Напоследък много мисля за начина, по който изживявам живота си. За съжаление това правят всички като мен, които наскоро са скъсали с гаджето си и прекарват по 4 часа в колата всеки четвъртък и неделя и още безброй часове в каране на сноуборд сами в планината.
Твърдя, че съм щастлива и наистина вярвам в това. Но понеже начинът ми на живот не е от най-традиционните, а и защото не искам да се омъжвам и да имам деца, ми се струва, че много хора не вярват в щастието ми.
Дали преди 50-60 години някой би могъл да направи същия избор?
Какво щеше да се случи, ако бях направила същите избори като сега, само че през 1955 г. - времена, в които всяка жена трябваше да се омъжи и да стане добра домакиня? Какво би се случило, ако тогава бях избрала да бъда истински и абсолютно сама във време, в което повечето жени нямаха право сами да направят този избор?
Щеше ли да ми харесва толкова много, колкото ми харесва сега? Щях ли да го искам, да се боря за това? Или пък щях да се превърна в пълен алкохолик?
Този свят, в който повечето от решенията ти се вземат от някой друг, е изпълнен с особено спокойствие. Ала заради остарелите (и скандални) нагласи спрямо половете, расата и сексуалността, хората се питат каква част от себе си биха пожертвали в този опит да бъдат щастливи.
Ако човек трябва да се откаже от толкова много неща, за да бъде щастлив, дали това щастие въобще е истинско?
Имаше само един начин да разбера това...
Трябваше да прекарам един ден от живота си, сякаш годината е 1955.
Правилата бяха прости: Никакви имейли, Интернет, чатове, есемеси, телефони - с изключение на домашния, никакви таблети, iPhonе-и, iPod-и, киндъли, компютри. Казано накратко: ако нещо не е съществувало през 1955, значи нямам право да го ползвам. Особено устройствата, които винаги ме държат свързана... и разсеяна.
Как да започнеш деня си, ако нямаш технологии наоколо?
Когато се събудих на сутринта, веднага се почувствах объркана. Обикновено когато ставам сутрин, си мия зъбите, вземам си телефона от кухнята и се връщам в леглото, където проверявам SMS-и, времето, Twitter, Facebook, работната ми и личната електронни пощи. Точно така: правя всичко това дори преди да се измъкна от леглото. След това ставам, къпя се и започвам да работя (понякога в офис, но в по-голямата част от времето от вкъщи).
Но в този ден просто станах от леглото си и се мотах около апартамента безцелно няколко минути. Наистина не знаех какво да правя. Хванах един брой на списание Bazaar, който си седеше непрочетен от няколко седмици на бюрото ми и започнах да го преглеждам.
"Все пак са имали списания през 50-те", си казах, докато се опитвах да попълня някаква празнина със снимките на луксозни бижута, които след два месеца вече няма да са на мода.
Най-накарая влязох под душа и започнах да се разсънвам. Тогава започнах да мисля за това какви дрехи ще си облека - задача, която обикновено решавам, докато се къпя. Щях да си направя 50-тарска прическа, но ми трябваше Google, за да разбера как - гадост. ОК - значи сама ще си я измисля. Освен това трябваше да проверя какво ще бъде времето - по дяволите!
Е, добре. Избрах единствената рокля в гардероба си, която по някаква странна логика би могла да мине за петдесетарска. Всъщност дори в този момент ми харесваше сценарият, в който имах по-малко решения за вземане и уж по-малко проблеми.
Доброволнoтo лишение от технологии те обрича на самота
Докато утрото напредваше, осъзнах колко съм зависима от комуникацията с приятелите си - и "Интернет" приятелите - чрез Интернет. Винаги, когато влизам в чат клиента, някой веднага ми пише с последните клюки, новини, или нужда от съвет. Когато пък съм в Twitter имам достъп до стотици хора, които споделят интересни неща за себе си и света.
