Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Шофьор на такси… но не с Робърт де Ниро в главната роля

Някои от най-забележителните персонажи, които са ме возили по улиците по света и у нас Снимка: iStock
Някои от най-забележителните персонажи, които са ме возили по улиците по света и у нас

Редя си се аз на опашка в супермаркета и се хипнотизирам от автоматизираните движения и реплики на една от касиерките: "здравейте", пюк-пюк-пюк-пюк-пюк, "34,80, с карта ли ще платите", "безконтактна ли е", "талонче за играта с бонус точки ще искате ли", "хубав ден ви желая".

Замислих се кои други професии освен касиерската срещат човек с толкова много непознати хора в рамките на един работен ден и превръщат ежедневието му в монотонна поредица от едни и същи фрази и действия.

Веднага се сетих за таксиметровите шофьори, обаче после си казах, че при тях случаят определено не е такъв. Макар и да возят непознати, всеки курс има потенциала да се превърне в късометражен филм със свой уникален сюжет и герои, в синтезирана житейска трагедия, комедия или нещо средно между двете.

Бидейки заклет ползвател на таксиметровите услуги, без значение дали става дума за жълта класика в Ню Йорк, смрадлив таралясник в Благоевград, или черен мерцедес в Стокхолм, през годините успях да акумулирам материал за поне четири нови версии на романа на Фокнър "Врява и безумство."

Ето историите на някои от най-забележителните персонажи, които са ме возили по улиците по света и у нас:

Юберджията

Когато преди известно време датското правителство беше на път да забрани окончателно със закон платформата Uber - алтернативната и доста по-евтина услуга от тази на такситата, стана доста некомфортно, да не кажа направо нелегално, човек да ползва мобилното приложение.

Един ден, както съм се натоварила с една сгъваема градинска масичка и шестица бири, си викам Uber да ме вземе от точка А и да ме откара до точка Б. Пристига една джиджана KIA, карана от етно-маргинален датчанин на име Абдул Раза, който ми отваря преданата врата и вика: "Тука, тука."

Никога не се возя до шофьора, мерси, казвам аз, ще си седна отзад. "Не, не, тука, тука!", настоява той. Било по-неглиже да седя до него и да се държим за ръце. На хамелеонски език, в който пащунският преобладава, ми обяснява, че ако ни спре ченге по подозрение, че Абдул в личния си автомобил вози човек срещу заплащане, той щял да каже, че съм му братовчедка. Ама нали ще се държим за ръце, каква братовчедка?

"Може, може! В Пакистан може и братовчедка, и гадже."

Футболният родолюбец

Вратът му, гледан отзад, е татуиран с две червени лъвчета, изправени едно срещу друго и поддържащи с лапички табелка с годината "1921".

- Байер Леверкузен? - логично предполагам аз, макар почти на сто процента да съм сигурна, че годината на основаване на клуба от Бундеслигата е 1904-а.

- Не ма, госпожа, Вихър Славяново! - поправя ме таксиджията с глас, в който недвусмислено долавям нотка на презрение на познавача към лаика.

Любителят на орхидеи

- Виждам, че сте си купили орхидея!

Ще минат няколко дни преди да съжаля, че не съм го излъгала още тогава, при онова първо возене, че цветето не е за мен, а е подарък за рожден ден на приятелка например. Всеки път, когато от фирмата ми пратеха същия шофьор, започваше мъчителен разпит, сравним само с този, на който са подлагани затворниците в Гуантанамо.

Но тях поне са ги изтезавали, пускайки им метъл и детски песнички на високи децибели. Докато любителят на орхидеите, какъвто се оказа конкретният таксиджия, всеки път ме разпитваше за състоянието на цветето с настоятелността и взискателността на социален работник, който е поверил в безразсъдните ми ръце живота на новородено сираче.

"Поливате ли я, само когато корените станат бели, както ви казах?"

"На каква светлина я излагате?"

"Котките мразят орхидеи, нали знаете? Трябва незабавно да се отървете от вашата. Не орхидеята, за Бога! Котката!"

И така всеки път. Един ден идва таксито и пак той. Жива да не съм. Знаем какво ме очаква. Няма здравей-здрасти, а направо преминаваме към въпроса: "Как е орхидеята?".

- Умря. Жената, която се грижи за растенията ми, докато съм в чужбина, я удавила във вода.

Поне съм честна. Но пък от друга страна, мисля си аз, днес най-после ще свърши този нескончаем разпит, след който винаги се чувствам гузна, недостойна и неподготвена да бъда майка на едно растение за 8,99.

Шофьорът спира колата до едни контейнери за боклук и се разплаква. Егати.

Състрадателният

Мидтаун Манхатън. Пресечката на 39-та и 6-то авеню. Час пик. От 42 минути се опитвам да хвана такси с класически птичеподобни, махателни движения. Никакъв шанс. Вече ми се пикае ужасно. Освен това гаджето ми ме чака в спортен бар в друга част на града и знам, че ако не се появя до няколко минути, ще се ожени за барманката, която всъщност е мъж.

