Това е история на повече от 1000 години, с кулминация през 2017-а и развръзка, която настъпи едва вчера. Български цар ли е цар Самуил?
В процеса на преговори за присъединяване на Северна Македония в Европейския съюз се натиснаха доста чувствителни точки в отношенията на страната с България. Но като че ли за повечето хора, които гледат на външната ни политика като на театър, най-горещият предмет на спора е историята.
Най-вече - националността на историческите личности, които ние приемаме за българи, а македонците - за македонци.
Това съществено и за двете страни разминаване в информацията е отворило бездънен конфликт, от който сякаш наградата са няколко книжовници, борци за свобода и заедно с тях правото да им изграждаме паметници и да честваме официални празници на датите, свързани с имената им.
Като за начало, самият спор е безсмислен, защото се отнася за националността на личности, живели във време, когато са се определяли по това кой им е господар и на кого си плащат данъците. Понятията нация и националност се появяват чак в края на XVIII-XIX век. Но въпреки това конфликтът между българи и македонци по тази тема е драматичен.
Някъде в масовото българско съзнание има брънка, подсказваща, че ние и македонците воюваме за история, а вчера изглеждаше, че сме спечелили тази война.
Пет години след като се оформи съгласно Договора за приятелство и добросъседство, общата комисия от македонски и български експерти стигна до съгласие за историческия път на цар Самуил, братята Кирил и Методий, техните ученици - Климент Охридски и Наум Преславски.
От македонска страна склониха да признаят за книжовниците, че "делото им се е развивало в Преслав" (днешна България) и докато това може да не ни се струва сериозна отстъпка, при цар Самуил имаме голяма новина.
Препоръката на историческата комисия е той да бъде вписан като цар на средновековната българска държава, с уточнението, че в нейните владения се е намирала и днешна Северна Македония. Тази препоръка остава да се официализира от представители на двете държави и след това да мине по каналния ред с промяна в учебния материал и празничния календар.
Но и без да се е стигнало до държавно признаване на заключенията на комисията, в българските социални мрежи се разнесе звън на шампанско и радостни поздравления: "Македонците клекнаха!", "Откриха, че водата е мокра", "Най-после признаха Самуил за българин!"...
Чакайте малко - в публикуваното становище не е написан и ред за националността на Самуил.
Всъщност формулировката е достатъчно широка, че да позволява тълкуване и от различни гледни точки. Да, казано е, че Самуил е български цар, но при положение, че територията на Северна Македония изрично се включи в някогашната средновековна България.
Означава ли това, че Самуил може да е македонец? Възможно е. Както е възможно да е бил представител на всеки от народите, намиращи се под неговата корона през X-XI век.
Вероятно по тази причина националността на владетеля не е била сред разглежданите въпроси от историческата комисия. При положение, че се говори за друго хилядолетие, с други граници между държавите, и при компота от народи на Балканите, историците не посягат към темата с етническата кръв на Самуил.
За разлика от социалните мрежи, които намериха повод да почешат националното си его с грешното впечатление, че македонците най-накрая се признаха една от историческите си фигури за българин.
Ако има обаче поука от извода на общата комисия, е, че конфликтите за миналото могат да се точат вечно. А за добросъседството, гладките външнополитически отношения и безаварийно гостуване у съседите е най-добре да ги оставим в миналото.
Колкото и да не им се иска на македонците, те приличат на българите повече, отколкото са готови да признаят. Най-малкото имат солидно количество обща история с нас. И колкото и да не им се иска да българите, ще трябва да се примирят, че в Северна Македония няма да изгорят учебниците си по история на ритуална клада и да срутят паметниците на "българските исторически личности".
Може да дълбаем по тази линия, може да лепване клеймо на родоотстъпник на всеки, който се усъмни, че македонците си присвояват българската история, поставяйки наляво-надясно паметници на "нашите" царе и "нашите" книжовници, но до победа няма да се стигне. Поне не в близките години.
Миналото ни е толкова комплексно, че на този етап от проучванията стигне ли се до обсъждане на историческата принадлежност може да се генерира само бой. И не става дума само за засягане на македонската история и "чистокръвността" на техните национални герои.
Със сигурност и на българите няма да ни стане приятно, ако историята постави на съд паметниците на Кирил и Методий и определи националността им като критерии за правото ни да празнуваме 24 май. Няма да ни стане приятно и ако се разровят за националната принадлежност на Климент Охридски, чието име е върху ректората на най-големия ни университет.
И сами разбирате, че влиянието на тези хора върху културата и развитието на страната ни няма общо с тяхната националност. Но следата е толкова отчетлива, че вероятно в съзнанието си ги причисляваме към етническите българи.
Заговори ли се за етноси на Балканите, най-доброто, което може да се направи, е компромис, че имаме общи исторически личности и общи паметници, съответно взаимно ще ги почитаме с китки, ако се случи да сме на едно и също място.
Без претенции и без конкуренция кой от двата народа е по-големият исторически балама.
