Чета коментар във Facebook: "Ако това беше дъщеря ми, щях този да го убия!"
Гневът в обществото около случая с пребитото и обезобразено 18-годишно момиче от Стара Загора прелива.
В социалните медии се разпространяват профилите на бияча, негов приятел, съдийката, която го е пуснала на свобода, след като извършеното престъпление беше сведено само до "лека телесна повреда".
Разбираем е този гняв. Говорим за тежък побой, счупен нос, множество наранявания, обръсната до кожа глава и за капак на всичко множество прорезни разни, довели до 400 шева. И това е приравнено на едва ли не няколко шамара, докарали синина.
Можем ли въобще да осъзнаем колко много са 400 шева и какви рани се изискват за тях... Пробвайте само да броите бавно от 1 до 400 и вижте колко време ще ви отнеме. След това си представете всяко отброяване като разрез по кожата.
Това не е "лека телесна повреда", независимо от класификациите на Наказателния кодекс. Това е дълго, болезнено, жестоко и садистично измъчване на човешко същество.
И съм сигурен, че в Наказателния кодекс отношението към мъченията е малко по-различно от това към леката телесна повреда.
Няма как гневът да не те обземе, когато се замислиш за това, през което преминава това 18-годишно момиче, неизлязло още съвсем от детските си години. Физическата болка е най-малкото. Страхът, ударът върху психиката, усещането за ужас, което ще я преследва още дълго време...
Такова гнусно нещо да те маркира на толкова ранна възраст може да има смазващ ефект върху психологическото състояние на момичето.
Няма как да усещаш гняв, когато един човек може съвсем целенасочено да причини толкова много болка, жестокост и страдание, просто защото е решил, че чуждият живот му принадлежи.
Решил е, че е наранен заради нещо - някаква криворазбрана ревност, накърнено его или просто от собственическо отношение, и е извадил на бял свят най-садистичната част от себе си... Това е неприемливо.
Наистина - като общество не трябва да допускаме подобни неща да се случват.
Въпросът е, че като общество можем да направим нещо с този гняв.
Лесното е просто да си казваме едни на други какво щяхме да го направим "този изрод", ако беше посегнал на нашите дъщери, сестри, съпруги, приятелки, майки и т.н.
Но нужно ли е да си представяме, че жертвата е наше дете, за да поискаме да се вземат мерки такива зверства въобще да не се допускат.
Можем да насочим този гняв към правилните места и да поискаме промяна, за да не се случват отново такива гнусни изпълнения.
Можем да поискаме редакции на Наказателния кодекс в частта с леките, средни и тежки телесни повреди. Можем да поискаме престъпленията на полова основа, каквото е това в същността си, да се наказват по-тежко от закона.
Можем да поискаме реформа, която да залегне в образованието и да учи децата за опасностите от домашното насилие, за това, че всеки човек, независимо от пол, раса, религия, сексуалност, има достойнство, което не трябва да бъде накърнявано.
Можем да поискаме училищата да отделят повече внимание на асоциалното и агресивно поведение на учениците, като на това да се обръща подходящото психологическо внимание.
Защото, каквото и да говорим, в този случай от Стара Загора, както и в този на Кристин, застреляна от бившия си приятел и скрита в багажник на кола, както и в редица други, повтарящи се година след година, проблемът е в отношението - във вярата, че собственото наранено его е достатъчно, за да причиниш зло на някого.
Трябва много ясно да излезем и да кажем, че абсолютно нищо не оправдава подобно зверско поведение.
Няма какво да оправдае действия, като тези на Георги Николаев.
И, честно казано, всеки, който активно вярва в обратното, според мен страда от значително морално деградиране. И се нуждае от помощ.
България и българското общество имат нужда от промяна в отношението си към насилието - не само домашното, не само в интимни връзки, но към насилието като цяло. Имаме нужда много ясно да заявим, че в XXI век то е неприемливо и не трябва да се толерира.
Трябва нещо коренно да се промени, ако не искаме това да е поредният случай от статистиката за домашно насилие и насилие над жени, който ни разгневява, докато просто не го забравим.