Мога да видя къде отиват хората чрез Foursquare, какво снимат чрез Path и да бъда свидетел на всичките им нервни кризи във Facebook. Работя от вкъщи, но това е начинът, по който оставам свързана с хората... А онази сутрин... нямах нищо, Само себе си, апартамента ми и заглушаващата тишина на самотата.
Иска ми се да можех да кажа, че нещо невероятно или драматично ми се случи през този ден, но по-голямата част от него протече като всеки друг ден, само дето бях малко по-самотна. Тъй като нямах възможност да проверя какво ще бъде времето, бях напълно изненадана, когато открих, че навън вали сняг, докато шофирах.
Докато поледицата се събираше по чистачките на стъклото, образувайки кална бъркотия, през която едвам виждах, псувах кожените си обувки и ми се искаше да бях избрала топли и удобни ботуши. Въпреки това, нямаше как да отстъпя.
Завърших пътуването си почти без да виждам нищо - и докато пазарувах в супермаркета, пълнейки количката с покупки за уикенда, си помислих, че някой ще ме забележи - че ще открие, че дрехите ми не съответстват на обувките и шапките на останалите хора, но никой въобще не ме погледна в очите. Между липсата на контакт с хората и мобилния ми телефон, SMS-ите и чатовете, започвах да се чувствам все по-невидима.
Зациклянето в житейските дреболии като начин да избягаш от скуката
Започнах да се чудя какво изпускам. Кой ми е изпратил съобщение или мейл, какво се е случило по света през този ден, колко сняг ще натрупа тази нощ... Всички онези малки въпроси, на които щях да си отговоря за секунди с натискането на няколко бутона. Точно тогава осъзнах, че стоя в кухнята и наблюдавам как водата в чайника завира. От 10 минути.
Прекарах следващия час в замъглено състояние. Изпих чаша вино, докато гледах снега да пада отвън. Разходих се из апартамента си и видях всички сувенири и снимки, които преди въобще не съм забелязвала. Сгъвах пране, налях си още една чаша вино, а накрая се сгуших на дивана с книга в ръка и започнах да чета. Открих, че имам да убия само още няколко часа, преди да стане време да си лягам.
Тогава един друг приятел, с който споделям вилата, ме изненада, отваряйки предната врата и изтърсвайки снега от краката си. "Искаш ли да отскочим да хапнем нещо?", запита той.
"Нямаш си и представа колко искам", отвърнах аз.
Нищо вълшебно не се случи на вечерята тази нощ. Изгазихме през снега до ресторанта надолу по пътя. Пийнахме няколко питиета. Разговаряхме за неща, които дори вече не мога да си спомня. Шегувах се, че не мога да се отбележа във Foursquare, когато съм толкова близо до това да стана кмет на ресторанта, но всъщност това нямаше никакво значение за мен.
В един момент изникна въпрос, на който бихме могли да отговорим чрез Google, но от солидарност приятелят ми не посегна към телефона в джоба си. В крайна сметка се оказа, че не ни е нужно да знаем отговора още в същата секунда. Животът няма да спре, ако не го научим веднага.
Не, абсолютно нищо вълшебно нямаше в тази вечеря. Като изключим, че за първи път от доста време се чувствах изцяло присъстваща там. За първи път от години, никой друг човек на Земята, ако не броим моя приятел, не знаеше къде точно се намирам. И за първи път от много време бях типът човек, който поставя настоящите си събеседници над всичко останало. Бях абсолютно несвързана със съвременните комуникации, но имах перфектна комуникация с човека отсреща. И за първи път от много време насам, бях щастлива.
Нито технологичните джаджи, нито Интернет могат да изместят чувството за присъствие
Използвам социалните медии като патерица. Те ме забавляват, когато седя сама на дивана и пия вино. Те ме карат да се чувствам значима, когато откриват, че посещавам често някой бар и ме възнаграждават с кметство. Те ми позволяват да съм в час с живота на приятелите си, без въобще да разговарям с тях. Те ми осигуряват усещане за принадлежност.
