Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

"Нито живи, нито мъртви": Безследно изчезналите във войната на картелите в Мексико

"Всеки път, когато открият някого, се радвам, сякаш е моето момче", споделя Летисия, която търси сина си от 9 години насам Снимка: Getty Images
"Всеки път, когато открият някого, се радвам, сякаш е моето момче", споделя Летисия, която търси сина си от 9 години насам

"Цветът на нацията изчезва", казва директорът на Асоциацията за издирване на изчезнали хора Карла Кинтана в мексиканското радио.

От 1964 г. насам от 77 171 души в страната няма ни вест, ни кост. Според статистиката по-голямата част от тях не са навършили 31 години, a около 1/5 от случаите са само от последните две години.

Според мексиканското вътрешно министерство това не е случайно - през последните години организираната престъпност в страната е в своя апогей, а 90% от тези изчезвания са свързани именно с нея.

През 2006 г. пък президентът Фелипе Калдерон обявява война на наркотрафика, което допълнително нажежава атмосферата в редиците на мафията. Съответно - и насилието.

Картинката става дори по-ясна, когато се добавят и местата, където тези изчезвания са концентрирани: Веракрус, Синалоа, Колима, Гереро и Сонора - гнездата на мексиканската организирана престъпност.

Всичко това обаче не успокоява близките на изчезналите.

Летисия Идалго търси сина си Рой от 9 години. Тя дори основава организацията Обединени сили за нашите изчезнали, която има за цел да помогне на семействата в процеса на издирване на близките си.

По думите ѝ пред El Salto, културата на изчезването се корени в историята на режимите в Латинска Америка.

Така например тя споменава думите на аржентинския диктатор Хорге Рафаел Видера, който казва, че предпочита да се справя не с живи хора или с трупове, а с изчезнали - такива, към които нямаш никакво задължение, защото не са нито живи, нито мъртви. Едновременно съществуват и не съществуват.

Може би точно заради това в Аржентина съществува и движението на белите шалове, които символизират борбата за "памет, истина и справедливост". Това са най-вече майките на безследно изчезнали, които още през 1984 г. решават да се обърнат към най-различни експерти в търсенето и ексхумацията на останки.

Малко по-късно се ражда и вероятно една от най-добрите в света организации, свързани с подобна дейност - Аржентинският екип за съдебна антропология, който и до днес идентифицира хора, изчезнали при въоръжени конфликти и други престъпления.

Само в Аржентина той успява да възстанови самоличността на 800 души, а в момента работи и по още 600 подобни случая.

Организацията се включва и в една от най-големите мистерии в Мексико - изчезването на 43 момчета от селското училище в Айоцинапа в нощта на 26 септември 2014 г.

Макар това да не е доказано от съда, на практика вече се предполага какво се е случило - според версията на тогавашното правителство, цитирана от Би Би Си, местната полиция е отвлякла тийнейджърите и ги е предала на престъпната група Guerreros Unidos.

Според бившия главен прокурор Хесус Мурило Карам, те са били убити за назидание, а след това кремирани на сметището на Кокула. Версия, която и до днес се обозначава в Мексико с названието verdad histórica ("историческа истина").

Близките на учениците обаче дълго я отхвърлят. През юли пък Университетът в Инсбрук и Аржентинският екип за съдебна антропология намират останки и потвърждават самоличността на един от учениците - Кристиан Алфонсо Родригес - което допълнително поставя под въпрос официалната версия.

Мексико е една от страните в Латинска Америка, в която има най-много насилствени изчезвания, заедно с Колумбия, Гватемала, Перу, Чили, Салвадор и Аржентина.

Според регистъра, съставен от организации на пострадалите семейства, цифрата им всъщност е двойно по-висока - 150 000 души.

От мексиканската комисия за защита и насърчаване на правата на човека (CMDPDH) също смятат така: "Официалният брой е по-нисък от реалността и това е така, защото повечето изчезвания не се съобщават."

Според координатора на разследването на тази организация, Лусия Чавес, жертвите обикновено не докладват, защото се страхуват от властта или защото смятат, че нищо няма да се промени.

Изглежда, че не липсва причина за това: според федералната съдебна власт в страната има само 27 дела за насилствени изчезвания и само 13 от тях са завършили с присъди.

Ето защо в Мексико, както и в останалата част на континента, семействата продължават да търсят децата си "с кирка и лопата". Аржентинският екип за съдебна антропология и други независими групи им дават втори шанс да ги открият, макар често и мъртви.

Междувременно Летисия не спира да търси сина си. Тя е убедена, че в деня на изчезването му е видяла как двама души с полицейски пагони говорят с него. Това я кара още повече да вярва, че разследването по неговия случай нарочно се потулва, а униформените са пряко замесени.

И все пак тя не губи надежда. Нещо повече - откакто тя търси, са намерени хиляди човешки останки, но и около 20 живи изчезнали.

"Всеки път се радвам така, сякаш е моето момче. Когато нещо подобно се случи, това ми дава отново надежда - значи все пак можем да открием онези, които липсват."

Най-четените