5575 км. Това е разстоянието, което приключенецът и писател Филип Лхамсурен изминава през гъстите джунгли на Амазония. Прави го сам – без водач или поддържащ екип на терен и е едва третият човек в света, осъществил подобна експедиция.
Филип вече разказа за нея пред публиката в препълнената зала на център "Генератор" в София. Предстои историята на срещата му с Амазония да се прехвърли и на страниците на книга, и в кадрите на документален филм – "Прегръдката на Амазония", работата по които тече и в момента.
Преди да се стигне до тяхната поява обаче, той разказа малко повече за експедицията си и пред Webcafe.bg.
Зад гърба си имаш изкачване на петхилядници, пътуване с колело в Централна Азия, опита си от Френския чуждестранен легион… Но с какво е различна Амазония?
Всяко място е различно. Този въпрос ще го преформулирам. Идеята е да пътувам на места, където природата все още е запазена, дива, и срещата е между мен – човека, и природата. Това е важно за мен. Амазония е различна с това, че е най-голямата дъждовна гора на планетата. Най-големият екологичен резерв на планетата. Няма как моят формат да пренебрегне това място. И затова - Амазония.
По време на представянето ми направи впечатление, че наблегна на това как човекът и човешката дейност се отразяват на гората. Какво видя там?
Видях мащабите. Мащабите са много по-големи, отколкото може да предположи човек. Пътувайки в Южна и Източна Амазония, видях, че тя е доста урбанизирана. Селскостопански райони са открити, реки са обърнати за златодобив… Това не е онази Амазония. Много обичам да казвам, че ако някой иска да направи това, което аз направих – да прекоси басейна на Амазония – няма да може след 1-2 години, защото той вече няма да бъде в реалния си размер. Той вече се съкращава.
Години наред гората от всички страни се "изпиваше". Сега вече с новата политика на президента Болсонаро (бел.ред. Жаир Болсонаро, настоящ президент на Бразилия) и въобще по-агресивната корпоративна политика за минералите и за дърводобива, там влизат много големи инвестиции в техника и това направо разделя Амазония в тази част. Когато разделиш една голяма площ, тя вече не е тази площ. Така че ако някой друг иска да го направи – няма да е същото.
Аз може да съм третият, който го е направил без водач и без съпорт, но истината е, че мен не ме интересува, че съм третият, а ми се струва, че съм последният.
И това не ти харесва?
Как да ми харесва? То се свършва. Не се мисли.
Виждам, че очакванията ти не са позитивни за това, което се случва…
Моите очаквания никога не са позитивни за това как човекът експлоатира природата, защото за 40 години живот съм видял много неща, които вече ги няма. Видял съм Аралско море, което вече е пустиня; Байкал - като дете виждах дъното му, когато минавах с хеликоптер над него – прозрачно беше… Сега не е. На много места съм бил, които не са същите – ние ги променяме.
Както казах и на презентацията, хората няма да се преборят с природата по този начин. Поколения трябва да минат, за да започнем да уважаваме това нещо, което имаме. Много време ще мине, много още ще се унищожи. Ще имаме една градинка и тогава вече ще започнем да се грижим за нея. Последният влак! Така ги виждам нещата поради човешката мисъл – първо гледа да се уреди, после да помисли за другото. Това не е обвинение, това е реалност.
Разкажи ни за етапите на самата експедиция. Как беше предвидил маршрута и защо точно този маршрут?
Първо, при по-голямата част от тези амазонски експедиции, които са 15 в последните 40 години, законът е да се минава по река Амазонка. В басейна на Амазония по цялото протежение тече най-могъщата река – Амазонка, и общо взето хората правят експедициите с кану или каяк и използват тази река. Обаче повечето експедиции са от група хора – охрана и т.н., и могат да се защитят по някакъв начин от набезите на речни пирати, наркотрафиканти, бандитизъм от страна на хората.
Тъй като аз съм сам, моят маршрут беше направен така, че да влизам в джунглата - не да се движа по река Амазонка, а да я заобикалям. Заради това маршрутът е V-образен и повече километри - за да избегна тази опасност, но пак да премина през Амазония. Реално подходих така заради това да не съм по Амазонка, както е класическият начин – ако може да има класически начин.
