Преди време прочетох, че 60% от българите са страдат от синдрома „бърнаут" - или казано иначе - те са „прегорели", напълно изчерпани емоционално по отношение на професията си. Това са хора, които обичат работата си и често остават след края на работния ден в офиса. Хора, които „горят" в това, с което се занимават. И накрая „изгарят".
Аз също се „запалих". Намерих сили да се справя с пожара, въпреки това, все още не мога си простя, че превърнах мечтата си в кошмар.
Аз съм от хората, които от малки знаят какво искат да работят. Не си спомням как съм учила таблицата за умножение, но знам, че положих доста усилия да науча азбуката, още преди първи клас, защото трябваше да пиша репортажи.
Сама чертаех пътя си. Всичко беше доста добре премислено - след завършване на подходящото училище и университет, следва стаж в избраната от мен телевизия, после - постоянна работа в същата медия. Бях репортер. Нямаше по-щастлив човек от мен. Бях на мястото, където най-много желая, учех се от най-добрите в занаята, а те нямаха нищо против да „крада" от тях.
Последваха години на пълно отдаване. От сутрин до вечер.
Нямах нужда от почивка - всичко, от което имах нужда, беше в този нюзрум. Всеки ден беше различен, вълнуващ. Никога не знаех какво ме очаква - денят ми можеше да започне в зоологическата градина, снимайки новородени вълци, да премине през отразяването на някоя скучна пресконференция и да завърши в Стара Загора (например), за да се отразим бума на хепатит в града. Не се уморявах. Напротив. Обичах начина си на живот.
Не знам как и в кой момент нещо в мен се счупи. Изведнъж сякаш се уморих. Спомням си една Коледа - погледнах съпруга си, преди да тръгна за работа. Почувствах се като най-нещастният човек на земята. Осъзнах, че работата отдавна е превзела целия ми живот. Така намразих мечтата си.
Оттогава това чувство не ме напускаше. Всеки ден водех битка с нежеланието да ходя на работа. Събуждах се със сърцебиене. От ужас, че трябва да отида в нюзрума. Мразех и началото, и края на работния ден, защото знаех, че утре пак съм на работа. Всъщност аз винаги бях там.
Дойде момент, в който освен професията си, намразих и живота си. Не че му имаше нещо - напротив. Беше повече от прекрасен. Но аз не бях толкова прекрасна. Особено за хората около мен.
Превърнах се в ужасен човек - нервен, избухлив. Мисля, че в този момент най-близките ми хора се страхуваха от реакциите ми - да говориш с мен беше като да ходиш по тънък лед. А под леда - минно поле.
Нямах време и за приятелите си. Те свикнаха с отсъствието ми. Постепенно ме забравиха.
Но инерцията беше по-силна от всичко. Знаех, че трябва да спра, да излезна от този вихър, но нямах сили за това. Беше ме страх - че ще загубя нещо, в което бях вложила сърцето си, времето си толкова години. Че няма да успея да се реализирам професионално по начина, по който искам. Че ще загубя „семейството си". Просто не виждах изход.
Всеки има своята „точка на пречупване". Достигнах своята в момента, в който изгубих любопитството си.
Рядко имаше тема, която да ме вдъхнови. Всичко беше сиво. Усетих, че това беше моментът, в който трябва да напусна. Няма по-голямо професионално самоубийство от това да ти проличи, че си загубил тръпката.
Не взех лесно това решение. Отне ми близо два месеца. Да напусна мястото, което бях превърнала в свой дом, беше най-трудното нещо. Защото до голяма степен то ме определяше - поне така смятах. Но беше завладяло до такава степен живота ми, че за друго нямаше място.
Реших и скочих в неизвестното. Без предложение за нова работа, без план за бъдещето, без желание да правя каквото и да е. Просто исках отново да си върна живота.
Да съм на Коледа със семейството си, а на Нова Година - с приятели. Да разбера, че през май наистина в България наистина не се работи. Да рисувам, да уча чужд език, да шия... преливах от „отложени" проекти.
Истината е, че проспах първите три месеца. Буквално. Беше есен, валеше, а аз бях като мечка, която се готви за зимен сън. Изключих звука на телефона си, защото когато звъннеше, ми докарваше аритмия. И до днес не е включен.
Отне ми година и половина, за да мога да кажа отново, че обичам живота си. И да му се наслаждавам истински, а не само да „преминавам с бързия влак", макар и с първа класа.
Бих поспорила за онези 60% с психолозите. Мисля, че всеки, който влага страст в работата си, поне веднъж е попадал в този капан. Важното е да се измъкне навреме, за да изживее мечтата си пълноценно.
Две години след моето „измъкване" съм готова да се завърна на „сцената". Да, отново в телевизия, с повече отговорности. Не мога да избягам от себе си. Но си взех поуката. Тържествено си обещах, че този път няма да раздам цялата си душа. Ще съм доста по-пестелива, защото професията вечер не ме прегръща.
