"Гордост е да се наричам Мутра! Аз и моите братя направихме България това, което е. За нас песни се пеят, филми се правят, легенди се мълвят. Свети Георги и Свети Васил Илиеви ни гледат от небето, дърпат от дебелите си пури, правят облачета от дим в Рая и се усмихват. Мутрата можеш да я застреляш, да я взривиш, да я задушиш, да я заколиш, да я прегазиш, дори да я арестуваш и осъдиш, но духът и не ще премажеш. Защото Духът на Мутрата е духът на България! Ние сме вечни! Амин!"
Коци Малката Любеница /1971-2006/
Ако манифестът на Коци Малката Любеница ви се струва идиотски, да бяхте чули само какви ги дрънчи Коци Голямата Любеница. И двамата, разбира се, са измислени персонажи. Почти толкова измислени, колкото и десетките полу-грамотни бандити от 90-те, канонизирани от колективното въображение в пантеона на "лошите момчета" на България.
Дистанцията на времето постави романтичен ореол върху ръбатите тикви на класическите мутри. Превърна ги във вълнуващ спомен и могъщо вдъхновение за фолклорни легенди, вицове, песни, филми, сериали, вестникарски материали, публицистични очерци...
Момчетата с прякорите, анцузите, бухалките и златните бижута са властващата гротеска, захранваща някои от най-бездарните сюжети и митологеми в българското общество.
Мутрите са балканските рок звезди - cool, badass, по-големи от живота рицари на аморалното блаженство.
Всички говорят за обществените ефекти от носталгията по соца, подмяната на миналото и романтично-токсичното самозалъгване за природата на репресивния комунистически режим в България.
Фарсовият конфликт между русофили и русофоби, деградирал до размяна на жалки идеологически клишета, хвърли крива сянка върху другата токсична културна реставрация -
тази на мутренското очарование.
Покрай подновения разговор за наследството на комунистическите икони Гошо Тарабата и Тато пропускаме изключително положителния прочит на наследството на Крушата, Маймуняка и други прото-бизнесмени от зората на мъглата на прехода.
Перверзното превръщане на мутрите в пост-модерни романтически герои на народното въображение преминава през каналите за масова информация и артистичните аспирации. Нека видим как триумфира лошия вкус в България.
Мутрата и Фолклора
Първият път, когато видях някаква млада дама с татуировка на Васил Илиев на гърба, шокът бързо премина в агресивен присмех срещу човешката глупост. По-късно разбрах, че това не е случаен травматичен мастилен инцидент, а по-скоро нещо като тренд. Има хора, които си татуират мутри по телата.
Има хора, които правят Facebook страници, посветени на СИК, ВИС и други интелектуални съкращения от 90-те години на миналия век. Има хора, които идеализират, фетишизират и обожествяват самата идея за 90-тарската Мутра с главно М. И тези хора са много повече, отколкото сме склонни да подозираме.
Сред огромен брой модерни българи средновековното мутренско светоусещане изживява ренесанс
Императивът за физическата доминация на "браточките" спринтира из кръчми, фитнеси, домашни партита и валидира мита за дебелите вратове.
Знам какво ще кажат някои от вас - "мутрите винаги са били интересни за обществото и не искам да чета поредния морализаторски текст за лошото влияние на престъпническите ролеви модели сред младежта".
Това не е такъв текст
Ако изобщо има нещо интересно в мутренската митология, то това е именно насилието, взривовете, извращенията... Девиантното поведение е интригуващо, носи екстремна образност и стои като единствен солиден аргумент за обсесията по тая тъпанарска прослойка. Но всичко останало е мръсна чалга, анти-интелектуална гордост и свирепа пустота.
Празнота, която запълва медиите с посредственост.
Мутрата и Медийното фетишизиране
Никой не очаква от жълтите вестници и сайтове да пишат за Самюъл Бекет или Кафка, но количеството материали за мутри е прекалено. И не са само "шокиращите", "ексклузивни", "само при нас", "сензационни" издания, които тъпчат в гърлата на публиката поредните малоумни истории за Карамански, братя Илиеви, Мето Илиенски, Доктора, Фелдшера, Портиера и не знам още кои дегенерати.
Журналистическият и шоубизнес елити на нацията са емоционално ангажирани с каузата по интронизиране на Мутрата в романтически български герой. "Абе, те бяха готини копелета, мамка му", ще чуете официално и неформално да говорят популярни хорица, които отхапват прекалено тлъсти парчета национален ефир. Срам за тях и досада за нас.
Когато Клюна, например, владее заглавия години, след като трупът му се е разложил в пръстта, тогава разбирате, че има сериозен проблем в концепцията за новинарство в България.
Важни факти за "разграбването на страната" са заровени заедно с десетките ликвидирани мутряги, но дори и така писането за техните приключения е прекалено много и прекалено слабо.
Бандитското отразяване премина от криминалния жанр в полето на конспирациите, светските клюки и битовите детайли. На никой нормален човек не би трябвало да му пука какво се случва с оцелялата любовница.
