отварям и виждам върху какво съм работил преди две или три години. Те всъщност са своеобразен дневник и като всеки дневник имат своите интимни нюанси - разбира се - отново през рисунката. Определено има някои идеи, които изчакват на стендбай и един ден трябва да бъдат реализирани.

За писателите казват, че трябва да са прочели страшно много, преди да започнат да пишат. Каква е зависимостта при художниците?

Абсолютно същото е. Аз съм на мнение, че художникът трябва да е с изключително богата обща култура и не говоря само за света на изобразителното, а изобщо да е на "ти" с киното, с музиката, с литературата - това винаги помага. Светът ни е море от информация и човек трябва да се научи да плува в него. Знанието за това какво е правено преди теб и какво се прави в същия този момент според мен е много важно - за да стигнеш до нещо, което може би няма да е съвсем ново и различно, но няма да повтаря, или ще надгражда нещо, което вече се е случило. Така че тук важи абсолютно същото правило: както добрият писател трябва да е аналитичен читател, така и добрият художник трябва да е опитен, обогатен зрител.

Рисувате корици на книги. Това прави ли литературата изкуството, което най-често ви вдъхновява в работата или черпите вдъхновение и от музика, от кино...

Може би в обратен ред. Всъщност - най-много от музиката, постоянно слушам музика. Стремя се да научавам и прослушвам нови неща, да имам поглед върху това, което се слуша. Затова и интересите ми в музикално отношение са много широки. Разбира се, че моята работа изисква много четене, като често пъти това не е само четенето за конкретен проект, но и странични неща, които могат да... добре, нека все пак да използваме тази думичка - могат да „вдъхновяват" или по някакъв начин да събуждат интерес към нещо.

Същото се отнася и до киното. Това визуално изкуство е от голямо значение особено в работата на илюстратора. Често пъти някоя сцена от филм може да провокира конкретна композиция или идея за някоя илюстрация или дори цяла книга. Да, определено не работя и не живея във вакуум, а се стремя да се обграждам с текст, звуци и кино, което да ми допада и което да ме обогатява.

Каква музика слушате най-често, докато работите?

Сетлистът е наистина много дълъг. В последните дни „въртя" много новия албум на Том Йорк, а също Dead Can Dance, Mammal Hands, Нора Джоунс. Също така някои по-стари неща на Филип Глас.

Когато подхождате към рисуването за дадена книга, доколко добре се запознавате с текста предварително?

Когато някой, който прави корица на книга - няма да го наричам художник, защото в тази сфера работят и много нехудожници, не е прочел книгата и не познава текста, това личи ужасно много.

Обикновено чета книгата - кога по-задълбочено, кога по-диагонално, но винаги трябва да съм запознат с текста, защото в крайна сметка се опитвам да преведа авторовата идея на определен изобразителен език. Разбира се, това е много субективно усещане - авторът усеща нещата по един начин, неговият преводач, да кажем, твърди, че разбира този текст в най-пълна степен...

Често пъти читателят посяга към книгата, без да познава автора и неговите текстове - заради чисто визуалното привличане, ето защо корицата е важна. В тази връзка художникът има голяма отговорност за това книгата да бъде харесана, но и да ориентира читателя дори чисто в жанров смисъл какво е това, което държи в ръцете си. Както можем да изгледаме пет минути от един филм и веднага да го подредим във филмографията в главата си - на какво прилича, какъв е жанрът, какво да очакваме от този филм. Същото е и с книгата - още преди да я отворим, това как изглежда - говоря не само за първа корица, но и колко дебела е, как тежи, как е оформен шрифтът вътре - ни подготвя за литературата, в която трябва да „влезем". Затова и не подценявам никакви жанрове, смятам, че всеки от тях има своето място. Но мисля, че е уместно и много полезно читателят да бъде ориентиран още с намирането на книгата сред множеството.

Къде усещате по-голямо удовлетворение - когато видите работите си в изложбена зала или когато са из щандовете в книжарницата като корици?

Това е много интересен въпрос, защото корицата и илюстрацията имат различен живот след отпечатването на книгата. Единият наистина е в книжарницата - когато те си взаимодействат, конкурират с безброй други корици на различни книги. Другият живот е този в изложбената зала, когато могат да бъдат видени на много по-голям размер и в съвсем различен амбианс: изолирани агресивната среда от изображения, текст и цветове, която обикновено обитават, и изкарани от контекста. Тогава те могат да станат самостоятелни и различни произведения. Може да се случи така, че да извадим една илюстрация и тя да ни действа като картина, без дори да подозираме, че тя е правена, инспирирана и посветена на конкретен текст. Не знам в кой от двата случая усещам повече удовлетворение, но знам, че и в двата случая - може би повече в книжарницата - съм по-критичен към нещата, които съм направил.

