Наскоро светът отбеляза поредната годишнина от 11 септември 2001 г. - датата, която спокойно може да се каже, че промени света.
Навършиха се и точно 20 години, откакто е активен лагерът за извънсъдебно задържане Гуантанамо, който се явява едно от особено противоречивите решения на бившия президент Джордж Буш-младши в неговата война срещу терора.
Две десетилетия и още трима президенти по-късно затворът продължава да действа, но се повдигат все повече въпроси доколко е нужен и защо изобщо все още е там.
За своите поддръжници Гуантанамо е подходящо място за неутрализиране на най-опасните радикалисти.
Същевременно с това затворът е служел като място за извличане на ценна разузнавателна информация в контекста на борбата с тероризма и е помогнал за изправянето на терористи и военнопрестъпници пред правосъдието, включително и отговорни за атентатите от 11 септември.
За критиците обаче Гуантанамо представлява начин за заобикаляне на законите и потъпкване на човешките права в името на националната сигурност. За 20 години през лагера са минали близо 800 души, като много от тях твърдят, че са били задържани незаконно, с отказан съдебен процес, и в същото време са подлагани на физически и психически тормоз, включително тежки изтезания и унижения.
В резултат на това Гуантанамо е разклаща влиянието и моралния авторитет на САЩ в международен аспект, тъй като самото му съществуване противоречи на промотираните от САЩ ценности, подкопава доверието в тях и дава аргументи в полза на реториката на джихатистки организации като "Ал Кайда" и "Ислямска държава".
Не бива обаче да се забравя в какви условия се появява.
Непосредствено след 11 септември американското общество е разтърсено из основи, за първи път изправено срещу враг без лице и самоличност. Никога до онзи момент не е имало случай на каквато и да е подобна смъртоносна атака на своята територия.
На този фон администрацията на Буш-младши обявява война срещу глобалния тероризъм и прилага серия от извънредни мерки, засягащи сигурността на нацията. Сред тях е и решението за затвора Гуантанамо.
Още към края на 2001 г. се прави оценка на различни локации, които могат да бъдат подходящи за подобно съоръжение. Оглеждат се разнообразни американски военни бази в Европа, Пакистан или островите в Тихия океан.
Идеята е затворът да не бъде на американска територия, така че да не попада под пряката юрисдикция на федералното законодателство.
В крайна сметка изборът попада върху военноморската база в залива Гуантанамо на остров Куба, чието съществуване също е спорно от юридическа гледна точка. Тя е резултат от споразумение между Вашингтон и Хавана от началото на века за безсрочен лизинг, който обаче се счита за невалиден от комунистическия режим, установен след революцията на Фидел Кастро.
Другият голям въпрос е по какъв начин да бъдат дефинирани самите затворници. В Женевските конвенции за определение на стандартите на международните закони при воденето на война има много ясна за определяне на понятието "военнопленник" и съответните права, които има всеки един попаднал в плен по време на военен конфликт.
Това включва минимални изисквания за осигуряване на храна, подслон и медицинско обслужване, изключвайки всякакви форми на мъчения и изтезания.
Женевските конвенции обаче се отнасят към отношения между държави, като почти не се занимават с недържавни организации като терористични мрежи или отделни терористи, и така се създава "сиво пространство" в международното право по въпроса.
За целта е измислен нов термин "незаконен боец" като междинен статут в международното право, чрез който САЩ се опитват да изключват терористите от всички варианти за намиране на защита съгласно Женевските конвенции.
Заобикаля се и собственото законодателство, според което всеки арестуван трябва да бъде обвинен (или в противен случай освободен), съден, осъден и след това да му бъде предоставена възможност да обжалва.
Така всеки един терорист или заподозрян за такъв попада във въпросната "сива зона" на Гуантанамо и може да остане в нея в продължение на години, без каквито и да е права, тъй като според американското разбиране попада под юрисдикцията на военните и съответно може да бъдат съден само от специални военни комисии.
От 2002 г досега "гости" на затвора са били общо 780 души от 49 държави.
Най-голям е техният брой около 2003 г. - 660 души, но в следващите години те прогресивно намаляват, докато днес са 36. Общо 9 са потвърдените смъртни случаи за цялото време, а малцина са онези, които са изправяни пред съд с конкретни обвинения в тероризъм
Сред задържаните там са високопрофилни фигури като Халид шейх Мохамед, смятан за мозъка зад атентата от 11 септември.
И до днес той продължава да е задържан в Гуантанамо, без яснота кога ще бъде завършен съдебния процес срещу него. Същото е положението и с други организатори на атентата като Рамзи бин ал Шибх, Мустафа Ахмед ал Хаусауи и Амар ал Балучи.
Сред задържаните са и така наречената "Тройка от Типтън". В края на 2001 г. британските граждани Рухал Ахмед, Асиф Икбал и Шафик Расул пътуват до Пакистан и Афганистан за сватбата на техен приятел, но по пътя обратно са заловени и изпратени в Гуантанамо под подозрение, че са членове на "Ал Кайда".
Там прекарват две години, преди да стане ясно, че са невинни. През това време те са подложени на различни мъчения, без повдигане на обвинение или право на адвокатска защита.
Друго любопитно име от Гуантанамо е това на молла Абдул Каюм Закир.Той е висшестоящ военен командир на талибаните, който изкарва шест години в лагера, преди да бъде върнат в американски затвор на територията на Афганистан през 2007 г.
Скоро след това е освободен и прекарва следващото десетилетие, водейки свои отряди срещу правителството. Предполага се, че той е един от първите влезли в Кабул при миналогодишната офанзива, а днес е част от правителството на талибаните като заместник-министър на отбраната.
През годините срещу Гуантанамо се провеждат много правни атаки, а от цял свят различни правозащитни организации налагат натиск. Всичко това довежда до освобождаване или преместване на затворници, облекчаване на режима и повече прозрачност при процедурите на работа.
Президентът Обама обещава да затвори лагера, но среща сериозен политически отпор, който не му позволява да го направи. След него Тръмп подписва указ за безсрочно удължаване на дейността на затвора. Джо Байдън от своя страна твърди, че до края на своя мандат ще го закрие, но досега така и не са предприети конкретни стъпки.
Днес от тридесет и шестте задържани в Гуантанамо, десет са обвинени или са предложени за съд от военна комисия (в четири случая), двама са осъдени, 20 са одобрени за прехвърляне, но остават в съоръжението поради дипломатически предизвикателства, четирима са държани за неопределено време.
Големият въпрос обаче действително продължава да стои. Доколко Гуантанамо оправдава своето съществуване и може ли това противоречиво място да бъде актуално 20 години по-късно?
Секретността на събираната там информация пречи да разберем дали нейният обем и влияние може да компенсира негативното въздействие върху американската мека сила и амбиции за морален авторитет.
