Когато през 1942 г. американски морски пехотинци са вкопчени в брутална битка с японците, а краят й не се вижда, Никълъс Дж. Спайкман - стратег, който преподава в университета в Йейл – предвижда следвоенен съюз между Съединените щати и Япония срещу Китай.
Япония, обяснява Спайкман, ще е едновременно лоялна и полезна: тя ще се нуждае от това Щатите да бранят морските пътища, за да може да внася храни и нефт, а голямото й население ще осигури достатъчно потребители за едни сериозни търговски взаимоотношения с Америка. Според стратега Япония ще е еквивалент на Великобритания, но в Азия.
Китай, от друга страна, според Спайкман евентуално ще излезе от войната като могъща и опасна континентална сила, срещу която САЩ ще трябва да балансират.
Този учен умира от рак следващата година и така и не вижда как прогнозите му се сбъдват. Всъщност това се оказва визията, която не само определя, но и стабилизира Азия, донасяйки на континента мир и икономически просперитет за близо 75 години. Отварянето на САЩ към Китай през 1972 г., когато президентът Ричърд Никсън посещава азиатската страна, частично отмества фокуса от тази визия като доближава САЩ до Китай в името на баланс срещу СССР. Но въпреки това съюзът между САЩ и Япония остава основата на азиатската стабилност. Без американското партньорство с Япония промяната в дипломацията между Вашингтон и Пекин, извършена от администрацията на Никсън, нямаше да се случи.
Визията на Спайкман може би днес е по-актуална от всякога покрай продължаващите търговски търкания между САЩ и Китай, макар да не са много хората, които си спомнят името на този учен.
Същевременно обаче азиатският ред на Спайкман всъщност започва да се пропуква. Това се случва, защото Азия през последното десетилетие премина забележителна трансформация. Промените бяха частични и се разпространиха в няколко държави, така че малко хора осъзнаха, че навлизаме в нова ера – такава, в която Китай ще изпъква повече и същевременно ще по-турбулентен във вътрешен план, в която американски съюзи се пропукват, а американският флот не е така доминиращ, колкото е бил през последните десетилетия.
Кризата в Хонконг и влошаването на отношенията между Южна Корея и Япония са просто въведение към задаващите се години. Сигурността в Азия вече не може да се счита за даденост.
Първо, Китай вече не е Китай или поне не както го познавахме. Китай, чиято икономика ежегодно растеше двуцифрено и беше управляван от група безлични, колегиални и бягащи от риска технократи, които бяха ограничени от строго определени мандати, беше заменен от държава, управлявана от един-единствен автократ, ръководещ икономика, която расте само с около 6 процента.
Китайската икономика се забавя и се превръща в една по-зряла система, в която място има добре обучена работна ръка. Новата средна класа изглежда едновременно националистически настроена, но и трудна за задоволяване, тъй като искат по-добро управление от правителството. Китайският президент Си Дзинпин подготвя тази средна класа за статута на световна сила, характеризирана с командването на пристанища и търговски пътища, простиращи се из Евразия, чрез поддържане на национализма и чрез преследване на икономически реформи.
В същото време той внедрява безпрецедентно количество технологии – включително такива за лицево разпознаване – за да наблюдава поведението на народа си. Си знае, че трябва да е обратното на бившия генерален секретар на СССР Михаил Горбачов и че трябва да затегне политическия контрол, вместо да го отпуска, за да реформира своята движена от износа икономика, докато поддържа политическия ред в страната.
Новият Китай на Си разполага с един постоянно разширяващ се флот, който се разпръсква по всички азиатски морски пътища.
Това е нещо, което ще превърне едностранния морски ред на САЩ в Азия от последните 75 години в многостранен, а следователно и в по-малко стабилен такъв. Това една държава да доминира из моретата е основна част от визията на Спайкман за съюза между САЩ и Япония, а промяната очевидно вече тече.
Много наблюдатели тенденциозно гледат на морската агресия на Китай в Южнокитайско море и в Източнокитайско море като на две отделни неща, но те всъщност имат общо отражение върху морския контрол, който САЩ има над западната част на Тихия океан. Последните проекти на Китай за развитие на пристанища в Дарвин, Северна Австралия, и близо до Сихануквил в Камбоджа показват как страната се опитва да запълни пространството между Южнокитайско море и Индийския океан. Но едва през последните няколко години фокусът падна върху новата морска империя на Китай. Индо-Тихоокеанската зона вече не принадлежи само на САЩ.
Действията на Китай в Южнокитайско море и в Източнокитайско море имат и по-голяма цел: те позволяват на Пекин още повече да заплашва Тайван, който се намира между двете морета.