Мутрата в Опитите за творчество
Един от много фактори за окаяното състояние на българското кино е нездравата обсесия по деведесетарските бандити. Интелектуалният мързел и ниският таван на таланта на хората, които се занимават с това в България, доведе до превръщането на Мутрата в основния антагонист, после анти-герой, а оттам и в централен образ в българската култура. Вулгарните романи на Христо Калчев и бездарните "картини" на Папа-Жан трябваше да си останат най-значимите художествени коментари по темата.
Но, не. Киното отчаяно се нуждаеше от Репата. Съвременен български филм без мутри е като съвременен български филм с качествен звук. Трудно ще намерите такъв. Сериалите закономерно се вкопчиха в масовото мутренско очарование. От "Дунав мост" до "Под прикритие", историята на българските поредици е история на любовта към деведесетарските силови персонажи.
И долнопробните бандити не са представяни като гротеска ала филма на Питър Грийнауей, например. Към тях се подхожда със стерилна драматургична трезвеност. Те са видени като сериозни хора с тежест и място в историята. Булшит - само екстремната гавра и черен хумор биха били подходящи художествени решения за изграждане на мутренски образ.
В крайна сметка Карамански не е Корлеоне, Маймуняка не е Джон Дилинджър, Георги Илиев не е Готи и като цяло мутрафоните не са готини
наследство е лошият вкус - чалга музика, отвратителни заведения, тъпанарски анекдоти, сбъркани представи за мъжкарство, анти-интелектуална гордост...
Нека оставим Коци Малката Любеница и неговите другари да гният на спокойствие. Мутрите трябва да са минало. Тъпо минало.
Откъде ги изкопахте мутрите? И кой е авторът на този малоумен пасквил? Стига с тази анонимност.
От статията се подразбира, че Корлеоне, Готи и Дилинджър са готини... Тогава кво излиза? Че мафиотите по принцип са готини, ама наште са малко нещо селяни и за това не са готини като американските :)
Поне бяха интересни, мъжкарски времена. А сега педал до педала, мила моя майно льо.
шщд, и кво им беше интересното на времената, или по-точно кво им беше мъжкото ? Като ти гледам ника ми се струва, че си тъп шапкар-свързочник, та затова не е много чудно , че ще измътиш подобна простотия.
"И долнопробните бандити не са представяни като гротеска ала филма на Питър Грийнауей, например. Към тях се подхожда със стерилна драматургична трезвеност. Те са видени като сериозни хора с тежест и място в историята. Булшит - само екстремната гавра и черен хумор биха били подходящи художествени решения за изграждане на мутренски образ. В крайна сметка Карамански не е Корлеоне, Маймуняка не е Джон Дилинджър, Георги Илиев не е Готи и като цяло мутрафоните не са готини." Като цяло статията е добра. Тези два абзаца обаче си противоречат. Както Дон Корлеоне, Джон Дилинджър, Готи, Ал Капоне и прочее паплач са представени като сериозни хора с тежест и място в историята, така ги представят и нашенските тук, на регионална почва. Но нека ти кажа нещо - и двата типажа не са cool. Ама хич. Защото убийствата, кражбите, изнасилванията, отвличанията, рекетът, корумпирането, рязането на пръсти, уши и т.н., колкото и да е стилизирано, не е cool. Независимо, че Дон Корлеоне го свързваме с оная брилянтна роля на Марлон Брандо и "предложение, на което не можеш да откажеш", Майкъл - с обожавания от мен Ал Пачино, а пък нашенските - с чалгия, салфетки, анален секс и показни убийства. Не са cool, защото насилието просто не е cool, независимо дали е описано от Марио Пузо и пресъздадено от Копола или от Христо Калчев. Социалният боклук си е боклук, без отлика дали го наричат Малката круша или Кръстникът. Така че е добре, не само нашите такива, но и ония - презокеанските, да спрете да ги обграждате в някакъв ореол на тайнственост и криво разбрано мъжкарство.
Присъствието на тези типажи с такъв приказен облик в журналистиката се дължи на две неща - първо, на читателите, чието ниво е достатъчно посредствено, че да се прехласват по истории за бивши борци, гребци и щангисти и второ, на управлението на тези медии, които просто търсят печалба и високи тиражи. А над тези шефове стоят собствениците, които са същите онези деветдесетарски мутри, но вече култивирани, с костюми и притежаващи несметни богатства. Когато "нацепените батки" видят тези малко на брой, но много могъщи бивши рекетьори, виждат себе си след десетина години и все повече се надъхват да вършат всичко (дори да е незаконно), само и само да се изкачат в престъпната йерархия. Това е омагьосан кръговрат, в който е цялата държава. Има армии от хора, които са обслужващ персонал на мафията и може би има и хора от вас, които са част от този персонал и дори не го знаете. И за мен всичко това не е cool, но това няма абсолютно никакво значение.