Роберто Фирмино беше незаменима фигура в големия състав на Ливърпул, който стана европейски шампион за шести път и грабна титлата на Англия след 30-годишна пауза.
Често недооценяван от широката публика, бразилецът е един от нападателите с най-уникални качества, появявали се някога във Висшата лига. След като спечели всичко под ръководството на Юрген Клоп, през изминалото лято Фирмино напусна, за да се насочи към Саудитска Арабия и Ал-Ахли.
Днес излиза неговата нова книга, в която той разказва за осемте си години на "Анфийлд", за емоцията от спечелването на титлата и за горчилката това да се случи без фенове заради COVID-19.
Ето един откъс от книгата, в който играчът си припомня как Ливърпул беше №1 в света и беше болезнено свален от върха от хората на Диего Симеоне:
Не беше тайна за никого. Бяхме покорили Европа, бяхме покорили света, но нещо ни липсваше - все още не бяхме покорили Англия, а трофеят от Висшата лига беше този, който феновете искаха най-много.
Нямам съмнения, че бяхме най-добрите в света през онзи период от края на сезон 2017/18 до март 2020 г., когато всичко спря на пауза заради пандемията от коронавирус.
Бяхме показали силата си с два финала на Шампионската лига, с един цял сезон в Премиър лийг с едничка болезнена загуба, както и с мачовете срещу Барселона, Манчестър Сити, и дори срещу Реал Мадрид, когато бяхме по-добри, макар че загубихме.
Но Висшата лига не бяхме печелили, а имахме нужда да го направим. Ливърпул не беше ставал шампион от 1990-а насам. Бяхме близо няколко пъти, но Ливърпул нямаше домашна титла в ерата, в която Премиър лийг вече беше най-силната лига в света.
А нашият отбор беше просто твърде добър, за да няма титла. През 2019 г. спечелихме Шампионската лига и проведохме епична кампания в първенството с 97 точки. И трофеят пак ни се изплъзна. Това не можеше да се случва отново, просто не можеше.
Пристигнах за предсезонна подготовка, след като бях спечелил Копа Америка с бразилския национален отбор и се чувствах в пика на кариерата си.
Нямаше как да съм по-уверен, макар че знаехме, че ни трябва почти перфектна кампания, за да спечелим първенството.
Решени на всичко, бяхме сключили пакт помежду си още преди сезона: че не можем да изпуснем нито един мач да ни се изплъзне, не можем никога да се отпускаме. Влязохме в кампанията изключително съсредоточени, знаейки, че всяка точка ще е решаваща.
Нямахме никаква възможност за грешки и така и стана. Взехме един мач. После още един и още един... и още един. Никой не можеше да ни спре. От първите 27 двубоя спечелихме 26 и в един завършихме наравно - срещу Манчестър Юнайтед на "Олд Трафорд".
Бяхме неудържима сила, и всичко при нас работеше като при добре смазан механизъм. Неуморими, без пауза, докато мачът не свърши. Честно казано, почти не гледахме класирането, просто продължавахме да играем, както си бяхме обещали. Нито една подарена точка, нито един пропилян мач.
Беше като състезание, в което спринтьорът тича много пред всички останали, но така и не поглежда назад преди финалната линия. Когато най-сетне поемеш дъх и се обърнеш назад, виждаш, че никой от останалите не е близо.
След 26 победи в 27 мача беше ясно, че титлата е просто въпрос на време и целта се промени: сега искахме да станем шампиони без нито една загуба. Обсъждахме го помежду си - и защо не? Все пак постигахме победа след победа всяка седмица и финалната линия беше все по-близо, а ние нямахме намерение да забавяме темпото.
Но тогава дойде една спънка; малка на пръв поглед, но която ни струва скъпо. И която може би в дългосрочен план допринесе за това да отстъпим нашата европейска и световна доминация.
През февруари 2020-а пътувахме за Мадрид, за да се изправим срещу Атлетико в осминафинал от Шампионската лига.
Техният треньор Диего Симеоне перфектно анализира нашия стил, за да намери начин да ни обезвреди.
Беше първата ни загуба от пет месеца и едва втора през сезона (след тази от Наполи в груповата фаза) - и истината е, че ни шокира. Дотогава се чувствахме неуязвими, със сплотен и мощен състав.
Но не бяхме наистина непобедими и го разбрахме по горчив начин, разклатени от резултата срещу Атлетико. След Мадрид дойдоха още три поражения и те се оказаха още по-значими, отколкото можехме да си представим.
Паднахме с 0:3 от Уотфорд, което сложи край на серията от 18 поредни победи в първенството и 44 поредни мача без загуба.
Миналата ни загуба във Висшата лига беше срещу Манчестър Сити над година по-рано. Надеждите ни за кампания без поражение бяха разрушени, а това беше един ужасен мач.
Всички играхме слабо, тимът беше разпилян.
