Представете си центъра на София в час пик. Задръстване, наблъскан градски транспорт, нерви... и един голям протест на млади еколози, който запушва ключови булеварди и пътни артерии в града, правейки минаването през центъра ако не невъзможно, то един своеобразен ад.
А сега си представете тази ситуация да се повтори множество пъти в рамките на няколко седмици. Вероятно ще сте бесни на протестиращите.
Но не и в Лондон. Extinction Rebellion - бунтът на младите британски еколози, голяма част от които родени през 90-те, запушва самото сърце на мегаполиса с шумните си и цветни протести срещу липсата на действия в борба с промените в климата. В понеделник лондонската полиция съобщи за над 1000 задържани, от които 53 са с повдигнати обвинения.
Всичко това определено причинява неудобство. 55 автобусни линии са временно спрени, а хората с автомобили трябва да измислят невъзможни маршрути, за да се приберат от работа. Всичко това засяга около 1 милион души.
Тактиката и имиджът на протестното движение предизвикват силна полемика, а в основната си част участващите са бели и привилигировани пораснали деца.
И все пак изследване на социологическата агенция YouGov, направено за в. Times, показва, че над една трета от британците изразяват подкрепата си за младите протестиращи, въпреки вълната от негативни коментари, които еколозите получават от издания като Daily Mail, The Sun и т.н.
И въпросът в случая е, че тези "подскачащи хипита", както ги наричат в Daily Mail, реално имат право. Защото британските лидери са станали самодоволни по темата с климатичните промени.
Великобритания подкрепя Парижкото споразумение, страната дори има прокаран пионерски закон срещу измененията в климата и дори е възприемана като един от водещите играчи по темата. Достатъчно ли е това, за да се предотврати замърсяването и да се спре търкалянето по наклонената права на разрушението? Не особено.
Така че тези активисти по улиците на Лондон имат някакво право.
Каквото и да си говорим, сегашните действия на света по въпросите на екологията и климатичните промени са недостатъчни. И това се вижда - от арктическите температури тази зима в Чикаго до трайното изменение у нас в зимните температури (които са се покачили значително в сравнение с преди 10-15 години).
Споразумението на ООН за борба с климатичните изменения, сключено в Париж през 2015 г., беше началото на процес, а не представлява вече свършена работа. То постави за цел глобалното покачване на температурата да бъде под 2 градуса по Целзий с цел да се достигне 1.5 градуса по Целзий. А предписаните планове за действие не се спазват дори от страни като Великобритания, която е сред "отличниците" по този показател.
Засега Лондон успява да се справя с намаляването на въглеродните си емисии, най-вече заради отказването от въглищата като източник на отопление. Законът за климата от 2008 г. обвързва правителствата с редица мерки, които се следят от независим наблюдател. Няколко други страни приемат този модел, който помага за поддържане на политиката в областта на климата извън краткосрочните цели и обещанията около избори.
Миналата година обаче научен доклад, изнесен пред Междуправителствения експертен панел по изменение на климата (МГИК), показа, че поставените до момента цели от ограничаване на глобалното затопляне до 2 градуса по Целзий на година вече не е безопасна граница. Дори всички държави да се обединят около тази граница и да започнат да спазват предписанията от Парижкото споразумение, това пак ще създаде условия за измиране на кораловите рифове по целия свят.
Нещо повече - при такива темпове на повишаването на температурите в глобално ниво това означава, че милиони хора ще бъдат застрашени от природни бедствия, които ще бъдат задействани заради измененията в климата.
Проблемът е, че правителствата по света, включително това в Лондон, масово не са подготвени да се справят с нарастващото напрежение за ограничаване на глобалното затопляне.
В крайна сметка стабилизирането на климата означава въвеждане на емисии на парникови газове до нула - нещо, което в настоящите условия е невъзможно именно заради липсата на целенасочени политики по темата.
Положителното в случая е, че въвеждането на чистата енергия от вятър и слънце става все по-евтина (освен ако не са намесени тежки корупционни схеми). Междувременно се появяват нови и нови решения за това транспортът, отоплението, тежката промишленост и селското стопанство да преминават към малко по-зелени алтернативи като там процесът (поне на Запад) се движи малко по малко напред.
Което, на свой ред, ни довежда и до исканията на Extinction Rebellion.
Първото е просто да се "каже истината" по въпроса с измененията в климата. Научните прогнози за рисковете от изменението на климата могат да изглеждат сухи; тези активисти имат въображението да разгледат своите последици и да почувстват страха.
Второто е да се намалят емисиите на U.K. до нула до 2025 г. Това е доста крайна цел с неясен произход. IPCC съобщи, че за да постигне целта от 1.5 градуса по Целзий, ще трябва да се постигнат нулеви стойности до 2050 г. в световен мащаб. Очаква се богатите страни да постигнат най-много в тази посока и най-бързо, но никакъв надежден модел не предполага, че това може да бъде свършено в рамките на само 6 години.
Третото искане на Extinction Rebellion е и най-обещаващото да се превърне в реалност, събирайки в себе си и радикалност, и прагматичност. То е да бъде създадена гражданска асамблея по въпросите на "климатичната и екологичната справедливост", която да насочва политиката.
Тук младите еколози гледат от съседна Ирландия, където демократичният експеримент с гражданските събрания е най-известен с това, че доведе до отмяна на конституционна забрана на абортите. Също така един подобен граждански съвет прекара два уикенда, въртейки на бавен огън експерти по въпросите на климата, за да събере някои смели препоръки за изменения в местното законодателство по въпроса.
Идеята за "делиберативна демокрация" е да обедини различни експерти с граждански представители, взети като разрез на самото общество, за да създаде оптимален консултативен орган. В него нито експертите маргинализират граждански групи (както стана във Франция с Жълтите жилетки), нито отиват в другата крайност на пренебрегване на експертизата (както се случи с Брекзит).
Във Великобритания неспособността на избраните представители да постигнат „волята на хората“ да напуснат ЕС, отново предизвика интерес към този подход на делиберативна демокрация.
Отнема време, за да се съберат случайни граждани, които да са способни да дебатират по сложни въпроси. Процесът и рамкирането са важни: искането за неспециалистите да успеят да намерят пътя до пълното зануляване на въглеродните емисии до 2025 г. поставя тези протести в сферата на химерите. И ако протестиращите не направят исканията си реалистични, това действително само ще хаби времето на всички.
Въпреки това обаче те са на прав път за някои неща и примерът на Ирландия показва, че хората могат да договарят трудни компромиси по начин, който легитимира една амбициозната реформа.
Ако са сериозни за гражданското участие, Extinction Rebellion трябва да приемат, че широката общественост може и да не споделя тяхната революционна страст по въпросите за климата. От своя страна, ако правителството иска да обезвреди протестите, събранието на гражданите е умен вариант, който ще донесе позитиви.
Въпросът обаче е и двете страни да приемат крачката към компромиса, без който няма да е възможно нито едно решение.
