"Земята на Израел е родното място на еврейския народ. Днес обявяваме създаването на Еврейската държава. Държавата Израел"
С тези думи Давид Бен-Гурион се обръща към лидерите на еврейската общност в Тел Авив в следобедните часове на 14 май 1948 г., малко преди корабите на Британския Кралски флот да отплават от пристанище Хайфа и с това да отбележат края на мандатното управление над Палестина.
В този момент Палестина е разкъсвана от гражданска война. Шест месеца по-рано ООН решава да раздели територията й на две части - арабска и еврейска. Евреите от Палестина приемат плана, който им гарантира по-голямата част от земята въпреки численото малцинство (те са по-малко от 1/3 от обитателите). Арабите отхвърлят предложението. Евреите обаче са по-добре организирани и по-добре въоръжени.
Към 14 май вече са прогонили или принудили към бягство около 300 000 палестинци. Войната приключва през 1949 г., като Израел разширява границите си до 78% от територията на бивша Палестина. 80% от арабското население на тази територия вече е избягало от родните си места, а евреите вече представляват етническо мнозинство. За да запази това съотношение на силите, Израел не допуска връщането на бежанци, които не са от еврейски произход - независимо от призива на ООН да се разреши на всички хора да се приберат по домовете си.
Палестина отбелязва 15 май като Денят на катастрофата - "Накба".
А 70-тата годишнина от палестинското поражение и решението на САЩ да премести посолството си в Йерусалим изостриха напрежението в региона до краен предел.
Палестински активисти организираха т.нар. "Голямото шествие на завръщането" - серия от протести в близост до границата на Газа и Израел, при които бяха убити 52 демонстранти, включително деца.
Демонстрантите горят гуми и се сблъскват с израелските сили за сигурност. От израелската армия твърдят, че войниците защитават границата и стрелят само, когато са провокирани. Очаква се, че най-тежките сблъсъци ще се случат през деня на Накба.
Премиерът на Израел Бенямин Нетаняху защити употребата на сила срещу палестинците: "Всяка държава има право да защитава границите си. Терористичната организация Хамас декларира намерението си да унищожи Израел и изпраща хиляди, които пресичат граничната ограда, за да постигнат тази цел. Ще продължаваме да действаме решително, за да защитим суверенитета и гражданите си".
Докато сблъсъците по границата продължаваха, Нетаняху присъства на откриването на посолството в Йерусалим в присъствието на дъщерята на американския президент Иванка Тръмп и съпруга й Джаред Кушнър.
What a great day for the great American-Israeli alliance 🇮🇱🇺🇸
— Benjamin Netanyahu (@netanyahu) May 14, 2018
צילום: אבי אוחיון, לע״מ pic.twitter.com/Q2rUdD3ID5
Над 2/3 от населението в Газа е съставено от бежанци и наследници на бежанци от села и градчета на територията на днешен Израел. Целта на бунтовниците е да пресекат преградното съоръжение в Газа и да изпълнят на практика мечтата си за връщане в старите земи.
Идеята за завръщането предопределя както еврейския, така и палестинския национализъм. Израел е държава, създадена на принципа, че евреите имат над 2000-годишна връзка с територията и се ползват от права върху нея.
Затова страната разрешава неограничена имиграция за всеки евреин, без значение от националния му произход или от връзките му с тази земя.
В същото време, израелските власти забраняват завръщането на палестинците, изгонени от домовете, които принадлежат на родовете им от столетия.
Завръщането на бежанците от войната през 1948 г. се превръща в централен проблем на конфликта между Израел и Палестина. Остава ключова точка на сблъсък и до днес.
След събитията от 1948 г. прогонените палестинци представляват ядрото на движението за национална идентичност. На тях разчитат и основните политически лидери. Чрез въоръжена съпротива палестинските фракции се опитват да освободят родната си територия и да осигурят правото на връщане на бежанците, което се гарантира по международното право и се полага на всички останали граждани, избягали от държави на конфликт.
Израел обаче отговаря на съпротивата с нова вълна от насилие, като в продължение на години убива хиляди бежанци, опитали да проникнат през границата у дома под прикритието на нощта.
