Ако днес изпитвате пориви да се погордеете с българщината си, ей така, без да има защо, не си губете времето в разглеждане на спортните сайтове. Там цари безплодие за народняшки патриотизъм.
Григор Димитров е отпаднал от US Open, а възгласите покрай Нургюл Салимова тотално са заглъхнали.
Вместо това отворете Facebook. Когато в българския спорт настъпи баснословна суша за патриотизъм, по навик патриархът на българската литература Иван Вазов излиза от учебниците, за да налее гориво на гладното родолюбие.
През месец, през два, най-много - през шест, и из социалните мрежи плъзва постът. че Вазов е имал по-богат речников капацитет от Шекспир. Колко богат ли?
Според последната "заразна" публикация Иван Вазов си е служил с 45 000 думи, а Шекспир с - 24 000. И това е всичко.
Няма информация кой е направил калкулацията, с какъв измерител, на каква база произведения. Нищо. Хвърлил е някой аршина и е дал терен за развяване на трибагреника във Facebook.
Откъдето и да го погледнете, постът мирише на мит, на бабини деветини. Но на кого му пука? Ами на мен.
Пропилях близо час в търсене кой и кога е броил думите на Вазов и не намерих легитимен източник. На едни места се казва, че е употребявал 45 000 думи, на други - 80 000 думи, а на трети - 100 000 думи. Пълна мистерия.
За Шекспир, от друга страна, е сигурно, че е знаел 31 534 думи, 800 от които е измислил лично той и е добавил към английската реч. Браво! Но бива ли да ги сравняваме така?
Да се правят лекомислени съпоставки между писателите и още по-повече между езици от различно семейство не е феърплей.
Нито за Вазов, нито за Шекспир, нито за което и да е национално самочувствие. Сега ще ви обясня защо.
Като за начало, мачът вече е свирен - българският език е с по-богат речников състав от английския. Колкото и да се е напъвал бедният Шекспир, не е смогнал да надскочи тавана на корените си.
Според изследване на университета "Оксфорд" в гнездото на английския език лежат 171 476 думи, а в българския, по преброяване на Българската академия на науките - 200 000 думи.
Тоест, Вазов държи доста по-смазан синонимен инструмент от светилото в световната драматургия. С уточнението, че наследството в родния ни език не е положено само от славяните, както обичаме да се заблуждаваме.
В българския съществуват множество заемки и чуждици от турския, гръцкия, френския, италиански, руския, немския и английския.
Да не споменавам и изобилието от диалекти. Сами си припомнете колко думи знаете за диня и картоф например.
За последното имаме леки шизофренични съмнения дали да се гордеем, или не, ако питате мен. Срещала съм хора, които наизуст изтъкват величието на българските диалекти, но в същото време не пропускат да размахат пръст, когато някой се отклони от книжовната норма.
Същото е с чуждиците. Има безброй масови стенания срещу навлизането на английското слово, но пък се лее неизмерима гордост от факта, че българската реч е щедра откъм думи. Нищо че известна част от тях са дошли от чуждите езици.
Но стига толкова разсейване. Българският език е благодатен извор на синоними и това е неоспоримата реалност.
Той е и по-пластичен в сравнение с английския. Една дума ражда множество словоформи. По лице и число - ходя, ходиш, ходи, ходим, ходите; по род - красив, красива, красиво, красиви. Езикът на Шекспир е по-ограничен в това отношение.
Така че надпреварата между писателите е излишна. Българският и английският не тичат в една категория, че да се състезават.
Понеже сме имали късмета/нещастието (кой както го приема) да сме кръстопът за влияние, родният ни език е плодородно поле за синоними, които в английския няма как да съществуват.
Казвам ви го, защото покрай известната публикация с речниковия капацитет на Вазов и Шекспир може да сте останали с погрешното впечатление, че българския писател е по-добър от английския. Не е, защото въздействието на историята не се влияе от количеството на думите, а от подбора им.
Хемингуей веднъж се е хванал на бас, че само с 4 думи може да трогне целия свят, и го е спечелил. Не защото е нижел страница след страница като броеница, а защото е съумял с едно кратко изречение да натисне емоционалните бутони на целия свят.
Това е то великата литература. Другото е празен патриотизъм, докато чакаме Гришо отново да започне да мачка.