Бях много ядосан и разочарован в онзи ден; чувствах, че прекрасният ни сезон беше загубил стойност.
Изведнъж, сякаш за един миг, бяхме прекратили серията без загуба в първенството, бяхме отпаднали от Шампионската лига, както и от ФА Къп след загубата от Челси.
Беше съкрушително, защото това беше отборът, който можеше да спечели всичко. Перфектен тим, перфектна комбинация - трябваше да постигне и перфектен сезон. Но не направи нищо такова.
А после, пак така изведнъж, всичко това взе да изглежда толкова незначително. Няма как да забравим март 2020 г., когато всичко се промени. Животите на всички ни бяха повлияни от пандемията, а мнозина загубиха роднини и близки.
Нашето поражение от Уотфорд не беше просто край на силната ни серия.
Знаейки какво се случи впоследствие, това се оказа последният ни шанс да станем шампиони преди пандемията да причини паузата и да ни отнеме възможността да споделим момента с нашите фенове.
Когато властите решиха, че футболът трябва да спре, ние имахме 25 т. преднина пред Манчестър Сити, при оставащи само 27 за печелене до края. С други думи, вече бяхме шампиони, без официално да сме спечелили.
Имаше дори обсъждания да се анулира изцяло първенството, което ме правеше страшно нервен. Можете ли да си представите? Бяхме направили изключителен, епичен сезон, а можеха да ни отнемат трофея?
Клубът организираше занимания всеки ден, за да поддържа формата ни: йога, следобедни тренировки. Всички играчи си контактувахме по Skype, кондиционният треньор провеждаше тренировките. Беше и начин да си общуваме и да поддържаме отношенията си.
Ливърпул уреждаше даже нашето пазаруване в магазините и не ни се налагаше да правим нищо. Не излязох през входната си врата в продължение на два месеца.
Висшата лига най-после беше подновена през юни, три месеца след спирането ѝ, само че без фенове по стадионите. Трябваше да вървим сами.
Няма друго място като дома, а "Анфийлд" винаги ще бъде мой дом. Има футболни стадиони, има го и "Анфийлд". Има множество фанатични, лоялни и шумни привърженици на всякакви отбори, защото където има футбол, има и страст.
Но ви казвам, че на "Анфийлд" нещата са на различно ниво.
Слушам моите бразилски приятели, които са ми били съперници на терена в други клубове. Винаги ми казват колко трудно се играе на "Анфийлд"! Трудно за тях, но за нас е благословия.
При успехи и при провали, на "Анфийлд" винаги се чувствах обичан. Винаги имах моето специално място и феновете не искаха никога да го напускам.
В онзи момент обаче те бяха тези, които трябваше да напуснат. Пандемията отне възможността им да ни подкрепят, да споделят с нас момента, който бяха очаквали по-дълго и от нас; да нададат вик, който беше заседнал на гърлата им цели 30 години. Колко тъжно беше това! И колко ужасно ни липсваха!
По-малко от седмица след рестарта на лигата, ние вече бяхме шампиони. Беше специален момент, радостта беше налице, скачахме и се прегръщахме, но не беше празненство като останалите.
Нямаше как да избягаме от чувството, че нещо не беше както трябва, че нещо ни беше отнето.
Феновете на Ливърпул бяха чакали 30 години, за да отпразнуват тази титла и когато тя дойде, можеха да извикат "Шампиони сме!" единствено от домовете си.
Не че беше горчив момент, беше огромна радост, която споделих със съотборниците. Но можеше и да е нещо повече.
След месец изиграхме и последния мач за сезона на "Анфийлд". Вкарах гол, победихме Челси с 5:3 и най-сетне вдигнахме трофея, за който бяхме мечтали толкова дълго.
Огромна сцена беше подготвена пред трибуната "Коп", където трябваше да е най-шумната част от публиката ни.
Беше идеално място за честване, жест на солидарност с отсъстващите наши привърженици. Там една легенда, Кени Далглиш, представи трофея на друга легенда, Джордан Хендерсън.
Извън стадиона се очакваха големи тълпи, макар че сборищата бяха забранени. Няколко хиляди души бяха там с нас, макар и пред стените на стадиона. Фойерверки оцветиха небето в червено. Исках да съм навън с тях или те да бъдат на стадиона, но нямаше как.
Реално нашият дом се беше превърнал просто в парче трева и бетон. Някои тимове пострадаха повече от други вследствие на мачовете без публика. Ние пострадахме повече от всички останали без феновете. И никога не почувствахме, че нещата са наред без тях.
Да играеш футбол без публика е ужасно.
Феновете са нашето гориво: играем за тях и искаме да им донесем радост. Без тях няма спектакъл, няма настроение.
Дори пробваха да пускат звуци от агитката по уредбата на стадиона, за да се симулира някаква атмосфера - но просто няма как да замениш истински хора. И просто няма как да имитираш емоция.
