Докато малоумно се бием около Истанбулската конвенция, един човек беше умъртвен от деца. Видяхме, че други болни деца са системно тормозени от възпитателите си.
Насилието толкова стабилно и естествено е заело позиции в родината, че се е превърнало в нормална реакция - като смеха, като плача или страха.
Свикнахме да ни излизат с бухалки, щанги или крикове от съседните автомобили, за да ни бият, че се бавим на зелен светофар.
Учим децата си да оцеляват в такива ситуации, като мълчаливо навеждат глави и се примиряват - знаем, че няма кой и какво да ги защити.
Слушаме как съседът крещи на жена си, че ще я убие, и усилваме звука на телевизора, за да не чуваме писъците й изпод юмруците му.
"Техни си работи - казваме - няма да се месим, че знае ли човек - може и ние да го отнесем."
Когато влизаме да раждаме децата си, имаме едно на ум, че някоя от акушерките може и да си изпусне нервите и да ги нашамари още новородени - да свикват, че това ги чака. Бием си лекарите, когато идват да ни лекуват, защото "и да не са го заслужили, все някога ще го заслужат".
Пращаме децата си на училище и треперим дали някой съученик няма фатално да ги ръгне с нож, защото нещо у тях го е подразнило.
Молим се дъщерите ни да се влюбват в свестни мъже, които няма да ги пребиват. Надяваме се синовете ни да не се превърнат в насилници.
Така бавно и полека, неусетно почти, отглеждаме новите българи - тези, за които нито един живот не е ценен, ако не е според техните лични правила. Българите, които не говорят, а бият. И убиват...
Убийството на бездомника, извършено от две малолетни момчета преди няколко дни, потъна около новините за скандалите около Истанбулската конвенция. Дори не го регистрирахме подобаващо в социалните мрежи - някакви тинейджъри претрепали един цирей на обществото, какво толкова?! Всеки ден се случва, тук поне убитият не е дете или млада жена.
Някъде се прокрадна и тънкото уточнение, че момчетата, извършили престъплението, са "от определен етнос". Това съвсем тушира възмущението, защото всеки се досеща кой ще да е този определен етнос - същият, от който са всичките проблеми в държавата на белите, чистокръвни и расови българи.
Някъде съзрях и коментар "Чий живот е по-ценен - на две момчета на 14 и 13 години или на един клошар над петдесетте?!"...
Убийството на този мъж обаче е различно. То не е извършено ей така, по "детски", без да си даваш сметка за последствията и без да знаеш, че краят може да е фатален.
Това е дългосрочно, мислено, търсено убийство. Започнало в един ден, но продължило отново два дни след това. Децата, пребили веднъж човека, са се върнали пак - да си го бият отново, да си го довършат. Като чучело или боксова круша, които им принадлежат и са на разположение винаги, когато им е гневно. А то им е гневно винаги. Защото у нас по принцип всички са гневни и на всички им идва да бият наред.
В т.нар защитено жилище, оказа се, болните деца също не са защитени. Този път над тях избиват злостта си онези, които трябва да се грижат за здравето и сигурността им.
Женици на средна и над средна възраст, които сигурно са нечии любящи майки и баби. Които се грижат за някого у дома, съчувстват на героите от сериалите и плачат с тях над злочестата им съдба. Които вероятно ходят на църква, палят свещи за здраве и бог да прости и молят бог да види усилията и смирението им.
Жени, които имат семейства и домове, в които се чувстват защитени. Кой знае всъщност - може и да са от онези една от четири жени, които в собствените си домове са най-малко защитени...
Горещите спорове около ратифицирането на Истанбулската конвенция показват ясно нещо плашещо - насилието у нас е нова, осъзната нормалност. То не само е част от ежедневието ни, но вместо да се борим, ние се съобразяваме с него. Самият дързък отказ от приемането на документ, задължаващ да се създадат механизми за защита на най-уязвимите на насилие, е доказателство за това.
И което е по-страшно - подкрепена от църковната анатема и огнения средновековен отпор на най-голямата лява партия, тази съпротива всъщност легитимира насилието. Защото дава повод на онези, които още тази вечер ще посегнат на жените и децата си, да си мислят, че не правят нищо лошо, няма кой да ги съди и няма кой да ги накаже.
И така тази вечер, в онзи дом, където един мъж ще набие една жена или едно дете, полека ще се възпитат следващата жертва и следващия насилник.
Този, който утре ще пребива болни деца, защото най-после му се е отдала възможност да малтретира и той някого.
Този, който ще убие бездомник, защото животът, тялото и правата на другия са по-малоценни от неговите собствени или му принадлежат. И този, който ще търпи да го унижават, изнасилват и бият, защото ще вярва, че така правят всички и си го е заслужил.
Всички тези хора от недалечното бъдеще на България ще са убедени, че в този живот и на този свят просперира и печели физически най-силният.
Това, скъпи сънародници, е оскъдното мислене на пещерния човек.
