Раждат се все по-малко момчета, намаляват ударно местата, където могат да ритат свободно, школите костват доста пари – това е коренът на всички беди
Загубата от Косово все още боли. Такова падение българският футбол не беше преживявал, недоволството е огромно. На мушка са Борислав Михайлов, Йордан Лечков, треньорът Балъков, играчите, клубовете… Проблемът обаче е много по-дълбок и не е футболен. Коренът му е социално-икономически.
Първо да се запитаме защо националният ни отбор е толкова слаб. Причините са комплексни, но сред тях има една базова – просто играчите са от ниско качество. Никакъв отбор не може да бъде направен от тях. Мнозина журналисти и фенове вероятно смятат футболистите за не толкова слаби, но не се прави.
Няма как да са добри, след като се подвизават в отбори от втора и трета ръка в Русия, Полша, Унгария, Турция, Румъния и Азербайджан. При това (с малки изключения) те не са звезди там, а пълнеж.
Колегите им от българските тимове са на същото ниво, а трите ни момчета в Италия прекрасно се вписват в тази компания.
Други футболисти обаче няма. Това са. По-лошото е, че състоянието въобще не е моментно. Това е дългогодишна тенденция. Личи през кариерата на самите футболисти – Ивелин Попов вече не е в Спартак Москва, а в Ростов; Симеон Славчев няма надежди да се утвърди в Спортинг, бе препратен към третия футболен свят. Николай Бодуров много отдавна не е във Фулъм, тича по българските терени.
Независимо дали причините са биологични, липса на качества или недостиг на късмет, фактите са такива – някога националите ни бяха играчи на Барселона, Хамбургер, Айнтрахт, Щутгарт, Байерн, Валенсия; после на Борусия Дортмунд, Кайзерслаутерн, Волсфбург; след това на Манчестър Юнайтед, Сити, Атлетико, Селтик; по едно време на Айндховен, Спортинг, Цървена звезда, Партизан, Майнц, Твенте; сега – Касъмпаша, Астра Гюргево, Погон Шчечин и Халадаш.
Всичко това недвусмислено показва спада на качеството като тенденция, а и моментното катастрофално ниво. В национален план следствието бе загуба от Косово, а в клубен – резила на Левски срещу Вадуц. Изключението Лудогорец разчита основно на чужденци.
След като стана ясно какво е нивото на футболистите ни, нека се запитаме защо са слаби. Защото в школите не се работи добре – факт. Защото клубовете разчитат основно на чужденци – също е вярно. Защото първенството ни е слабо, корумпирано – така е. Защото Борислав Михайлов и Йордан Лечков не стават – вероятно е истина. И още десетина причини може да бъдат посочени. Но няма ли още една, която никой не споменава?
Нека излезем от чистия футбол и да поговорим за други неща, без които същият този футбол не може. И да проследим по години процеси и състояния, свързани със самото българско общество.
База за сравнение е краят на 60-те години на миналия век, когато на бял свят се появяват момчетата от златното поколение от САЩ ’94. Не че непременно всички следващи играчи трябва да са като тях, но те са връх, който може да служи за ориентир.
Тогава, в края на 60-те - началото на 70-те години, България наброява към 8,5 милиона души население. Раждат се около 140 000 деца на година. Демографските тенденции след това са общоизвестни – в края на 80-те България почти стига 9 млн. души, но следва тотален срив. Той продължава три десетилетия и днес се раждат по около 60 000 бебета на година. Половината са момчета, другите – момичета.
Е, кога има повече шанс една страна да разполага с добри футболисти – когато се раждат по 70 000 момчета на година или 30 000?
Но това не е всичко. Пак през този период тече усилена урбанизация, тоест българските семейства от селата се преместват в градовете. Населението в градовете от 45% нараства на 73% днес. Нека помислим: къде ритат децата преди да започнат да тренират в школите?
Къде се ражда страстта им към играта? Къде тичат на воля, за да се калят във физическите занимания? Правят го по поляни – планински, долинни, равнини…
По големи свободни пространства. Върху свободна земя, за които им е нужна една топка и четири камъка, за да направят от тях две врати. С втурването на хората към градовете удоволствието и възможността да тичаш по поляни намалява. Просто поляните – преди и сега, са по селата.