В първите 18 години след войната, конфликтът изглежда замразен. Израел е прекалено силен, за да позволи отделяне на части от територията си или да разреши връщането на бездържавните семейства. Палестинците са прекалено слаби, за да се преборят за това. Държавите в ООН демонстрират разбиране за правата им, но не полагат особено големи усилия за реализирането им.
През 1967 г. обаче парадигмата се променя. През месец юни на същата година, Израел превзема Йерусалим и остатъка от Западния бряг, включително Газа, Синай и Голанските възвишения.
Проблемът с новите палестински бежанци се превръща в един от основните приоритети на международната общност. А най-важният приоритет е да се постигне мир между Израел и съседите му чрез принудата на страната да върне земите, които окупира по време на Шестдневната война.
В продължение на повече от 20 години след тази война палестинското лидерство и арабските държави се пренастройват към прагматичната нагласа, че Израел не може да бъде победен с война. Египет сключва мир с Израел през 1979 г., арабските страни предлагат план за омиротворяване през 1982. Шест години по-късно Палестинското национално движение официално се отказва от целта за освобождение на цялата стара територия, като приема идеята за Палестинска държава в съседство с Израел, разположена върху 22% земята, която е превзета през 1967 - Газа, Източен Йерусалим и остатъка от Западния бряг.
Това обаче не слага край на тежките кръвопролития в региона. Нужни са още 2 десетилетия, преди Израел и САЩ да стигнат до разбиранет, че палестинците трябва да получат своя собствена независима държава. По време на Втората интифада (въстанието от 2000-2005) срещу окупацията, Израел, САЩ и Съветът за сигурност на ООН приемат официално понятието за палестинската държавност.
С нарастването на броя на жертвите от конфликта, Израел решава да изтегли заселниците и войниците си от Газа, като пази контрол върху територията отвън. Правят се и планове за още по-широко оттегляне от Западния бряг. Към 2005 г. обаче въстанието вече затихва.
Лидерите на интифадата са или избити, или арестувани, или достатъчно отслабени, за да престанат да се съпротивляват. Докато напрежението стихва, израелците губят мотивация да напуснат окупираните територии.
Оттогава вярата във възможността за създаване на две държави върху палестинската земя става все по-нереалистична. Еврейските селища на Западния бряг се разширяват със стабилен темп. Увеличава се и пътната, електроснабдителна, ВиК и комуникационна инфраструктура, която ги свръзва с Израел. В неофициални разговори, някои дипломати признават, че не вярват в сценария за двете държави. Докато не бъде представена друга устойчива алтернатива, обаче, опитите продължават в старата посока.
Повтарят се кухи фрази, в които вече никой не влага смисъл: има "все по-спешна нужда" от "преобръщане на негативните развития" и "установяване на политически хоризонт" чрез "възобновяване на съдържателния мирен процес", защото "двудържавният модел, договорен във взаимно разбирателство, е единственият път към постигането на дългосрочен мир".
Решението за две държави в Палестина никога не е било идеал за самите палестинци.
То е прагматично приспособяване към реалността и идеологията, която стои в ядрото на претенциите на Израел към територията. Идеята за поделяне на земята между две нации според границите от преди войната през 1967 г. е опит за разрешаване на конфликта, преструвайки се, че основният проблем на спор е окупацията от 1967.
Но реалният проблем датира от 70 години. Сега когато дори и този вариант изглежда нереалистичен, смисълът от прагматизма вече е подкопан. Все по-голям брой палестинци - особено хората от по-младото поколение - се връщат към оригиналните идеи на националното движение, което е гаранция за още повече насилие и смърт.
70 години след обявяването на независимостта на Израел, конфликтът се връща в изходна точка. Израелското правителство настоява палестинците да признаят правото на евреите да създадат държава върху земите на стара Палестина. Палестинците искат да се върнат по домовете си.
Двете цели не могат да се осъществят едновременно, а колкото повече време минава, толкова повече се увеличава готвоността за проливане на кръв в името на идеала.
