На собствения си 50-и рожден ден Марио Пузо има статут на типичен писател-неудачник. Написал е два романа за възрастни - ''Тъмната арена'' и ''Щастливият странник'' и една детска книжка. Но те не му носят стабилни доходи.
Напротив, Пузо дължи близо 20 000 долара на различни кредитори, а в същото време трябва да издържа семейство с 5 деца.
Той мечтае да стане писател от детството си и започва да съчинява истории в училище. Животът му обаче е труден и не предразполага към професии, в които надниците са малки.
Когато е на 12 години, баща му ги изоставя и майка му отглежда сама него и шестте му братя и сестри. Младият Марио първо трябва да работи на железницата, после е призован в армията, а след това отива в колеж и там започва да пише професионално.
Но по някаква причина никой по това време не иска да чете разкази или романи. Пузо трябва да работи като помощник-редактор и да съчинява кратки приключенски истории, за да се прехранва. Дори собствената му майка (към която той, както много италианци, се отнася като към божество) е скептична към литературните му способности.
С времето самият Пузо също е започнал да губи вяра, че ще просперира като писател до деня, когато открива 600 записа на гангстери, политици и адвокати от "сенчестия" бизнес.
Тогава му хрумва идеята да напише роман за италианската мафия. Заради обещаващите доходи и за да изплува най-накрая от бедността, той започва с първите страници на "Кръстникът", въпреки че единственото общо с бъдещите му герои е само националността - и те като него са италианци.
Пузо не знае разнообразие от истории за мафията, никога не е срещал гангстер на живо, а за престъпленията им разбира основно от статиите във вестниците.
По тази причина решава да създаде сага за едно патриархалното семейство, за хората, живеещи по много строги правила, с техните закостенели представи за чест и достойнство, следващи убеждението, че семейството е над всичко. А що се отнася до криминалната нишка, разчита на прочетеното във вестниците.
Казвал е, че се срамува, защото книгата му е базиран само на проучвания, а популярността ѝ се дължи единствено на филма на Франисис Форд Копола.
Преди години в интервю за Лари Кинг признава, че на създаденото от него не може да се гледа като на пример за висока литература.
"Ако знаех, че толкова много хора ще прочетат тази книга, щях да се опитам да я напиша по-добре. Не работех с пълна сила и не използвах таланта си в подходяща степен. Но едно достойнство на "Кръстникът" не може да бъде отнето: невъзможно е да се откъснете от него дори години след публикуването му", казва авторът.
Но въпреки ниските оценки, които той си дава, в романа има истории и герои, които удивително напомнят на действителността и са пресъздадени с впечатляваща точност. Част от тях може да видите в галерията.