Урбанизацията е скоростен процес, но е свързан и с възрастта на населението. Младите занимават в градовете, старите – остават по селата. Така много от децата, родени през 80-те, все още “имаха село” в тийнейджърската си възраст. В него живееха бабите и дядовците им, те прекарваха ваканциите там. Съответно – ритаха на воля по поляните. В много от спомените си поколението на Бербатов, с което са свързани последните ни прилични резултати, разказва точно това – за мачове по поляни, на селското игрище и т.н. Макар да живееха в градовете, семействата от 80-те – 90-те години се връщаха по селата, където ги чакаха възрастните им родители.
Тези старци обаче починаха. Селските къщи бяха продадени или изоставени. Стигаме до днес. Българите в активна възраст през последните 20 години са или изцяло в градовете, или – в чужбина. Но къде в градовете да ритат момчетата? Самите градове през тези 20 години претърпяха бурни промени – ако някога имаше зеленина в тях, поляни сред крайните квартали, празни пространства пред лостове за тупане на килими (ех, какви врати ставаше от тях!...), сега ги няма – изчезнаха, всичко бе тотално застроено. Къде да се рита? Всеки днес е свидетел как и последното празно пространство изчезва, за да се превърне в сграда, а може и в паркинг, понеже автомобилите също се увеличиха.
Появяват се специално направени из кварталите “многофункционални площадки”, игрища. Ленти се режат за тях, тържества… Но са или платени, или… Хайде да не се лъжем - няма как две деца да вземат една топка и да я гонят на едно такова игрище, дори да е безплатно. Трябва да се съберат два отбора, да играят не чак толкова дълго, защото други деца чакат на опашка и т.н. В резултат малчуганите ритат или в училищата си, или… на детските площадки, редом до люлки , пързалки, катерушки и изнервени с право родители. Други места няма. След като няма къде да ритат… просто престават да ритат. Но в природата вакум няма.
Децата все пак запълват времето си. Как? С телефони и висене по моловете, разбира се. А друг спорт? Семействата са бедни, кой точно спорт е евтин? Плуване? Тенис? Баскетбол, може би? А къде са залите за баскетбол?
Големият футбол се научава в школите. Децата порастват, могат да бъдат записани да тренират. Но пак стигаме до парите. “Уличен футбол няма, школи няма, взимат се пари на децата, за да тренират. Едно време моето поколение сме станали футболисти без пари. Сега, за да имаш дете футболист, трябва да инвестираш. 300-400 лева отиват на месец за детето – такси, бутонки, екипи, лагери. Страшно е”. Това са думи на Ивелин Попов след мача с Косово. Никой не го чу. Прав е обаче. Не само няма уличен футбол (поляни), но и са скъпи тренировките при организираните занимания. Е, как в крайна сметка да имаме футболисти? Откъде да дойдат?
Да обобщим – раждат се все по-малко момчета, намаляват ударно местата, където могат да ритат свободно, школите костват доста пари. Нима някой си въобразява, че тази среда ще отгледа добри футболисти? Ето това е коренът на всички беди, от тук тръгва същината на проблема.
Разбира се, на цялата тази теза може да се опонира. Например: нима други държави нямат демографски проблеми, една Хърватия да не би да е многочислена... Или: Само в България ли има урбанизация, или пък само тук тренировките са скъпи… Но тези аргументи издишат.
Като изключим САЩ `94, ние никога не сме били футболна сила – хървати, босненци, дори косовари са наследници на Югославия, която винаги раждаше огромни таланти. Ние не сме и като Уругвай, също малка държава, но с традициите на двукратен световен шампион. Не сме и Холандия. Най пък не сме Испания, Германия, Франция, Италия – които или имат гигантски футболни традиции, или компенсират демографските си проблеми с внос на хора.
Ние сме държава, на която, като изключим златното поколение, върха на постиженията е класиране на световно първенство без победа на него, а на клубно ниво – европейски полуфинал. Джуджета сме по дефиниция. За да надскочим този ръст, трябва да имаме силни футболисти, а за тях са нужни комплекс от фактори. Всички трябва да са налице, но първият и най-базов е наличието на ритащи малки деца. Няма ли ги, нищо не става. А тези деца ги няма.
Далеч съм от мисълта, че футболните проблеми някога ще се осъзнаят точно от този аспект. Далеч по-лесно е да викаме срещу Михайлов, Хубчев, Балъков, Домусчиев, Ганчев и всеки в тази редичка. Те си имат своите вини. Но базовата беда е демографското и социално-икономическото състояние на държавата. Изходът? Май няма такъв. Просто трябва да се надяваме на случайности.
