Да зобнеш от чуждото

Колко хора днес възприемат идеята, че използването без цитиране на идеи, тези и заключения, които не са измислили самите те, е сериозно престъпление.

И не става въпрос за това да си присвоиш някое цветисто изказване на Чарли Харпър, за да впечатлиш феновете си във Facebook. Или да се прочуеш с духовит туит. А цяла курсова или дипломна работа например.

Тези дни Германия дава лош пример - за политици-плагиати. И добър - с отношението към плагиатството, когато става въпрос за академичен труд - двамата уличени бяха принудени да платят неглижирането на чуждото авторство с постовете си.

Зам.- председателят на Европейския парламент Силвана Кох-Мерлин подаде оставка заради обвиненията, че при изготвянето на докторската й дисертация в Хайделбергския университет, защитена през 2000 г., е заимствала от други автори, без препратки към източниците.

По същото време бе разпространен доклад на Байройтския университет за плагиатство в докторската дисертация на бившия вече министър на отбраната Карл-Теодор цу Гутенберг.

И двата случая на разкриване на плагиатство изглеждат като цивилизовано назидание срещу повяхващото ни уважение към авторството.

Обикновено за крадливо е обвинявано по-скоро новото поколение - предвид например масовата практика (не само в България) студентите да си купуват курсови и дипломни работи чрез Интернет, подготвени без изобщо да се задълбава в стиловото и техническото ръководство за цитиране на източници.

Има го оправданието, че когато не държиш книга в ръце, а копи-пействаш от услужливия на момента Интернет, ти практически (не)волно изпускаш осъзнаването, че дадена теза принадлежи на друг. Но причината може да се търси и в това, че учениците напускат гимназията, неподготвени за академичната строгост на писането в университета. И както в училище - единствената цел е да пробуташ там нещо и да получиш оценка.

Ако се направи анкета сред учащите колко от тях знаят дали и как да упоменават чуждо авторство, процентът на тези, които са наясно няма да е никак голям.

Но въпреки че все още има преподаватели, които могат да ти върнат курсова работа (или дори да я оценят с двойка), ако в нея не са цитирани източниците, да не забравяме, че днешното "крадливо поколение" има за пример и свои доценти и професори.

Миналата година в. "Труд" разкри, че през 2006-а доц. Д-р Тадаръков от УНСС е издал учебник с наименованието "Морски туристически ресурс на България", който повтаря дума по дума магистърския труд на студентката Първолета Кръстева "Ресурсен потенциал и развитие на туризма в Черноморския туристически район", защитен през 1999 г.

А рецензент на книгата е самият научен ръководител на студентката - проф. Емил Лозанов.

От това можем да си направим най-малко два (несъвместими) извода - че във всяко поколение могат да се появят хора, които да кажат нещо ново, подходящо за издаване, но пък идеалът за авторство отдавна не съществува.

Според чл. 35 от Закона за развитието на академичния състав, когато бъде установено, че трудовете или значителни части от тях, въз основа на които е придобита научна степен или е заета академична длъжност, са написани или създадени от другиго, длъжностното лице се освобождава от академична длъжност.

У нас обаче все още няма случай на публично обявен от ВУЗ доцент или професор за плагиат. За наказание пък да не говорим.

Пък и в България преписвачеството върви с пълна сила и сред най-големите - много обичат да надничат една от друга партиите в декларативните приказки за "борбата с организираната престъпност и корупцията" и "реформите в правосъдието". Четат си и платформите - магистрала "Тракия" може да се открие в обещанията на три правителства (наред с нея - втория мост на Дунав и тунела под Шипка)...

Помните ли как всеки следващ министър преповтаряше обещанието на предишния колко бързо ще стигаме от София до Бургас (с леки изменения в броя на часовете). Какъв по-нагледен пример затова, че пренебрегването на стандартите за плагиатство не разгъва таланта (нито магистралите), а само мързела.