Живеем в интересни времена, но интересни в смисъла на китайското проклятие.
Йордан Йовчев написал нещо във Facebook, което едни хора не харесали. Ама всъщност Йордан Йовчев не го е писал, оказва се, защото няма профил във Facebook. Профилът бил фалшив, както може да види всеки, направил си усилието да го поразгледа малко по-критично (в началото даже си пишеше, че е "фен" профил, макар че с такива фенове не ти трябват хейтъри).
Блюстители на социалномрежовия ред, вече стигнали сами до извода, че профилът е фалшив, хабят секунди от живота си да докладват измамника, защото социалните мрежи - напук на всички правила - са разграден двор и всеки може да се представя за всеки и да говори от негово име.
Да, ама първите, онези нехаресалите, я разбрали, че профилът е фалшив, я не. Техният подход в подобни ситуации е първосигнален: виждат мнение, с което не са съгласни, разпалват се, почват да хвърлят кал, продължават нататък.
Ако до тях не достигне Истината, оттук насетне заради някой самозванец те няма да се гордеят с популярния български спортист.
Възможно е да са изгубили уважение към него заради чужди думи, не негови. Когато се сещат за него, може би ще казват на познатите си "Знаеш ли той какво написа..." и така ще правят петното върху името на Йовчев по-голямо.
Вината е колкото в човека/хората зад фалшивия профил, толкова и в същите тези, които позволяват мненията им да се променят от няколко реда текст в социалните мрежи, минали пред очите им за секунди.
Виновни са, че нямат критично мислене. Виновни са, че не проверяват източниците на информация. Виновни са, че се предоверяват. Виновни са, че позволяват да ги водят за носа.
Кой не е виновен? Йордан Йовчев и другите като него.
Популярни личности, чиито имена и ликове самозванци използват в интернет, за да заблуждават безкритичните маси и да подклаждат разделението в обществото.
Живеем в странен свят, в който хем съзнаваме вредата от социалните мрежи, хем не можем да си отървем от тях. Това важи с още по-голяма сила за онези, за които всички сме чували.
Когато си публична личност, искаш, не искаш, трябва да имаш профил или страница (а най-добре и двете) във Facebook, профил в Instagram, такъв в TikTok, Twitter и пр., при това верифицирани, където е възможно, т.е. със синьо тикче, което вече ще е и платено на някои места.
Не за друго, а за да пазиш името си чисто. И пак не е сигурно, че ще го опазиш.
Нищо не гарантира, че някой няма да създаде фалшив профил с твои снимки и няма да бълва простотии от твое име.
Нищо не гарантира, че десетки - не! - стотици - не! - хиляди лишени от критична мисъл, макар и способни основно да критикуват другия индивиди ще попаднат случайно на този фалшив профил, ще прочетат нещо, което не им харесва, и ще те определят за злодей, гадняр, антихрист и пр.
Технологиите са се променили, човешкият нрав - не. Тръгне ли мълвата, ходи обяснявай, че нямаш сестра. Тъй де - че нямаш Facebook.
Социалните мрежи станаха трибуна, която сама разширява нуждата от себе си.
Давайки право на всеки да излезе на трибуната, макар и скрит зад паравана на анонимността, принуждават други също да се качат на нея и да се защитят, колкото и да не им се занимава с това.
И сами да се вкарат в капана да трябва да внимават за всяка своя дума, защото тя може да не хареса на някого там и да опетни името им. А че обичаме да се каляме едни други е по-ясно от всичко.