Оказва се, че ако се налагаше да живея през 1955 г., когато нито едно от тези неща не е съществувало, вероятно бих била домакиня и майка. Мога да кажа, че ми харесва да бъда сама и често го правя, но вероятно това е само защото никога всъщност не съм напълно сама.
Като казвам това, следващия път, когато излизам на вечеря с група приятели, ще се постарая повече да присъствам. В крайна сметка точно това заслужават хората, които обичам най-много в живота си: несподеляно с други внимание. Тъй че следващия път, като отида на ресторант, ще правя това, което щеше да е хубаво да бях правила през цялото време досега. Ще бръкна в чантата си, ще извадя телефона и ще го изключа.
Естествено, веднага след като се отбележа във Foursquare, туитна прекрасна снимка и ни тагна всичките във Facebook.
Именно- използваме "патерици" всеки ден и когато ни ги няма трябва да се опитваме да ходим със собствените си крака. Откакто станах студент си преместих компютъра в общежитието и удома нямах. Винаги когато се прибирах отпадаше възможността да врътна един NFS или FIFA, а какво говорим за интернет. Докато в първи курс ми се струваше недостатък и мъчение, с течение на времето осъзнах, че всъщност е голям плюс! И аз като теб установих, че вкъщи има неща за подреждане, книги за прочитане, снимки в албуми. За разлика от теб не си спрях телефона и телевизията и забелязах, че да гледаш телевизия е доста по-икономично, като време занимание. От друга страна започваш да си разглеждаш и указателя в телефона и срещаш поне 3 имена на стари приятели, с които случайно си се засякал на улицата и сте си обещали да се видите за по кафе. И решавам да се обадя и после отсреща няма толкова радост от виждането, колкото радост от това, че е бил изключил и той също като мен, че е възможно да се състои среща. Де да си бяха взимали повече хора почивка за 1 ден в 1955, ще видите колко много ще ни сплоти това. Време е малко да изневерим на интернета и да правим нещата по традиционния начин. Обидени едва ли ще има...
Естествено не дочетох статията, по някое време просто скрол-вах и поглеждах по някоя дума. Препоръчвам и вие да не го правите, защото единственото, което се разбира е, че авторката няма социален живот. Фейсбук, Туитър, АйПад - вземи се стегни малко, там някъде навън има истински живот, но той не е за задръстеняци...
Т`ва не можах да го довърша, края просто го скролнах... Ограничена работа... Бах ги аз у социалните мрежи... На мен си ми стига ползването на някой интернет форум като този, да видя новините, да прочета някоя и друга статия и да съм достъпен в скайп, та ако му потрябвам на някой да ме намери лесно, иначе си има и телефон за тази цел... А в тез статии разни хора се избиват да ни повтарят за невъзможността си за живот ако не гледат някъде там... Особено непонятно ми е ползването на twitter, но това е друг въпрос...
Муци, да знаеш - ако искаш да разбереш какво е времето-просто излез на балкона или си отвори прозореца , хахахах И аз не можах да изчета всичко, но със сигурност си била много,много,много далече от 1955 г.
Аз пък сложих плюсчета на @Latrell Spencer и @Temenuga... че само те си нямаха... Ако бяхме 1955 г., нямаше и да знам за съществуването им..
Нуши, след ЧРД-то ти смятам да намина Командировка 3 дни, единия е за теб, мисли му
"...Но в този ден просто станах от леглото си и се мотах около апартамента безцелно няколко минути. Наистина не знаех какво да правя..." ---------------- Ми вземи и прочети някоя книжка, ма патко. Такава ако я заключат за два часа в библиотеката, ще скочи през прозореца за да се спаси от ужаса.
Аз пък искам да живея в 2055-та! И вместо да пиша злобно коментарче сега, направо да можех да се телепортирам при автора да му прасна 2 шамара за тъпата статия Аман от ретрогради!
