Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Съветската армия като Баба Яга

Съветската армия като Баба Яга

"Берлинската стена падна, окупаторският паметник стои!" Под този надслов започна петиция и се проведе хепънинг за демонтиране на Паметника на Съветската армия от центъра на София.

Недоволните са граждани, към които са се присъединили и структури на т.нар. автентични десни партии. Според тях "с демонтирането на "паметника", изграден с цел заплаха и напомняне кои са истинските господари на България, се прави една малка крачка към декомунизацията на страната ни и следователно към връщането на демократичните устои на България и идеите на хуманизма."

Нещо повече, за тях е "недопустимо образът на заплашително размахващия шпагин окупатор да стърчи срещу и над Софийския университет и да символизира (включително и пред бъдещите поколения на демократична България), че силата на оръжието стои над образованието, знанието и толерантността."

На първо приближение - съвсем вярно

На първо приближение всичко изглежда съвсем вярно. Паметникът на Съветската армия в София, както и "Альоша" в Пловдив, а и други подобни монументи из страната, са най-малкото паметници без собствено съдържание.

Защото България не е воювала с СССР и съветски войници не са умирали от български куршум.

Защото тези паметници са въплъщение на тоталитарната историография за съветската армия като освободителка, а не като окупаторка. И защото заемат едни от най-хубавите централни градски части, а със сталинистката си стилистика загрозяват и потискат градската среда.

Но ако от тази гледна точка интерпретираме и други "чужди паметници", резултатът учудващо може да се окаже сходен.

Паметникът на Цар Освободител вече повече от век стърчи срещу Народното събрание и също сякаш символизира (включително и пред бъдещите поколения) силата на руското оръжие, донесло националната ни независимост. И сякаш постоянно напомня на суверенния български законодател кои са истинските господари на България.

Наскоро в София бе издигнат паметник на 120 американски летци, загинали в бомбардировките над София и други български градове през 1943-1944 г. САЩ не са освободителка, нито окупаторка, но реално воюват с България, обявила им първа война, като бомбардират цивилното й население. Паметникът не стърчи в центъра на София, а пред (но все пак не в двора на) посолството на САЩ.

В речта си на церемонията по откриването му американският посланик Уорлик споменава загиналите на връщане от бомбардировки над петролните рафинерии в Румъния американски пилоти, но премълчава за свалените от български изтребители летци, бомбардирали мирното българско население.

На церемонията участват не само членове на българския кабинет, но и Гвардейският духов оркестър и Националната гвардейска част, с което събитието се сдобива с най-високо държавно съучастие. И с което сякаш пак се цели да се покаже кои са истинските нови господари на България.

През "стърченето" и "господарлъка"

След сравнителния прочит на трите паметника през "стърченето" и "господарлъка", довел до толкова подозрително "единство в многообразието", вероятно с удовлетворение бихме се прибрали в едни по-скромни и далеч по-здравосмислени съждения:

Паметникът на Съветската армия е просто фалшив - той не е паметник на нищо, а идеологическата му функция отдавна е изпразнена от съдържание. Следователно нито е заплаха за нещо, нито стърчи над нещо.

Паметникът на Цар Освободител е просто неприятен със символичното си местоположение, но за сметка на това е изпълнен с исторически смисъл (бил той и неприятен). И редом със стотиците други руски (не съветски) паметници завинаги ще остане в историята на страната като памет за нейното минало.

Паметникът на загиналите американски летци има просто човешките измерения на един войнишки паметник. Но сега му се възлага идеологическата функция на помирение на настоящите натовски съюзници със задна дата в миналото, когато те са били врагове.

Възпоменание - и настоящ живот

Паметниците са памет за нещо, която се преживява от поколенията. Но те имат и настоящ живот, а не са само възпоминателно означение не нещо отдавна вече не живо. Паметникът на Цар Освободител например е жив за софиянци дори само с жаргонната си топонимия Коня (подобна е и Попа за паметника на Патриарх Евтимий). Паметникът не може да е жив, ако е само пазител на официалната памет - той трябва да бъде и овсекидневен.

Паметникът на Съветската армия отдавна не е част от официалната памет, но също е жив, бидейки свръховсекидневен - като любимо място на младите скейтъри. Често постаментите му са издраскани с графити, а около тях се валят фасове и бирени бутилки.

Паметникът не респектира с нищо срещу това си ново предназначение - за разлика от истинските паметници, които поне не ги "сквернят". Каква по-голяма декомунизация за този паметник от младежкия непукизъм, че той не е нищо сакрално, а просто едно широко пространство, удобно за парков купон?

Да, той стърчи в центъра на София, но не като паметник, а като гротеска. Само два пъти годишно - на 9 май и на 9 септември, представителите на част от по-възрастните поколения му поднасят цветя и той играе ролята и на паметник - за една малка част от населението.

Затова претенциите за премахването на Паметника на съветската армия са най-малкото неоснователни. Още повече по логиката - първо да го махнем, после ще мислим какво да правим с освободеното място. Защо до се лишават гражданите от възможността за раздяла с миналото всеки ден?

Не е ли най-добре не само паметникът да си остане на мястото и към него да се отнасят така, както намерят за добре - в рамките на цивилизованото отношение към материалното културно наследство, но с пълната свобода на неговото смислово преинсталиране?

И не е ли още по-добре в парка около паметника да бъдат поставени и други паметници и скулптури на тоталитарното изкуство? Мнозина декомунизатори се обявяват за такъв музей, но си го представят като нещо закрито и изнесено извън центъра на града. А той трябва да е максимално открит и централно достъпен, за да може раздялата с миналото да бъде актуално съпреживявана.

Още повече, че така ще се оформи триъгълник от малки паркове в идеалния градски център със стилово обособени скулптурни композиции - модерни в парка "Заимов", класически - в парка на Двореца, и тоталитарни -  при „Баба Яга, както всъщност е известен паркът около "Съветската армия" още от времето, когато там бе зоологическата градина.

Пропуснали са именуването

Впрочем общината, която има навика да именува един и същи булевард с ново име след всяко кръстовище, сякаш знаково е пропуснала да даде име на този малък централен парк. Може би то само ще се роди, след като паркът се напълни със скулптурни Баби Яги.

И може би тогава Паметникът на съветската армия ще престане да вилнее като Баба Яга из демократичните сънища на най-яростните декомунизатори...

Задоволи любопитството си по най-удобния начин - абонирай се за седмичния ни бюлетин с най-интересените статии.
 

Най-четените