Около една трета от българите иска да се върне в миналото и да заживее обратно в "Бай Тошово време", водещият повод за национална гордост у нас е историческото минало, а почитта към герои и поети (по неуточнен начин) - най-висша форма на изразяване на патриотични чувства.
Проучването на Националния център за парламентарни изследвания под името "Националното самосъзнание на българите" е богат извор за състоянието, в което се намира българското общество.
Гледайки данните от това изследване, човек може да помисли, че е попаднал някъде из страниците на "Времеубежище" на Георги Господинов, където, притиснати от тегобите на настоящето, хората жадуват да заживеят обратно в миналото.
Така и в реалността обичта към родината изглежда стои предимно в минало време, с изключение на тук-там някой и друг спортен успех, каквито за жалост виждаме вече все по-рядко.
Носталгията по социализма на Тодор Живков е феномен, който е изследван и анализиран сигурно вече безброй пъти и тук няма какво ново да кажем.
Комбинацията от фактори - миналото обикновено се помни най-вече с хубавите си неща, животът е бил изкуствено опростен и, не на последно място - спомените от младостта, са водещи за това мнозина да гледат с усмивка към онези времена.
Така се създава и легендата за златното минало, в което хората са имали дълги почивки и спокойствие, че няма да изгубят работата си, дори и в петък следобед да се махнат и да идат за риба.
Тази легенда надделява над онова, което е било на заден фон - не само икономическата нежизнеспособност на този режим, полицейщината и ДС, но също така посредствеността, която се издига на почит, липсата на напредък и развитие, фалитите на държавата (за които дори не се е говорило) и още редица други подводни камъни.
Когато тази цветна приказка се разпада с гръм и трясък, разкривайки, че всъщност България на БКП и Живков е била нищо повече от къща от карти, крепена от външна сила, всички негативни емоции и ефекти се прехвърлят върху времето след това.
Време на суровия реализъм, дивата тарикатщина и организирания (от същото това БКП) хаос.
Когато имаш толкова рязка промяна от спокойствие към хаос и беззаконие, нормално е времето преди да ти се струва толкова хубаво.
И в това няма нищо лошо, стига да можеш да направиш и ясното разграничаване, че това време преди всъщност е било лъжа - изкуствена реалност, крепена от тоталитарен режим, който сам по себе си и без външна помощ не би могъл да съществува.
И в никакъв случай не е добре да се връща.
Проблемът е наследството, което остава след онези "славни времена" на Живков - не само в икономически план (целият този държавен дълг през 90-те не се появи от само себе си), но и в социален.
След 10 ноември 1989 г. БКП остави България с едно до голяма степен инертно в гражданските си задължения общество, голяма част от което или не проявяваше почти никаква предприемчивост, или я свеждаше до нивото ѝ на чист тарикатлък.
Това оставя своята следа и до днес, когато над 30 години след събитията от онази паметна есен, все още съществува идеята, че някой друг трябва да ни оправи държавата. Че от нас не зависи нищо и ако може, нека и да не ни занимават много-много.
За тези вече близо 34 години една солидна част от българите така и не си направиха труда да разберат как точно работи собствената им държава, за която всички единодушно се съгласяват, че всъщност не работи.
Така патриотизмът у нас придоби и сегашната си форма - вместо да е активен и да възпитава идеята, че трябва да оставиш света малко по-добро място след себе си, той прие показен вид - с веене на байраци с повод и без повод, с татуировки на възрожденци и шумни, но на практика не особено смислени прояви.
Именно това разминаване кара и много хора днес да бърчат вежди и да гледат криво, когато се говори за патриотизъм - самата дума е придобила друго значение.
Както виждаме и от изследването - предпочитаните от мнозинството форми на изразяване на родолюбиви чувства са честване на будители, поети и революционери; веене на националния флаг и познаването на българската история.
За сметка на това неща като спазването на законите, плащането на данъците и гласуването на избори, които предполагат някаква гражданска активност, са далеч по-малко предпочитани.
На предно място е идеята да се сражаваш за родината в случай на война, но истината е, че тази идея дори и днес остава по-скоро някакъв имагинерен сценарий, отколкото реална възможност.
Патриотизмът всъщност съвсем не е нещо лошо, то е едно откровено благородно чувство, стига към него да се подхожда с благородство и лична чест, а не с идеята, че трябва да покажеш нещо и околните да ти се възхитят и да ти ръкопляскат.
Но едното включва работа, мислене и активност, докато другото е лесна и показна индулгенция пред обществото.
И в този случай лесният път е и по-предпочитан.
С него можеш да кажеш, че си патриот, да посочиш някакъв маркер - татус, снимка в народна носия, да запишеш как детето ти пее народна песен, или просто да си метнеш една тениска в бяло, зелено и червено.
Няма лошо в това да се възхищаваме на славното минало, когато България е била империя и една от силните държави в Европа, вървейки рамо до рамо с Източната Римска империя (Византия). Лошото идва, когато приемем, че това е достатъчно.
И още повече - когато учим историята като народна приказка или религиозен текст, писан от някой "червен" клерик-историк, чиито разбирания за извори и минало се ръководят преди всичко от партията-майка.
Когато историята не се осмисля, не се учи, а се наизустява като иконостас с важни имена и дати.
Защото всичко това ни връща към началото - към идеята за бягство от безславното и тегаво настояще, на което не можем да повлияем, и хубавото, безгрижно минало.
Уви, изглежда това е реалността за една голяма част от България.
Може би е крайно време да спрем да търсим славата в миналото и да поработим за нея сега.
