Това са няколко истории на хора, каквито и вие познавате. Няколко "луди глави", които правят невидимите неща видими за всички, невъзможното - реално, а мечтаното - осъществимо. Благодарение на тях човечеството прави своите малки, ежедневни стъпки. И за това пътешествие често са необходими просто… един чифт очила. Например Polaroid.
Да видиш отвъд
Имам приятелка, която пропътува през два континента сама, с раница на гърба, олд скул карта и чифт слънчеви очила. Не знам дали тръгна, за да намери себе си, но се върна с един куп приятели от всевъзможни точки на света, препълнен със снимки фотоапарат и безценен житейски опит. Когато я питах кое е най-важното нещо, което я е държало в кондиция по време на това лично изпитание, тя, без да се замисля, ми отговори: "Чувството, че виждаш нещо за първи път, че го откриваш".
А когато се поинтересувах кои са нещата, без които не би тръгнала на път, изненадващо ми каза: "Очилата ми за слънце и четене и мобилния ми телефон". Телефонът за връзката със света и хората, които те мислят. А очилата - за да наблюдаваш видимото и да забележиш най-важното отвъд него.
Тях ги избира според три лични критерия - да са качествени, не непоносимо скъпи (като тези на познатите брандове в модната индустрия) и... да я вдъхновяват. Ако и вие като мен се чудите как точно очила могат да те вдъхновят, моята приятелка пътешественичка има отговор. Според нея очилата не са просто аксесоар - те са филтърът, през който избираш да гледаш и да виждаш. И от тях зависи дали душата ти ще полюбопитства да разбере какво се крие "хей там отзад" - отвъд хоризонта, след тъмното, на края на пътя, като прехвърлиш ето тази планина и минеш през това море, в края на страха от непознатото, неувереността от промяната и плашливостта от това да направиш крачка встрани.
Нейните очила винаги са Polaroid, последна колекция. Тази за 2019-а дори съвсем тематично се казва See Beyond ("Виж отвъд").
Да построиш невидимото
Познавам един човек, който построи къща от кал. Посвети на това три години от живота си. Разговаряше с разни стари майстори от селото, оглеждаше старите постройки, четеше непрекъснато, пътуваше специално до затънтени части на страната, където можеше да научи още нещо по-специфично за тази древна строителна техника.
В продължение на тези три години той прекара летните месеци сам около бавно растящия си кален дом. Бъркаше слама и кравешка тор, носеше дърва, дялкаше греди, прекарваше часове над някакви специални начини за скрепяване на конструкцията без пирони и заварки.
Мислеха го за леко откачен. Присмиваха му се от време на време - къде незлобливо, къде не чак толкова. Артист човек, хванал се да изпълни някаква своя мечта...
Къщата обаче си растеше. Вдигна я до покрив за едното лято. На следващото я покри. Прекрасна, малка и спретната къщурка, с прозорец, от който се виждат хълмове, гора, просторни поляни, върхове на дървета и синьо небе. Дом, направен така, както са ги правели преди стотици години. Топъл, уютен и най-важното - изникнал изпод собствените му ръце. На някаква там обикновена поляна над едно българско село, където никой до този момент не беше си и помислил, че може да се издигне къща от кал. Моят приятел обаче я беше съзрял отвъд видимото. И просто запретна ръкави и се захвана за работа.
Да тръгнеш нанякъде
Преди година се запознах с едно момиче. Срещнах я в едно испанско кафене - двете бяхме единствените българки, седнали там рано сутринта, докато лятното слънце едва се е показало над хоризонта. Пътуваше от Латинска Америка за България, връщаше се за месец у дома. А иначе... иначе, когато завършила училище, кандидатствала по обичайния ред в някакви университети, приели я нещо си, а ден преди да се запише да учи, нещо я стегнало за гърлото. Не можела да си представи, че животът й оттук нататък ще следва обичайния път на всички останали - учене, сесия, ваканция, дипломиране, работа, отпуски, семейство.
Подарила си един пълен ден за мислене, качила се на Витоша и там решила - ще посвети поне година от живота си на някаква кауза, на нещо непреживяно и неизпитано. Пък после, ако всичко е наред, ще се върне към обичайния ред.
И така след седмица вече имала цел - като доброволец да преподава английски на деца в бедни и почти напълно изоставени южноамерикански села. Месец по-късно вече била "сеньорита" на отбор хлапета, живеела в нещо като по-луксозен фургон до едноетажната, мобилна постройка на училището, а местните индианци я боготворели. Останала в селото две години, заедно с децата направила театрален състав и музикална група, превърнала се в техен приятел, ментор и модел за подражание.
Показа ми албум със снимки на всичките нейни ученици, които един по един събственоръчно написали благодарностите си към нея на английски. Едно от тях няма да забравя - "Miss, I want to be you!" ("Госпожице, искам да съм Вас!").
Младата учителка, с която случайно се запознах, завинаги беше променила живота си. След ваканцията в България, щеше да замине на подобна мисия в Африка. Зад гърба й вече стояха не само научените от нея деца, но и цял екип от младежи, тръгнали по нейните стъпки.
"Ако не бях се осмелила да погледна отвъд това, което за всички е нормално и логично, никога нямаше да открия призванието си", ми каза тя на раздяла. "Сега знам, че искам да пътувам и да помагам на децата и не мога да си представя какво щях да правя, ако онзи ден на Витоша не бях осъзнала тази своя нужда."
Да имаш Polaroid
В групата на дръзващите хора, които познавам, попадат още съученикът, който осъществи мечтата си и стана учител по сърф на Хаваите, състудентката, която днес, след успешна кариера на гимназиален директор, реставрира стари замъци във Франция, тихото квартално съседче, понастоящем екологичен активист с десетки проекти зад гърба си, бившата колежка, създала цяла организация, която да се грижи за здравословното хранене и правилно кулинарно възпитание на децата.
Всички тези хора имаха нуждата да преминат границата на собствената си зона на комфорт. И го направиха, благодарение на нещо уж не толкова значително, но всъщност жизнено важно. Като очилата например. Особено, когато са Polaroid.
Така че, ако от дълго време това, което виждате с очите си, не ви вдъхновява и не ви кара да мечтаене, може би е време просто да смените очилата.
И един личен съвет - пробвайте с розови или светлосини! Нямате представа колко ведри, обещаващи и красиви неща можете да видите през тях и колко изненадващо те могат да се окажат съвсем реална част от вашия нов, възхитителен и толкова различен живот. Нали казват, че е въпрос на гледна точка. Е, и на точните очила...