Експедицията включваше пет етапа. Първият – 1000 км по реката Рио Негро, спускане със сглобяемо кану, след което 250-300 км пеш през джунглата при етап две.
При етап три минах 280 км езеро, отново със сглобяемата лодка. Четвъртият етап беше най-дългият - да се спусна по военния път 319. Трябваше през половината от времето да нося колелото си на гръб, тъй като условията бяха много лоши за колоездене. Колелото и джунглата не влизат в едно уравнение. Традиционното нещо е използване на кануто, естествено. Общо почти 2000 км беше етап 4.
Последният етап беше около 200-300 км с колело и останалите - пеш през джунглата. Около 1000 км общо. Последните 400-500 км се натъквах на пътечки поради обезлесяването, което ускори моя ход.
Филип Лхамсурен в Амазония. Снимки: Личен архив
Много е интересно как си нощувал в Амазония, особено когато си сам?
Сам или не, в тропиците нямаш място на долния етаж, на Земята. Трябва да спиш нависоко, да опънеш хамак. Хамакът задължително трябва да има мрежа против комари, трябва да има платнище срещу дъжда, защото нощем пороите са много силни и могат да те удавят в люлката ти.
Спиш нависоко. В джунглата нямаш място на земята. Дори когато вървиш и спреш за повече от 10-15 секунди, по теб вече започват да лазят мравки и други неща. Трябва постоянно да имаш посока на движение, за да не бъдеш полазен. Нощем просто се увиваш в пашкула на люлката и спиш. А джунглата става ужасно шумна, но това е нормално - нощният живот, нощният лов се активира.
Като стана дума за лов, ти с какво се хранеше?
Предимно с риба. При толкова много потоци, реки, езера, блата, начинът на хранене е риболова. Трябва да си ужасно несръчен, за да не си хванеш риба.
Тя много бързо се опушва, готви се, месото е много добър протеин и се усвоява добре. Няколко пъти съм се хранил с бейби каймани, тъй като попадам на място, което е заблатено, мрежата ми трудно може да бъде опъната заради падналите дървета. Нощем слизаш с кануто във водата и ловиш каймани – т.нар. нощен риболов с тризъбец.
Не се случваше да гладувам, тъй като при рибата имаше повече изобилие, но при един от етапите с колелото 4 дни не съм се хранил. И четири дни да пиеш по 12-15 литра вода и да продължаваш - това е една друга история… Имаш ли вода, можеш да продължиш много повече, отколкото с малко.
Кой беше най-опасният момент?
Опасните моменти са, когато човек още не е способен да се сработи със себе си. Опасните моменти са в началото. Когато влязох в Рио Негро, течението е осеяно с водовъртежи, водни прагове и е много опасно. Ти реално влизаш в една джага на природата и още не си подготвен. Ти си новобранец. Имаш този дух на човек от града, защото много свикваме с удобния статус. Тогава е най-опасно, когато не си потопен в ситуацията на 100 процента.
Можем ли да кажем, че в такава ситуация човек е най-опасен за себе си?
Да, заради това трябва много бързо трябва да реагираш. Много бързо да влезеш в кондиция - къде се намираш, откъде да минеш, как да движиш тялото си. Всичко това да си го спомниш и да го сработиш, защото нямаш право на грешка. Това са трудните и опасните моменти - когато изгубиш контрол над себе си или не си толкова подготвен. А в началото няма как да си подготвен. Влизаш и нещата се случват, ти трябва да реагираш.
При такава експедиция каква е ролята на технологиите? Носил си компас, сателитен телефон, осигурен ти от Vivacom…
И GPS също, електроника... В днешно време изследователите, пътешествениците, алпинистите имат страхотни възможности заради електрониката, което много вдига шанса за успех. Предварително можеш да изчислиш пътя си, да го видиш, да се обадиш, да дадеш сигнал…
Дали ще те намерят и спасят е друг въпрос. Това нещо преди 30-40 години не са го имали хората. Заради това в днешно време постиженията са все по-големи - заради техническия прогрес. Но за мен истинските постижения са на хората преди, когато не са залагали на нещата, а на себе си и на тази любов да го направят. Много по-приключенско е било.