Еееее, не! Пак вторачване в детайлите, пак заяждане за (технически) дреболии/неточности! Абе, ееееей, толкова ли не разбрахте смисъла на статията беееее!??
Нежна, не се говори на "бе"! Грозно е!
Как да не се заяждаш за "технически работи" и "дреболии"? Опитва се да ни обясни как нямала чилифон и затова я навалял дъждът и каква драма е, че не може да си провери служебния мейл в леглото. Майкоооууу, това да го прочете шефа и, ще и удвои надника. Как да чета нататък и как да изпитвам минималното необходимо уважение към автора за да се опитам да вникна в "анализа" му и да осмисля "изводите" му? Залагам безценното си бирено коремче срещу гейски смартфон, че дори само по заглавието и няколкото встъпителни изречения, които прочетох, съм познал "изводите" - как не бива да позволяваме на технологиите да ръководят начина ни на живот, как трябва да се срещаме повече с хората, на които държим и прочее глупости.
Беше зимата на 55-та. Много люта зима, ти казвам, помня, че Дунав беше замръзнал. Направо си беше хъшовско време. По това време бях в казармата, първа година новобранец. Бяха ни изкарали в планината да копаем огневи точки, защото имаше опасност да ни нападнат някакви врагове на народа. Старшината обаче беше пич и вечер ни пускаше до близката кръчма(някакъв порутен хан от турско още), за да набием по едно за загряване. Та една вечер, след като цял ден бяхме копали в снега като бели мечки, с Ицо Хазарта се измъкнахме от бараката и се дотътрихме до кръчмата. Беше празна, само на една маса имаше двама души. Някакво момче и едно момиче, което беше облечено много странно. Беше с рокля и обувки на бос крак. Сигурно й беше много студено, щото обръщаше ракиите залпом, една след друга. Гледаше някак стреснато и постоянно бъркаше в чантата си, сякаш търсеше нещо. Докато можеше, си говореше с момчето, но с Ицо не разбирахме за какво си говорят, щото използваше някакви непознати думички. Споменаваше някакви гугли, гесееми и други от сорта. С Ицо ударихме набързо по една ракия и поехме обратно към бараките, за да хванем вечерната проверка. Говорихме си с него за тази мадама и стигнахме до извода, че сигурно беше избягала отнякъде. На другата вечер я намаше. Явно беше избягала само за един ден. С Ицо много се ядосахме, защото цял ден си мислехме, как ще я заговорим и крояхме разни планове. Абе, войнишка работа, ама карай. Тя загуби, не ние.
Що за претенциозна простотия беше пък това??? Девойката очевидно се има за хиперциЛИвизована Голяма Бяла Жена, която разказва на индианците , че на света има таквиз чудесии като мобилни телефони и интернет; ценни неща, без които животът просто спира...Знанията и общата култура също буксуват, защото не може да се допитаме до леля Уикипедия..Добрата новина е, че поне е успяла да научи къде живее и да си сгъне прането...
Намирисва на нещо като раста фриидом с доза колебание. Направила си крачка назад, за да провериш дали твоето щастие и идеали, за които да се бориш не са само плод на външни в частност технологични фактори, суета и желание за принадлежност. И пак не си забелязала, че са. Искаш да си същата и през 1920, и да се усмихваш със същия успех в дълбока провинция от 8 души например. Пали колата с други 3ма човека и още толкова смартфони натам, и ще видиш, че имате сериозна конкуренция п.с. Не, нямаше да се превърнеш в алкохолик. Женските чашки и питиета тогава не са толерирани Технологиите могат да разболяват, но са измислени да помагат. Ти избираш.
Не бях чела по-тъпо нещо в живота си...немала какво да прави...Боже Господи, моля те, мила, вземи та се обеси...клетите ти деца, ако някога някому хрумне да ти ги прави...