Историята на олимпийските игри вероятно нямаше да бъде същата, ако в онзи януарски следобед на 1928 г. Бети Робинсън не беше закъсняла за влака към Ривърдейл, щата Илиноис. Нейният учител по биология в гимназията „Торнтън” нямаше да види как девойката отчаяно спринтира по перона на гарата в опит да го догони. И едва ли щеше да й предложи да засече с хронометър за колко време пробягва 100 метра, а след това да я включи в тренировките на мъжкия отбор от спринтьори. А 16-годишната Бети щеше да продължи заниманията си в театралния кръжок и курсовете по свирене на китара.
Но същия следобед мистър Чарлз Прайс е седнал във влака за Ривърдейл и вижда как момичето догонва отпътувалата композиция, а след това сяда при него в купето. Така започва всичко… Впоследствие Бети Робинсън ще спечели две олимпийски титли, ще се окаже на тънката граница между живота и смъртта, а през 1971 г. ще влезе в Залата на славата на Американския олимпийски комитет.
Тогава, в началото на 1928 г., на ученичката от „Торнтън” са нужни само два месеца тренировки под ръководството на Чарлз Прайс, преди да излезе в първото си състезание с екипа на Илиноис Атлетик Клъб. Завършва втора, след Хелън Филки, която по онова време държи националния рекорд на САЩ. Но още в следващата надпревара Бети изравнява световния рекорд! Само че не й признават постижението заради попътния вятър по време на самото бягане.
Окуражени от резултатите й, олимпийските шефове включват Бети Робинсън в националния отбор на САЩ за олимпийските игри в Амстердам през лятото на същата година. За пръв път в програмата се въвежда леката атлетика за жени и девойката ще трябва да представя страната си на пистата. На 30 юли Бети се класира втора в серията си, след това бяга отлично и в полуфиналите, за да намери място във финала на следващия ден.
На пистата на Олимпийския стадион в холандската столица тя се оказва и единствената спринтьорка от САЩ, която се класира за финалното бягане. Причината е в това, че част от останалите състезателки се натравят със сладолед, докато прекосяват с кораб Атлантическия океан на път за Амстердам, и дават недобри резултати заради стомашно неразположение. А това ще бъде едва петото бягане за Бети в кариерата й дотук.
Разбира се, никой не я брои за фаворит. Според прогнозите, победителка ще бъде някоя от двете канадки – бившата хокеистка Фани Розенфелд или Етел Смит. Бети обаче е бърза като вятъра, печели бягането със световен рекорд от 12,2 сек и грабва олимпийската титла. Обявяват я за най-бързата жена в света. След това получава и сребърен медал като част от щафетата на 4 по 100 метра.
Три години по-късно, на 28 юни 1931 г., атлетката води подготовка за игрите в Лос Анджелис. За да разнообрази ежедневието си, спринтьорката се качва на двумоторен самолет, пилотиран от братовчед й. Машината обаче претърпява авария във въздуха, пада от 600 метра височина и се разбива в околностите на Чикаго.
Когато изваждат Бети Робинсън от отломките, тя не дава признаци на живот. Главата й е цялата в кръв, не се движи, тялото й изглежда безжизнено. Слагат я в багажника на един автомобил и я откарват направо в моргата. За щастие, там един от санитарите забелязва, че атлетката още диша, макар и съвсем слабо. Екипът действа бързо, веднага я местят в болницата.
След единадесет месеца лечение на натрошения ляв крак, счупената лява ръка и 20-сантиметрова пукнатина в черепа, Бети Робинсън излиза от клиниката в инвалидна количка. Не е способна да сгъва в коляното си. А лекарите й казват, че няма да може никога повече да ходи. Камо ли да се състезава…
Но точно 1000 дни след катастрофата Бети отново нахлузва шпайковете. Няма как да тича на стоте метра, най-малкото защото не може да си сгъва добре крака на стартовите блокчета. Защо обаче да не опита в щафетата, там може да стои изправена?
Но освен че ще трябва да спечели квалификациите за участие на олимпиадата в Берлин през 1936 г., на нея ще й се наложи и да плати пътуването дотам от собствения си джоб. Причината е, че атлетическата федерация на САЩ взима решение да финансира само мъжкия отбор. Жените да се оправят, както могат.
Това е времето на Голямата депресия, когато бащата на Бети вече е загубил работата си в банката. На шампионката й се налага да продаде златния си медал от Амстердам и да спестява от и без това мизерната си заплата на секретарка. В крайна сметка събира парите и заминава с останалите.
Игрите в Берлин са организирани от Адолф Хитлер не и без пропагандна цел, за да се докаже превъзходството на арийската раса. За пръв път има и пряко предаване по телевизията. Германските пощи, оборудвани с най-модерната техника на „Телефункен”, излъчват картина до специални центрове за гледане на олимпиадата в Мюнхен и Потсдам. Теорията на Хитлер рухва още на 3 август, когато тъмнокожият американец Джеси Оуенс печели бягането на 100 метра, а накрая завършва с общо пет олимпийски златни отличия.
Няколко дни по-късно, на 8 и 9 август, се провежда щафетата при жените. В серията си американките се класират начело, пред Канада, Холандия и Австрия, като първите три отбора влизат във финала. В другата серия победата е за щафетата на Германия. Германките поставят и световен рекорд в същото бягане, заради което ги считат за фаворитки. Евентуалната тяхна победа е много важна, тъй като дотук при мъжете американците са обрали повечето медали, в това число и златните.
Финалното бягане се провежда на 9 август пред препълнения Олимпийски стадион в Берлин. Участват общо шест отбора. За американките първа с щафетата стартира 21-годишната Хариет Бленд. Предава я успешно на Анет Роджърс, единствената участничка от предишните игри в Лос Анджелис, където САЩ печели златото в същата дисциплина. Трета поред е Бети Робинсън. Поема щафетата и хуква в надпревара с германката Мари Долингер. Секунди по-късно я предава на последната състезателка – Хелън Стивънс. Тя е едва на 18 години, но вече е спечелила златния медал на стоте метра. Дали ще се справи и сега? В следващия момент Бети вижда как германката Изе Дьорфелд изпуска щафетата. Титлата е за момичетата от САЩ!
Хелън Стивънс свидетелства, че лично Хитлер е слязъл да поздрави американките. Той прави нацистки поздрав с вдигната ръка, но и четирите му отговарят с обикновено ръкостискане.
Това е и последното състезание за Бети Робинсън, която прекратява кариерата си на състезателка след олимпиадата. Прекарва голяма част от живота си като доброволец в обслужването на лекоатлетически състезания. Работи като продавачка в магазин, омъжва се щастливо и ражда две деца. Умира на 87-годишна възраст в Денвър, поразена едновременно от рак и Алцхаймер.
