"Писането на роман," казва 21-годишната Саманта Шанън, "е като чукането на врата, която никога няма да се отвори. Толкова отчаяно ти се иска да влезеш, че би казал или направил всичко. Чувстваш се така: моля, вземете романа ми."
Тя познава отхвърлянето. Първият й опит за роман, обяснява тя, е бил провал - без значение колко е опитвала, не е успяла да му намери добър дом. Тя обаче познава и упоритостта. И именно на нея се дължи феноменалното й постижение - мрачното й, грижливо изпипано фентъзи "Сезонът на костите" ("The Bone Season"), откупено от британското издателство Bloomsbury.
Планирана като седемтомна поредица, книгата е откупена за шестцифрена сума (за първите три книги). Правата вече са продадени и от двете страни на Атлантика, в цели 20 държави. Борбата за филмовите права също е била ожесточена, но Шанън не е приела офертите на Холивуд и е дала правата за екранизацията на Imaginarium - независимата филмова компания на Анди Съркис и Джонатан Кавендиш.
Независимостта определя чудесно Шанън. Около нея се носи шум за "новата Джоан Роулинг", но стилът й на писане по нищо не прилича на този на Роулинг - тя е много различна. Тя току-що е завършила Оксфорд, където се е дипломирала със специалност английски. Системата й там е била: учене денем, а след вечеря - писане (придружено от добро кафе).
Сега тя споделя, че последните месеци и приемането на книгата от голямо издателство са били "изумителни". Вместо да е прекалено самоуверена, тя излъчва обезоръжаваща комбинация от достойнство и срамежливост. Висока, бледа и красива, в началото е видимо нервна, което я прави да изглежда дори още по-млада, отколкото е всъщност.
Главният редактор на Bloomsbury Александра Прингъл споделя, че книгата я е сварила неподготвена: тя не е особен почитател на фентъзито. Шанън е преодоляла отбраната й може би и защото първата книга е вплетена в реалността.
"В стила й се съчетават дикенсов дух от XIX в. и футуризъм. Тя е за славата и красотата - и Шанън има въображение на разказвач на приказки, което сражда "Красавицата и звярът" с Анджела Картър. И начинът, по който тя пише, ми напомня за сестрите Бронте, седящи около масата и създаващи въображаем свят."
2059, Лондон, управляван от Scion
Сюжетът на романа се развива през 2059, в Лондон, управляван от сили за сигурност, наречени Scion. 19-годишната главна героиня от ирландски произход е ясновидка, пътешественичка в света на сънищата и информатор - специалният й талант е да нахлува в разума на хората.
Случва се обаче катастрофа: тя е ограбена, дрогирана и отведена в Оксфорд... Оксфордската връзка вече сама по себе си поражда сравнения с трилогията "Северни светлини". Шанън обаче коментира, че никога не е чела книги на Пулман: "Мисля, че е добре да държа света му далеч от моята глава." И нейният Оксфорд е наказателна колония, място на голямо замърсяване.
Той се управлява от "рефаити" - извънземни създания, най-харизматичното от които е Надзирателят, зловещ, но привлекателен педант с кожа с цвят на мед, кехлибарени очи и изобилие от белези. Той живее в Кулата на магдаленките, където държи пленница героинята - сякаш това е някакво неизбежно обучение.
В края на книгата има цял речник, помагащ на читателя да следи архаичните понятия: керенти (хора, търсещи познанията в етера), месно пространство (Земята), флукс (дрога, предизвикваща болка и дезориентиране у ясновидците)...
"Хората подлагаха на съмнение мнението ми за Оксфорд. Студентите говореха за "оксфордски балон", защото мястото може да те накара да се чувстваш отрязан от останалата част от света. Понякога забравях, че има места като Лондон, които не се въртят около библиотеки и есета. Оксфорд е странно място - и доста клаустрофобично. Често се радвах, че съм там само за по осем седмици на семестър."
Писането на първия й роман, озаглавен "Аврора", е било "като дрога, която не можех да спра да вземам", "пристрастяващо задължение". Тя до такава степен се е вманиачила по писането, че се е дразнила, ако някой се е опитвал да я откъсне от това: "Пишех толкова много, че си съсипах здравето. Имах очи като на панда. Бях уморена непрекъснато."