Това може да се дължи на много фактори, дори на лошо отпечатване. За съжаление, много рядко човек може да се върне и да поправи грешка, защото обикновено е свързана с голям тираж и много хора, които работят в книгоиздаването. Така че критичното второ гледане на направеното ми дава много ясна представа какво съм постигнал и какво не съм успял, къде са грешките, които за в бъдеще трябва да изглаждам.

По какъв начин технологиите са променили работата ви до момента?

Технологиите промениха абсолютно всичко, включително и работата на графичния дизайнер и на художника и то - предимно за добро. Естествено, могат да се намерят и много недостатъци. Например забелязвам как у много мои студенти, които за първи път започват да работят на компютърни програми, това до голяма степен изсушава тяхната работа. От друга страна, само ако си представите света преди 20 години или дори преди по-малко, когато аз съм бил студент и технологиите не бяха навлезли толкова активно, за реализирането на някой проект ни трябваше много повече време. До информация стигахме предимно в библиотеката, чрез ровене в много албуми, списания и каталози. А сега всички си седим пред компютъра и използваме социални мрежи, имаме платформи като Behance, където можем да видим какво правят безброй много хора точно в този момент, когато ние вместо да работим гледаме техните неща.

Другото е софтуерът, който значително помогна на нашата работа с оглед на това, че предостави много нови възможности за експериментиране, много време, което да печелим, правейки един проект. Това отново е нож с две остриета, защото софтуерът е толкова user friendly, както се казва, толкова интерактивен и лесен за усвояване, че общо взето всеки, който пожелае, може да го използва и да опита да направи нещо. Преди да стигнем до технологията обаче е добре, да не кажа задължително, да имаме много сериозна теоретична и практическа подготовка - канава, върху която да надграждаме възможностите, които предоставят софтуерът и технологиите.

Какво друго се е променило от времето, когато вие сте били от страната на студентите, до днес, когато сте от страната на преподавателите?

Промени се нещо, според мен - за добро, и това е, че днес знаем много повече за хората, тъй като използваме социалните мрежи и интернет. Когато бях студент, се е случвало човек да не знае какво точно прави неговият преподавател в другия живот, извънакадемичния. Понякога резултатът може да бъде много разочароващ. Сега можеш веднага да гугълнеш някого и нека бъдем честни - това е много полезно. Другото е достъпът до информация - в наши дни тези, които нямат опит, които още се учат, които са още студенти, всъщност имат достъп до много повече информация и виждат много повече неща. Може би не знаят как точно е направено нещо и как да го постигнат, но поне виждат някаква точка на хоризонта, към която да се стремят. Могат веднага да харесат стил на работа или творчески почерк, и да опитат не да го имитират, но по някакъв начин той да ги инспирира и да им служи за добър пример. Това е наистина безценно, защото примерите и авторите са ужасно много. В целия свят, в различни школи, в различни сфери на изобразителното.

Какво много ви се иска студентите ви да запомнят от часовете с вас?

Много ми се ще така, както аз съм имал късмета с преподаватели, които освен че са ме научили на азбуката на всичко, което има отношение към изобразителното изкуство, рисуването, рекламата и дизайна въобще, са ме и запалили и да се занимавам именно с такъв тип изкуство. Мисля, че това е най-ценното, което може да направи един преподавател - да накара студента да изисква повече от себе си, защото това, с което постоянно се боря аз, а и сигурен съм - много други колеги, е да повлияем върху хората, с които работим, да правят нещата за себе си, а да не гледат на тях като на някаква домашна работа или проект, който просто имат да направят, за да получат срещу него оценка.

Напротив, това е времето, в което човек се надгражда, в което инвестира в себе си. Времето, в което да експериментира и да си позволи неща, които в „реалния живот" невинаги ще са възможни. Невинаги се случва така, че можеш да правиш каквото искаш, а дори и да се случи така, това е след много, много години, когато хората те познават и ти имат доверие.

За много хора рисуването е странично занимание, хоби, удоволствие, с което си почиваш от работа. При вас това е и работа. Това променя ли удоволствието от творческата част и отношението към рисуването?

Напълно съм съгласен с оценката за терапевтичните свойства на рисуването. То и при мен е такова, с тази разлика, че като работа с комерсиална цел, трябва да бъде изкоментирана, одобрена, харесана от редица други хора. Често пъти отстрани изглежда така, сякаш някой просто си рисува нещо и то после е в книжарницата или изложбената зала. Истината е, че зад това стои много здрав труд и пот, и нещата не са така бляскави, както изглеждат - че просто някой си прави удоволствието с работата.