По време на презентацията спомена, че два пъти си бил много близо до това да се откажеш.
Реално три пъти. Два пъти по пътя с колелото поради тази пустиня, която се получава от дърводобива. Чисто емоционално не ти е приятно да се движиш по нещо, което няма никаква връзка с дъждовна гора и да нямаш какво да ядеш, защото нищо не расте, не живее, не плува в тези реки вече. Това е.
Чувстваш се изгонен, както са изгонени тези животни от това място, където човекът е свършил твоята работа. Ти взимаш гледната точка на животните, на природата. Тя ме научи да се справям със ситуацията. Тя беше жестока и сурова с мен, но ми даваше малкото, за да бъда добре.
Реално предизвикателството е по-скоро емоционално отколкото физическо, така ли?
И физическо беше. Както казах, гладувах, нямах храна. Понеже е обезлесено, екваториалното слънце направо те изпепелява. Да вървиш на 43 градуса е ужасно.
Когато подготвяше плана си за експедицията, очакваше ли нещо подобно?
Разбира се, че очаквах, просто мащабите са много по-големи. Картите в Google Maps бяха отпреди 3-4 години. Хората през това време си вършат своята дейност. Дори да очакваш нещо, на живо е различно. Особено, когато е нещо, с което ти не си съгласен. Не си съгласен не с ума си, а със сърцето си. Тогава боли повече. Когато си го приел лично, сблъсъкът с това е по-дълбок.
Планираш да разкажеш всичко в два формата – книга и документален филм. Кога се очакват те?
Опитваме се до края на годината да излязат двата продукта. Това не означава декември - единият в края на лятото, а другият – по-нататък. Всичките ни сили с хората, с които работим, са насочени да приключим тези неща. Чисто в личен план за мен е добре да приключа с тях, защото животът продължава напред. Тази експедиция трябва да живее на страниците на книгата, в кадрите на филма и в моите сънища, докато спя, ще си спомням къде съм бил и какво съм правил.
Тогава какво предстои?
Предстои нещо друго. Винаги мисля за това. Човек, когато го движат големи идеи и когато изпълни една от тях, той се чувства празен. Винаги трябва да имаш следваща идея, дори да не се случи. Ти трябва да имаш нещо в себе си, за да държиш високо състояние на духа.
Имаш един цитат: "Не е важно докъде ще стигнеш, важно е да стигнеш до себе си". В Амазония ти стигна ли до себе си?
Стигам винаги до себе си в тези експедиции. Това ми е целта – да уча. Както откривам навън, така откривам и в себе си. Всеки ден, всеки час. Когато си напрегнат и залогът не е да загубиш пари, а да загубиш живота си, ти много учиш. Ставаш по-добра версия на себе си.
Това се проявява, когато се върнеш, когато си добър с хората и си благодарен на хората, които са около тебе, дори тези, които не те разбират. Няма как човек да има такова благоразположение спрямо другите, ако не е изпитал нещо просто и смъртоносно. Тогава осмисляш, че простите, малките неща са истински. Някой ще каже "Защо толкова сложно - трябва да отида някъде, да рискувам, след като мога да прочета книга?", но когато го изпиташ е различно. Книгите са само теория.
Това ли е съветът ти към хората – да опитват?
Моят съвет е да минават собствените си граници. Това не значи всички да тръгнат да обикалят осемхилядниците и джунглите, а собствените си граници. Да растат, да бъдат все по-осъзнати. Когато минаваме собствените си граници - дали да приключа стара връзка, дали да сменя професията си, дали да се запиша да рисувам – каквото и да е в техните граници, тогава те порастват. И са по-добре, щастливи са. Най-ценният ресурс на Земята е времето и ако не го използваме, само ние губим.
То човек така се е развил - като е тръгвал повече и повече да прави. Да опитва, да измайстори нещо, да стигне отвъд хоризонта. Всичко това е заложено в нас. Моето изразно средство е да пътувам там, сред природата. Аз съм такъв. Всеки трябва да си намери неговото. Трябва да видиш в какво си добър и в какво си щастлив.
