Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Терасата НЕ ми е като Барбадос

Защото не става да гледаш филми по цял ден... Снимка: iStock
Защото не става да гледаш филми по цял ден...

Диалектикът-идеалист Хегел е казал, че всички събития в историята се повтарят по два пъти. А Маркс е добавил: "Първият път като трагедия, вторият - като фарс."

Философите могат да си казват всичко, ама на вас лично случвало ли ви се е наистина? Понеже на мен да. Преди да се захвана с този текст, реших да си припомня какво съм писала по лятната тема по това време миналата година и установих, че положението е "огледа̀л се Илия, пак в тия".

Тогава, заради пандемията, от мързел и от липса на превоз, висях цяло лято в родния градец, халюцинирайки, че терасата ми е Барбадос.

И ето сега историята се повтаря при това във фарсовия си вариант. Пак съм заклещена в същия град, само че този път причината е счупен крак, която, ще признаете, бие по точки причините от миналата година. И вече дори не халюцинирам за Барбадос, защото в момента терасата ми е затворът в Сливен. Защо тази аналогия? Защото имам чувството, че съм заключена в лятото на 2020-а и няма мърдане оттам поне до другото лято.

Всичките ми контакти от социалните медии постват снимки на баджаци без целулит на фона на синьото море и на деца, яхнали делфини. Само аз отчитам жизнени показатели с едно фото на омърлушения си, мускулно атрофирал крак в шина, поставен не върху сребристия гръб на делфин, а на табуретка.

И понеже изобщо не се сещам за друг подходящ цитат на някой мъдър мъртвец за повдигане на морала, решавам сама да си го повдигна. Определено освен буквална, ми трябва и някаква емоционална патерица, за да додрапам до есента - ако не с песен, то поне без плесен по задника от седене на едно място.

В интерес на истината положението не е като да съм Жигули на трупчета, понеже джиткам напред-назад с таксита и подпирайки се на буквалната патерица.

Обаче нетрадиционният коралово-зелен цвят на патерицата, уви!, пак ми напомня, че и тази година ще гледам морето само отразено в очите на Поли Генова от новия й клип (в който, между другото, също има кадър с делфини, но не достатъчно натрапчив, за да ме разстрои още повече!)

Оказва се обаче голямо предизвикателство да намериш такъв емоционален стимулант за справяне с лятната депресия, ако си в град, където камък се пука от жега, а човек - от скука. И все пак, ако човек е достатъчно изобретателен и гледа по-неконвенционално на идеята за лятна почивка, възможно е да си скалъпи едно прилично Джо-Кокъровско "Summer in the city" и то с подръчни материали.

Тези, които следят творчеството на Стивън Кинг, Е. Л. Джеймс, Димитър Бербатов и моето, сигурно знаят колко обичам футбола. Не точно днешния - с татуираните футболисти-инфлуенсъри, кукловодите на УЕФА и невъзможността да си вкараш по марадоновски гол с ръка, без някой да те изпорти в слушалката на съдията.

Имам си сантимент към играта още от началото на 80-те, който, въпреки че не умира, в момента е на командно дишане. Както и да е. Това, което искам да кажа, е, че мачовете от възкръсналото след пандемията Европейско успяват успешно донякъде да ме разсеят.

Моите хора, германците, окапаха като презрели джанки още на осминафиналите, но аз продължавам да следя първенството. Най-малкото от лингвистичен интерес.

Много съм впечатлена от коментаторите ни.

Освен традиционно силните познания по чужди езици, които демонстрират - "ла фурия роха", "тре кронур", "скуадра адзура" и пр. - те успешно жонглират със сложни метафори, препратки към теорията за колективното неосъзнавано на Юнг (особено когато става въпрос за демоните, с които от десетилетия се бори английският национален) и трудни за произнасяне конфигурации от съгласни в имената на футболистите.

През лятото няма особено изобилие на свежи сериали в стрийминг платформите, затова следя развитието на кариерата на Мария Бакалова (а то е впечатляващо, ако се съди дори само по това, че вчера беше облечена едва ли не в дрехи втора ръка, а днес - във Валентино!), риалитито с травестити на RuPaul и втори сезон на комедийната драма Why Women Kill, понеже, както казваше майка ми едно време: "От всеки филм може да се научи нещо полезно."

Но понеже не става да гледаш филми по цял ден, както беше през зимните пандемични месеци, затова решавам да се обадя на приятелката си Вера, която най-вероятно не помните от миналото лято.

Тогава тя не можа да ме откара до морето, понеже щяла да ходи на Жребчево с някой си Патрик. Сега я каня да пием коктейли в ранния следобед на едно барче срещу сградата на градския архив, а тя пак отказва. Била на Крит. Този път с един гей френд и една мома, родом от Пазарджик, но испанка по душа, дупе и паеля.

Не съм ли се осведомила от Фейсбук!? Ех, майкооо, трябва да престана да блокирам хората, защото явно изпускам важни моменти от пълноценния им живот и така се вкарвам в подобни неловки ситуации.

Обаждам се за същото на другата си приятелка, кака Марето, обаче тя била с пикочна инфекция и две деца и също не може. Хубаво бе, тогава ще си пия сама. Най-вече оксикотин, понеже бая ме боли. Кракът, но и душата. Обаче си бъркам в чантата и намирам само една таблетка ибупрофен, изпаднала от блистера, с полепнали по нея косми и кристалчета кафява захар.

Докато чакам ибупрофенът да подейства, се заслушвам в разговора на три приятелки на съседната маса. Бъбрят си и клатят детски колички в стил Ампир, при които удобството на бебето отстъпва пред показната представителност на дизайна с лебеди, лъвове и грифони. Както си говорят за това коя къде ще ходи на море и за летните разпродажби в мола, разговорът някак лежерно преминава в посока, от която полека-лека започва да ми настръхва косата.

Така, както допреди малко си сравняваха хранителните навици на децата, жените почват да си сравняват мъжете.

  • - Да знаете моят как ме бие!
  • - А пък моят как ме бие! По четири дни ходя с тъмни очила на закрито.
  • - Това нищо не е. Моят последният път така ме светна, че ми изкърти един зъб. Ама нали ми е душичка, от раз извади два бона за имплант. Като е за нас с детето, никога не се стиска!

Ама защо ми е да гледам сериали! И без това там всичко е на ужким...

Заради зловещата нотка, която лятото тутакси придоби в този момент, си помислих, че няма как да стане по-интересно. Но стана. За съспенса и приключенията в иначе скучното ми, еднокрако ежедневие всеки ден се грижи стадо подивели 11-12-годишни деца.

Очевидно поради липса на въображение как да си карат ваканцията без таблет в ръка, тези малки полумутанти на тротинетки са решили да си организират мини-олимпиада пред блока. Дисциплините, в които се състезават са: мятане на пластмасови бутилки в тераса в категории 500 мл и 1.5л, хвърляне на чакъл по бавнодвижещ се обект (най-често аз и леля Ленче от съседния вход) и трошене на пейка с крак.

Ама иначе и те са душички, ако питаш техните...

Сега се чудя как още да разнообразя горещите летни дни в града. Реално погледнато, опциите ми са много лимитирани. Дали да не ида да гласувам? А не, не, има много стълби на входа на училището. Или пък да направя една лютеница в задния двор? Не става и това - нямам две свободни ръце, за да изнеса казана. Ако на вас ви хрумва нещо, пишете ми на "лични".

Ако ли не, просто трябва търпеливо да изчакам да мине.

И кракът.

И лятото.

Най-четените