Преди Никсън да отиде в Китай през 1972 г., Тайван беше гореща точка. Ако Китай не се беше намесил в Корейската война през 1950 г., китайският лидер Мао Дзъдун можеше вместо това да нападне Тайван. Но след като Никсън и тогавашният държавен секретар Хенри Кисинджър постигнаха споразумение с Мао за официално делегитимиране на независимия статут на Тайван, ситуацията около острова се охлади и Тайван стана просто място на напрежение.
Сега обаче отново се превръща в гореща точка – Китай провежда военни учения край бреговете му и дори настоя администрацията на Доналд Тръмп да прекрати сделката за продажба на оръжия за 2,2 милиарда долара на Тайван.
Нито една част от Азия обаче не е толкова важна, колкото Корейския полуостров.
Неочакваното последствие от преговорите на Доналд Тръмп с лидера на Северна Корея Ким Чен-ун беше това, че Северна и Южна Корея започнаха да водят собствен диалог. Този диалог може да има своята собствена логика и посока и след време да доведе до мирен договор между Пхенян и Сеул. Не казвайте, че няма да се случи. Ситуациите с разделени държави от XX век често завършваха с обединение: Северен и Южен Виетнам, Западна и Източна Германия, Северен и Южен Йемен.
Но ако това някога се случи на Корейския полуостров, основният губещ ще бъде Япония.
Ким Чен-ун и Мун Дже-ин по време на срещата на мира между Северна и Южна Корея
Япония се нуждае от разделена Корея в името на собствената си сигурност, защото една обединена Корея инстинктивно ще е анти-японски настроена – както заради бруталната колонизация от японска страна в периода от 1910 до 1945 г., така и заради наследството от Втората световна война. Скорошната ескалация на търговското напрежение между Южна Корея и Япония показват как политическото напрежение един ден може да избухне между Токио и една обединена Корея.
В опита си да търси двустранни отношения с всяка азиатска държава, вместо да изгради една регионална визия, Тръмп отвори кутията на Пандора, пълна с проблеми, които поставят съюзниците на САЩ едни срещу други. А Китай е победителят.
Япония сега трябва да се подготви за бъдеще, в което Китай има много по-силни морски и въздушни сили, има вероятност броят на американски войски в Североизточна Азия да намалее, както и Пекин да победи Токио в евентуална война в Източнокитайско море през следващото десетилетие. Китай в момента не избързва там, за да не рискува конфликт с добре подготвеният японски флот. Това се случва в контекста на една американска външна политика, на която сякаш може да се разчита по-малко, отколкото в който и да е друг момент след Втората световна война.
Тръмп обърна гръб на идеята за изграждане на съюзи и отслаби мрежата, необходима за ограничаване на военната ескалация между страните в Азия. Взаимната увереност и безрезервното разбиране, които обединиха Щатите с техните съюзници в Азия, са сериозно разводнени.
Новият съюз на Вашингтон с Ню Делхи едва ли ще помогне много в тази ситуация. Отношенията между Индия и САЩ се подобриха през последните 15 години, но в специфичен контекст, а именно че отношенията между САЩ и Китай, макар и базирани на съперничество, бяха предвидими и можеха да се управляват. Споровете около митата промениха това. В такъв случай Индия, която е твърде близо до Китай, може да се обърне отново към стратегията да балансира между две велики сили.
Културните и икономически промени в американското общество доведоха президентството на Доналд Тръмп, а тъй като САЩ е велика сила, вътрешната ситуация в страната в крайна сметка засяга целия свят - по същия начин, по който го прави и вътрешната ситуация в Китай.
Това ще рече, че само Китай може да победи Китай.
Ако репресивната вътрешна политика на Си Дзинпин, подпомагана от технологиите, не успее да предотврати бунта на средната класа по някое време през следващото десетилетие, много от нещата, които Китай е инициирал отвъд граница могат сериозно да бъдат поставени под въпрос.
Това обаче все още е малко вероятно. По-вероятно е Китай да продължи да разширява както военния си обхват, така и пазарите си из Индо-Тихоокеанския регион и Евразия, докато ангажираността на американците към съюзите им от периода след Втората световна война продължава да вехне. В Азия това е равно на „финландизация” – необявеното пренасочване по посока към най-близката велика сила.
От Япония до Австралия, азиатските съюзници на САЩ може просто да се преместят в орбитата на Китай по същия начин, по който Финландия го направи по време на Студената война. Тези американски съюзници няма да имат избор, освен да търсят помирение с Китай.
А това ще бъде краят на света, който Спайкман предвиди.
