Отново разбрахме това, което знаем: повечето вестници се оказаха зависими от групата Цветан Василев-Пеевски. Разбрахме и защо така самотни бяха в критичната си роля "Сега" и капиталци. Скандал, стигащ до основите на демокрацията, която, както знаем, не може без публичен дебат.
Само че дайте да си представим какво би могло да последва в най-оптимистичния сценарий.
Едни други собственици купуват тези или други вестници; те не са вече свързани с тютюна, а примерно с виното, не с руския, а с шистовия газ. Очаквате ли да ни залеят с обективна журналистика?
Работата е в това, че медийният бизнес е в дълбока криза: да се издържа вестник е все по-неизгодно, откъдето нуждата да се предлагат някакви други услуги, примерно черен PR, ако не направо рекет, скрита реклама. Една причина е размножаването на безплатната онлайн информация.
Някак очевидно е днес, че да плащаш за да четеш новини, е все едно да плащаш, за да пресечеш площада. Как тогава да се подържа професионална журналистика? Ще кажете с реклами, но тяхната цена също пада пропорционално на все по-голямото предлагане. Прекрасната утопия медиите да станат акционерни дружества на онези, които работят за тях, се отдалечава все повече заради концентрацията на капитала и в този, както и във всеки друг бизнес.
За сравнение в САЩ днес шест олигопола контролират 90% от медиите, през 60-те компаниите са стотици.
Същото става и у нас. А надеждата е, че едните собственици ще са в конфликт с другите и медиите им ще разкриват разни неща, бяха попарени от феномена КТБ, където невидимата ръка на пазара се оказа заменена от невидимата обща хранилка на българската икономико-политическа класа.
Тази концентрация - наред с роенето на дъщерни телевизии, франчайзи, сайтове, които използват един и същи продукт - подменя добрата стара информация с мега-театрални акции, които пораждат вълна от вторични тълкувания, препечатки, опровержения и т.н. Аферата Костинброд или фалитът на България по уж "гръцки сценарий" бяха такива театрализации напоследък. Наред с тях има и ежеседмични камерни сюжети като това, че някой политик казал нещо, другият му отговорил, после пили/не пили кафе...
В новия продукт централна фигура не е журналистът, свързал съдбата си с дадената медия и съответно с политиката й, а звездата, която решава да уважи дадени страници или екрани, създавайки усещане за важност.
Кое е по-евтино: да разследваш някакъв проблем, или да поканиш без пари един суетен анализатор, бивш министър или спортист, който изказва мнения по поредната театрализация?
Самите вестници у нас се превърнаха в организатори на ивенти, дискусии, благотворителни сбирки, бизнес-срещи - от една страна парите по проект им намаляват загубите, от друга подобна дейност захранва медийната верига, от която са част, защото пак дава повод за отразяване, анализ, контра-анализ... И впрочем там, където са най-големите пари - телевизиите, театрализациите почват да стават откровено комерсиални - бляскави надпявания, надигравания, надстоявания, т.е. все скъпи неща, които може да си позволи корпоративния капитал и които, за жалост, най-силно привличан погледа на гражданите.
Голяма надежда разбира се влагаме в новинарските сайтове, които работят с по-малко пари, разчитат на блогъри-аматьори и са независими от разпространителски мрежи, заеми, честоти. Първият проблем е в самата лекота, с която се правят подобни сайтове: корпоративният капитал разкрива десет контра-сайта, залива дигиталната публичност с други факти и само образовани, съсредоточени потребители успяват да отсеят плявата от зърното.
Впрочем не забравяме, че само 54% от българските граждани имат достъп до интернет, като повечето използват това чудо на техниката, за да свалят филми или да говорят без пари с чужбина. Така наречената гражданска журналистика от една страна, дава усещането за пряка демокрация, за автентично и спонтанно слово на необвързани хора "като нас"; от друга страна обаче тя често ни залива с некомпетентни мнения, субективни страсти, непроверени обвинения.
А, впрочем, както можеш да купиш професионалния журналист, още по-евтино ще ти излезе да платиш на аматьора да постне някоя клевета. Малките сайтове не могат да издържат разследващи журналисти, те или препращат вече добита отнякъде информация, или дават поле за коментар, т.е. повече напомнят кафене, където реагираме на вече появилите се в традиционните медии сюжети.
От тази песимистична разходка трябва да е станало ясно, че
дори медийната империя на Пеевски сега някак по чудо да рухне, корпоративният интерес няма как да се усмири.
Самите читатели на тези вестници не се разбунтуваха, че им говорят глупости, не тръгнаха да търсят сериозни източници. Ще се разбунтуват ли срещу следващите корпорации? Защото за масовия човек медията май не е същото като за нас: той не иска да й вярва, а се диви на чудните събития, псува изобличените мръсници, завижда за бляскавите мадами. И, разбира се, по-добър инфотейнмънт могат да произвеждат по-големите компании.
Ако питат мен, аз бих заложил на регулацията.
Медийният бизнес е не по-малко чувствителен от банковия, от здравния, от образователния. Представете си например, че държавата раздели медиите на две категории: такива, които приемат някакви базови правила - права на журналистите да не бъдат уволнявани, прозрачна собственост, повишена отговорност за написаното, определен ангажимент с публични каузи, граждански контрол и пр. - и такива, които си карат както до сега, отговаряйки само пред Наказателния кодекс.
На първите се намаляват данъците, дават се с предимство държавни реклами, вторите разчитат на купувачи. Само че в разпадната държава като нашата това значи самите собственици на вестници да се съгласят да бъдат регулирани, което значи пък че няма да стане. Докато измислим друго - следете честните журналисти, помнете имената им.