Браво момиче.
Вземи огин, запали ме, да се сторам пепел, че не мога мило либе без тебе...
Докато една омъжена жена е възможно да си позволи този лукс да напусне работа без идея какво ще прави и как ще припечелва през следващите 1-2 години, то за един женен мъж това граничи с лудостта. Е, освен ако жена му не го издържа. И аз към момента страдам от описаното от авторката на статията прегаряне. У дома обаче ме чака малко дете, жена, която е в майчински (заплатата й не би била достатъчна за изхранване на семейството в случай, че аз остана без работа). Какво правя аз? Вместо да се хукна и напусна работа ей така, залъгвайки се че ще науча нови езици и пр (а всъщност по принцип само се мързелува през подобни периоди), търся нови посоки на развитие, промяна ако не напълно то поне в частност на това, което върша. Ако не се получи в рамките на компанията, в която работя, бих опитал и другаде/ по други начини. Човек трябва да се развива и да бъде предизвикван. Но не трябва да позволява работата да отнема от личното му време, поне не и системно.
То и аз - донейде - постъпих така... защото имаше кой да ме издържа. И аз си тръгнах от телевизия, бтв. Знам за какъв стрес става дума. После захванах работа, която ми харесва - изцяло на хонорар, с доста нестабилен доход, ако трябва да съм честен, но поне нервите са доста по-малко.
Изгори за да светиш!
Аз знам как се решава този проблем. Спри да работиш и вдигни левъл! Бързо, ударно!
Повечето хора работят нещо по принуда. малцина са щасливци да обичат това което вършат. Дори и на тях им се случва да намразват работата си понякога. Задачи трябва да се вършат, срокове да се изпълняват и т.н. Когато обаче нещата ти дойдат в повече, трябва да смениш "климата". Безспорно е че за един семеен мъж с дете и съпруга в майчински не му е времето да го прави. Всеки случай е сам за себе си. Ако обаче човек има възможност да поспре за някой и друг месец, да отдъхне, да се огледа и чак тогава да започне другаде е най-добре. Мисля си че доста хора изпадат в тази ситуация.
Бих посъветвал тази жена ако наистина вярва в това което е написала да си потърси работа отново. Тя не е личност която истински осъзнава понятия като "целенасоченост", "постоянсво", "воля"..... Когато прочетох тази статия видях себе си в началото, с една разлика : Аз лично преодолях психологическите негативи в "10-ки пъти" по-бързо (да не говорим че някои избощо не съм ги изпитал), а чисто физическите проблеми ако не си ги преценил поначало, то тогава къде си тръгнал ?
Лекар съм и много обичам работата си. Но само медицинската. Никога през повече от 30-те ми години работа не съм имала конфликти с пациент. Резултатите ми са чудесни. Лумпенизирането на представите за промени /одъвканата и олигавена дума реформа не се търпи отдавна в моите среди/ съсипа доверието и уважението на хората към професията,а оттам и вярата им,че заедно с лекаря ще успеят да си решат проблема. Да,работя,но все по-често се занимавам със случаи,които за затлачени по абсурден от медицинска гледна точка начин.Заради ... промените. Сега,започвайки поредния "променен" случай,се чудя колко ли хора са допринесли за това,което са причинили и сам си е причинил пациента? И,да,не мога да спра и да си почивам,защото трябва да се яде. Прегаряне? Не,но съзнаване как усилията и хубавите резултати се обезсмислят от кариерните маневри за освежаване в медийния /и не само,но тук тази професия се коментира/ бранш.
Напуснал работа за да не прегори.Такъв човек и на следващата и по следващата работа ще прегаря.Работи се за да оцелееш а не за удоволствие.Щом в работата изпитваш удоволствие тогава какво изпитваш в почивното време.Закон.Постоянното удоволствие ти пречи да усетиш неговата сладост защото не си изпитал обратното чувство и нямаш ориентир за сравнение.
Кък да обясниш на работодател, че се работи за да оцелееш, за пари.. Ми нали веднага ще те отрежат на интервюто.. Иначе, той го знае, но някакси, не е политкоректно да го казваш директно. Трябва да ги убедиш, че работиш, защото ти харесва работата, и не само, ами точно в тази фирма да правиш за каквото кандидатстваш !!! Иначе, абсолютно вярно - ако не ти се работи на едно място, най-вероятно не ти се работи никъде. (евентуално за себе си, ако има как..) Също, проблема със заплащането. И аз искам някаква рутинна проста работа, без овъртайм, 5 дни, 8 часа, за 800-1000 нето (извън столицата), но няма... Един вид, мизата е толкова ниско паднала, че за 800-1000 стартова заплата извън столицата, тр. да е нещо по-така, и да има някои от следните проблеми: - да ти пили нерви - да има криви гадни смени - да е яко бачкане, хамалогия - някъде и с вредни...