Хлапе по дънки, розови апрески и четническа куртка, малко по-високо от Манлихерка с рязана цев, стои мирно и гледа с цялата сериозност, на която е способно. Зад гърба му - паметникът на Васил Левски.
Пред него - три комплекта репортерки, които чакат ред за пряко включване във февруарския клинч.
"Какво е за тебе Апостола?", "Как се чувстваш, докато носиш Неговата униформа?", "С тази пушка по кого е стреляно?"
"По тираните!", заявява убедено един от по-големите гвардейци-доброволци.
Оръжието на детето с везаната униформа е оригинално, от фонда на Военната академия. Обаче не е използвано нито от Левски, нито от съвременниците му, а от кавалерията през Първата световна война. Тогава генерал Колев гони руските "освободители" от Добруджа, а османският "тиранин" е съюзник с Царство България... но това е в един друг учебник по история.
Колективният зрител гледа и се разкъсва между срамежливо патриотично умиление и присмехулен бунт. Все пак и той, като отличник в прогимназията, е давал почетен наряд - само че с бутафорен "Шпагин" пред паметника на местния партизански отряд.
Лесно е да се видят всички недомислици в почина за детски караул на паметника "Левски".
Впрочем, идеята за постоянен гвардейски пост не е нова: просто всички разбират, че не е много практично да поставиш живи хора на 24-часови дежурства в центъра на едно от най-мръсните кръстовища в София.
И все пак, преди да задействате условния рефлекс на политкоректното възмущение, обърнете внимание на един факт: всички деца са там доброволно. Да, за някои от тях 15-те минути "театър" са просто повод за безплатна екскурзия до столицата и един свободен ден от училище.
Но един допир до автентични исторически предмети е много по-ценен от сто часа зубрене на "догми" - и това го знае всеки съвестен учител. Ритуалът е част от този процес, интересът към историята трябва да се култивира, а не да се подиграва.
Защото когато тези деца пораснат, по-добре да бъдат образовани патриоти, отколкото недоучени шовинисти, които мислят, че малкото име на Левски е "Паметника".