Но определено имам късмет с това, което правя, защото не мога да си представя да работя друго така или иначе. Да, и тази работа си има своята изморителна, натоварваща и стресираща страна. Погледната от този ъгъл тя е далеч от първоначалния импулс да създадеш нещо, да изразиш себе си.

А как успявате да избягате от усещането за „домашна работа"?

Чрез бягане.

Буквално - бягане?

Да, препоръчвам бягането. След рисуването, бягането е другото най-терапевтично нещо, което съм открил за себе си. Иначе понякога опитвам да хитрувам и неща, които рисувам в момента за себе си и за лично свои проекти, да ги прокарам и за служебни цели. Смятам, че едното трябва да развива другото. А всеки следващ проект трябва да развива човека, който го прави, а не да тъпче на едно място, доказвайки, че това, което веднъж някога е направил, е наистина добро. Това, че е добър, става ясно след втория, третия път. Ето защо много уважавам смелостта и поемането на рискове при реализирането на проекта - всеки следващ етап, всяко следващо нещо да бъде различно. Макар и с риск да се провалиш, да се изложиш, няма нищо лошо в това.

Смятам, че трябва да се поощрява смелостта, защото всъщност тя движи всички сфери на изкуството въобще напред, а не повтарянето на стари модели.

През 2016 година излезе типографския ви проект „Под езика". Планирате ли друга подобна работа?

Това, върху което работя в момента всъщност е продължение на „Под езика" с нова серия от идеограми и нова книга, която се забави малко във времето заради други неща. Този проект е преди всичко игра и удоволствие, така че няма никаква причина да не бъде продължен. Надявам се, че това ще се случи във времето. Разбира се, това не може да се случи от само себе си. Генерира се от много идеи, които свързват словото, езика и изобразителното - онова, което сме свикнали да разчитаме като изображение, онова, което сме свикнали да четем като текст и да чуваме като думи и текст. Това е процес, който изисква всъщност страшно много концентрация и енергия, открадната от всичко друго. Но в крайна сметка мисля, че си заслужава, най-малкото защото хората го харесват и се забавляват с него. Това е показателно.

Лошото е, че проектът „Под езика" във времето се „сби" с една друга по-нова моя страст - това е рисуването на много кратки комикси, в които пък няма никакъв текст. Това са две линии на свободното време - едната, посветена само на думите, а другата - изцяло посветена на изображенията, в които опитът е да се разкаже история, без да се използва нито една дума. Те са наистина много кратки форми - от 3-4-5 панела комикси. По някакъв начин обичам двете неща да се движат по линията на времето. Надявам се, че силите ще ми стигнат да реализирам в скоро време поне едното.

Покрай работата си намирали ли сте си нови любими писатели?

Определено работата ме сблъсква с много и нови, и непознати за мен писатели. Имал съм щастието да срещна много добри писатели. Сблъсквала ме е и с много лоши писатели, тъй като графоманията си живее много свободно - още повече, облагодетелствана от социалните мрежи и подкрепена от лайковете, събирани с пълни шепи. Но това вероятно е нормален ход на нещата.

Имам щастието да познавам много хора, които в момента са имена, много важни за нашата култура и може би за някои от тях не се говори достатъчно за сметка на други - това също сигурно е нормално. Това щастие - да си обграден от такива хора, често пъти обаче те затваря в балон и съществува риск от капсулиране, на който всъщност сме подложени всички: приемаме, че хората, с които общуваме, с които се виждаме и пием кафе например, са хората, които живеят в света. Това обикновено е доста малък процент от тях. Понякога откритието на този факт е силно разочароващо и си е направо фрустриращо.

А бихте ли споменали имена на конкретни автори, които сте открили в работата си?

Ще бъде много нечестно, ако спомена имена на пишещи в момента автори, тъй като със сигурност ще пропусна много. Последният текст, който четох и върху който работя, е един роман на Димитър Динев, излизал през 2003 г. - „Ангелски езици". Преди това прочетох неща на Георги Марков, които са били издавани, но бях пропуснал, като да кажем „Жените на Варшава". Още преди това - Виктор Пасков, и разбира се, много чуждестранни автори. Съвсем наскоро имах щастието да прочета превода на един абсолютно огромен ирландски автор, който за пръв път ще бъде издаден в България - Франк О'Конър. Бях много щастлив, че начинът да се запозная с този автор беше, четейки великолепния превод от Иглика Василева на неговата книга „Моят едипов комплекс и други истории", за да направя корицата й.

Снимки: Ирена Игнатова
Място: Литературен клуб "Перото"

 

Най-четените