Слагам в несесера нещо за болки в корема, за болки в гърлото, за болки в гърба, за болки в главата, зъбобол. Лекарствата за задух са тук, добре, за изгаряне, за подуване, за ухапване, за разстройство, за запек.
Малко антихистамини, леките успокоителни, тежките успокоителни. Добре, спирт, марля, ножица, кислородна вода, риванол, йод. За уртикарии и нещо за други обриви. За киселини. Антидепресант. Невролептик. Мокри кърпички. Хомеопатия. Физиологичен разтвор. Глюкоза. Спрей за комари. Капки за нос. Сокчета за рехидратация. Болкоуспокояващи. Морфин. Инфузионна стойка за всеки случай.
Пропускам нещо. А, да. Противозмийският серум.
Досега не ми е потрябвал, но преди няколко години на една река бях сигурен, че ме е ухапала змия. От тия, дето им трябват 8 минути, за да блокират нервната и дихателната ти система и да умреш бързо, но мъчително. Цяло чудо е, че оцелях, а двете кървави точки на глезена ми се оказаха надрано от трън. Вече тръгвам подготвен.
Изобщо не ми се ходи на море, но съм обещал. Винаги ме хваща или ентеровирус, от който искам да умра, но не умирам, или настивам, или изгарям, или ме жили стършел. Не си спомням някога да ми е било спокойно на море, но не се отказвам. Притесненията ми за здравето не са по-силни от мен и няма да ми попречат да живея.
Тръгваме рано сутринта с кола. Слънцето напича и в 9 ч. сигурно вече е 38 градуса. Усещам леко пристягане в областта на слепоочията. Сигурно е тумор, което е още една причина да отида на море. Ако краят е близо, поне за последно да подишам йодни пари и да погледам как гларусите ядат пликове с дамски превръзки по плажа.
На обяд спираме за почивка и сякаш се чувствам малко изморен. Приятелите ми казват, че е от жегата, но аз вече знам, че мозъчният тумор се разпростира и започва да дава симптоматика. Т.е. вече е късно за лекари, а и ходенето на лекар ме ужасява, защото може да назначи изследвания, а ако назначи изследвания, значи със сигурност се съмнява, че имам рак. Което в случая е вярно.
Стигаме до Бургас в късния следобед. Последните слънчеви лъчи облизват Бургаското езеро, което блести в скромната си, водна красота. Крясъците на чайките се смесват с ръмженето на автомобилите, които бързат към Созопол, за да направят едно вечерно къпане пред Малката Текила.
Всичко това е много вдъхновяващо, но преди малко ме присви коремът. Знам какво означава това. Предстои или запек, или диария. Взимам по едно хапче и за двете, защото не съм сигурен кое е.
Малко по-късно вече сме в хотела, където трябва да сме, и аз се сривам на леглото под напора на черните мисли, които ме връхлитат. Онова в слепоочията не е точно болка, а по-скоро натиск, някакъв особен натиск. Може пък да е ковид. За осми път. Чувал съм, че има и такива случаи. Този път може би ще ме довърши.
Другите отиват да вечерят, а аз се усамотявам с телефона си, за да потърся какво ми е. Пиша в Google "натиск в слепоочието присвиване в червата диагнози" и потъвам. Изводът е ясен. Рак.
Знаете ли, че има и сайт за диагнози? Въвеждаш симптоми и компютърът директно ти изплюва диагноза. Без ходене по лекари и излишен стрес. Откакто го открих, спрях да гледам сериали и да играя на игри и в свободното си време се забавлявам да съчетавам различни симптоми и да гледам каква диагноза излиза.
Сега диагнозата е ясна. Приятелите ми ще ходят на бар, а аз се чудя дали има смисъл да ходя с тях и да се преструвам, че се забавлявам, или е по-добре да остана в хотела и да проуча опциите за лечение в чужбина. Може би е разумно отсега да пуснем кампания за събиране на средства, тъй като докато хората съберат пари, може да се окаже твърде късно.
Заспивам трудно, а когато се събуждам, навън е прекрасен летен ден. През прозореца виждам как децата ровят в пясъка с малките си кофички, жените увиват около коремите си разни шалове, защото си мислят, че така никой няма да види, че имат шкембета, а мъжете се плацикат във водата или с отегчена физиономия мажат пищящите деца със слънцезащитен крем.
Хората живеят нормално и никой нехае за това, че аз умирам. Не "в стаята под покрива", както пише Далчев, но в хотелската стая на третия етаж, съвсем прозаично.
Обмислям дали да не се обадя на личния си лекар, но ме е страх, че ще ми каже, че главоболието е сигурен симптом на мозъчен тумор. Макар че това моето не е точно главоболие, а едно специфично напрежение. Сигурно защото главоболието все пак може да индикира и друг, по-безобиден проблем: мигрена, прегряване, високо кръвно и т.н.
Напрежението обаче със сигурност е знак за терминална диагноза. Например СПИН. В последно време и отслабнах малко... дори леко приличам на Матю Макконъхи в "Клубът на купувачите от Далас", като изключим шкембето и бузите. Защо все на мен...
Усещам първите признаци на задаваща се зад ъгъла паническа вълна и отивам в тоалетната, където... естествено, имам разстройство. Това съвсем ме обърква. Дали е симптом за метастазиране на тумора или е ентеровирус. Или и двете? Теоретично би могло да е от притеснението. Казват, че гастро-интестиналната система реагира първа на стрес. Но едва ли това е точно моят случай.
Остава ми още един ден море и после се прибирам. И всичко ще се изясни. Не зная дали предпочитам да знам, или да не знам. Незнанието е агонизиращо, но знанието слага категорична точка на живота.
Знаете ли, преди време прабаба ми тормозеше всички със заплахите, че ей сега ще умре. Когато някой ѝ противоречеше, тя започваше да си приготвя костюмите за погребението. В един момент, цялото семейство спря да ѝ вярва. И знаете ли какво стана?
Няколко години по-късно тя наистина умря.
Винаги разказвам тази история на онези, които ме обвиняват, че съм хипохондрик. Да, хипохондриците се тревожат за здравето си, но те също умират. Мисля, че нямам сила да пиша повече за днес. Главата ме стяга, а лявото ми око започна да трепка. Вече се съмнявам и за синдром на Хънтингтън. Ще полегна.
Седем дни по-късно
Бях при личната лекарка. Назначи ми пълна кръвна картина, направи ми кардиограма и ме преслуша. Каза, че всичко е наред. Не се налагало да ходя на ЯМР. Прати ме на психиатър. Аз обаче не съм луд, а болен.
Ще пиша по-късно. Ако мога. Понякога туморите притискат някои мозъчни центрове, които парализират крайниците. Хайде със здраве...