Социален отшелник
На 19, Саманта самоунищожително регистрира в блога си, че още носи скоби и се чувства социален отшелник. Тя е почти фанатичка на тема романа, дори си е купила книга как да се саморедактира ("Self-Editing for Fiction Writers") и не е спряла да оглажда прозата си до припадък. Когато изпраща романа на агенциите, отказите са безброй - и някои от тях отиват директно в кошчето.
С връзки баща й се добира до литературния агент Дейвид Годуин и той се съгласява да прегледа ръкописа. Макар и любезно, и той го отхвърля. Този контакт обаче скоро помага на Шанън да започне двуседмичен летен стаж в агенцията му, който и дава "просветление как работи браншът".
"Бях човекът, който приема писмата от автори и агенти, преглеждах ръкописите и започнах да разбирам защо ги отхвърлят. Хората пишеха ужасно пламенни писма - точно като тези, които изпращах аз. Чувствах се ужасно, че техните творби не ме завладяват. И си мислех: така и трябва да се е случило с моята, тонът просто не им е допаднал."
Тя се възхищава на някои от неполучилите одобрение ръкописи, спомняйки си особено дълъг роман за уелското фермерство.
Хрумване за антиутопия
През септември 2010, решава да се откаже от "Аврора". "После, в началото на 2011, в Оксфорд, ми хрумна идея да напиша нов роман, антиутопия, смесена със свръхестественото." От самото начало писането й е различно - вече не пристрастеност, по-здравословно потапяне (по време на писането тя е спала нормално, по 8 часа всяка нощ).
Но едва през февруари 2012, когато показва първата глава на романистката Али Смит (която е гостуващ преподавател по европейска сравнителна литература в Оксфорд), тя разбира, че новата книга може да се окаже всичко, което не е била първата: "Влязох, треперейки. Мислех си, е ако тя каже, че това е боклук, ще трябва да се откажа вече. Тя обаче седна, изгледа ме и каза: "Саманта, това е поразително"." Смит й предлага да си потърси агент - и нейният собствен агент се оказва... Дейвид Годуин.
"Сезонът на костите" има очевиден потенциал за едновременно младежка и възрастна аудитория, но издателството, което е откупило правата - Bloomsbury, я поставя в съдържанието за възрастни и Саманта се радва на този факт, защото "това означава, че имам свободата да се занимавам с по-мрачни теми, ако имам това желание, в следващите книги".
Запитана за насилието в нейната книга - усещането, че героинята й постоянно е в смъртна опасност, постоянни страдания и вълнения, тя отговаря през смях: "Имам леко прекалено въображение, предполагам." Тя приема донякъде, че "живее чрез героинята си" - някъде между вживяването в нея и усещането, че е неин закрилник.
Саманта не вярва в свръхестественото, в аурата или ясновидството. Тя изглежда и не се вълнува толкова от сънищата - поне не и нощем. За сметка на това има силен интерес към миналото и описва в блога си любовта си към музиката (от Шопен до Ink Spots), грамофоните и нямото кино - списъкът й е очарователно ретро, и доста уравновесен за момиче на нейната възраст.
Тя споменава, че има и домашен любимец - мъжка костенурка, изненадващо кръстена Лили-Бет, която също не си пада по бързия живот. И все пак тя споделя, че възприема писането като "един вид ясновидство".
Успех като на "Игрите на глада"
Без гадатели подръка, трудно е да предскажем какъв пазарен успех ще пожъне "Сезонът на костите", но някои вече му вещаят популярност, сравнима с "Игрите на глада". Саманта споделя, че вече работи усърдно по продължението: "За мен не е почивка да не пиша. Миналото лято написах 500 000 думи, после реших, че не ми харесват, и ги изтрих. Сега се върнах на четвъртата глава от книгата и се радвам, че го направих. Тя сега е много по-силна."
Каквото и да е нейното бъдеще, няма съмнение, че Саманта е много добре стъпила на земята и е един от най-строгите си критици, както и че е роден разказвач: "Няма момент, в който да не мисля за сюжети. "Сезонът на костите" е 90% от мозъка ми - 10% е взаимодействието с останалата част от света."