В отчаянието си сядам на бордюра и се разревавам. Сълзите ми се смесват с прахоляка и мръсотията на улицата и заприличвам на чичо Лестър от семейство Адамс. Изведнъж току пред ръбестите ми колена набива спирачки жълто такси. Чернокожият шофьор с тениска с щампа "I POOPED TODAY" и дупка между предните резци колкото хипопотамово копитце ми прави знак да се кача.

Колебая се, понеже нито съм му махнала, нито нищо. Освен това на задната седалка забелязвам двама пътници, които изглеждат прекалено развеселени за 5 следобед. Все пак не искам да завърша живота си в кофа за боклук в латинския Харлем, това е сигурно.

"Hop оn, lady, I ain't got time to waste!" Когато, макар и с неохота, се настанявам до него, той ме потупва приятелски по рамото и казва: "Казвай накъде да те карам, мацко, защото изглеждаш като да си изпуснала влака. И само да знаеш - няма да ти струва и цент."

Мизогинистът

  • Добър ден. Заповядайте. За къде? Ясно. Честит празник, между другото. Как какъв? Осми март. (пауза, пауза, пауза). Международен ден на тъпата кучка. Това кажи му "жена" и повече не го обиждай, братче. Снахата какво е животно... То и жената де, ама снахата я бие! Значи, гледай какво става. Синът ми я заварва с един марсол в леглото и вместо да й разбие мутрата как си требва, тя го гони с шутове от апартамента, за който АЗ им дадох 20 хиляди евро да го купят. Нашият остава е*aн отвсякъде. И сега оная мръсница си се шири в апартамента барабар с детето, любовника и дъртата му майка. След като те оставя, госпожо, отивам да й честитя на бившата снахичка празника с една газова горелка.

Човекът от миналото

За повече от три десетилетия като учител по физическо баща ми успя да си изгради репутацията на строг, но справедлив чешит, за когото дори 20 години след смъртта му продължават да се носят градски легенди. На няколко пъти ми се е случвало да попадам на шофьори, за които разбирам, че са били негови ученици по следния начин.

  • Ти си на Ву̀ката дъщерята, нали?
  • Аха.
  • Помня те от малка.

Мълчание около две минути.

  • Баща ти колко ме е бил!

Докато се чудя какъв би бил удачният отговор на тази реплика, най-вече предвид факта, че съм в движеща се кола, управлявана от човек с очевидна психологическа травма от миналото, шамаросваният ученик среща погледа ми в огледалото и казва:

  • Обаче ако не беше той, сега щях да съм или в затвора или да съм западнал алкохолик. Голем човек беше баща ти, да знаеш.

А някои продължават да твърдят, че боят не изгражда!

Депресарят

Няма как да го сбъркате. Монологът му рядко търпи интерпретации, независимо каква публика вози - баба и внуче, Отровното трио или Цеца Величкович. Животът му е омръзнал още през 98-а, когато изведнъж във всичко е престанало да му върви.

Сутрин установява, макар и с разочарование, че все още диша, само защото котаракът идва и сяда върху лицето му. Толкова нищо не му се прави, че шофира седнал, само защото не може легнал. От разказа му разбираш, че системата отдавна го е убила и че в момента е ходещ труп със сума ти заболявания, освидетелствани от ТЕЛК, което те кара леко да потръпнеш, защото не можеш да знаеш в кой момент по време на курса ще се отключи някое от заболяванията.

Накрая Депресаря винаги заключава с горчивина и гняв в гласа: "Требваше още едно време да се маана от тая калпава държава, а не сега на 50 години още да върта геврека за тоя, дето клати гората."

Мъчно ти е за него и му оставяш необичайно голям бакшиш, за да си купи една бутилка водка. Така де, като не може да се "маане" от България, поне да си махне главата.

Свалячът

Париж. Новогодишната нощ на 2015-та, прераснала в мокра, махмурлийска сутрин. Площад "Конкорд". На пиацата безцеремонно пререждам всички, редещи се на опашка за такси, и се качвам в сив мерцедес с логото на Taxi Parisien.

Въпреки късния, или по-скоро ранен час, шофьорът е в приповдигнато настроение и държи да си говорим по целия път. Изобщо не ми е до мохабети, просто искам да се прибера по-бързо и да припадна в леглото. Но се насилвам да отговарям любезно на въпросите му, понеже съм възпитано момиче (когато искам!).

Докато чакаме досадно дълго на един светофар, той се обръща назад и ме пита право-куме-в-о̀чи дали искам вместо у нас да ме кара у тях.

Сега разбирам, че не само настроението му е приповдигнато.

Отказвам. Пак любезно. Нали съм възпитано момиче.

Добрякът

Този е мълчаливец. В колата е топло и за сефте не мирише на цигарен дим, а на лавандула. Чак ми е приятно да се возя, без да се налага да дишам в деколтето си и да обсъждам политиката, времето, лошите пътища и недисциплинираните пешеходци. Когато пристигаме, шофьорът за първи път проговаря:

  • Заповядайте една ябълка. Мое производство. Много е сочна.

Аз плодове не ям, защото фруктозата в тях води до увеличаване на триглицеридите, които увреждат черния дроб. Но ябълката я взимам.

Все пак и за Снежанка, която се е подвела да я изяде, приказката завършва с хепи енд.

Най-четените