В средата на 90-те години на миналия век Шон Дънди е един от най-ярките нападатели в Бундеслигата. За него Германия издейства бързо натурализиране, за да успее да го включи в Маншафта. Нелепа контузия обаче го вади от сметките на Берти Фогтс и той така и не успява да изиграе и един мач с екипа на Бундестима.
В началото на декември 2022 южноафриканецът навърши 50 години, а всичко за него започва в родния Дърбан, където са и първите му срещи с топката.
"Директорът на училището ме попита веднъж какъв искам да стана. Отговорих: "Професионален футболист". Той се скъса да се смее. Белите в Южна Африка играят крикет или ръгби и затова гледах към Европа - разказва Шон. - Това беше моята главна цел."
В детството на Дънди апартейдът е в апогея си и е нещо нормално.
"Баща ми беше докер и беше приятел с черните си колеги. Говореше и езика им - спомня си Шон. - Но като малък беше в реда на нещата, че ходех в училище за бели, ходех на плаж само на такива места. Едва като тийнейджър успях ясно да си дам сметка за нещата и бях много щастлив, след като Мандела отмени закона за сегрегацията."
На стената в стаята си Шон държи плакати на Юрген Клинсман и Томас Хеслер, затова и отиването в Германия е сбъдната мечта за него.
Треньорът му в Дъмбъртън Калийс Гордън Игесунд урежда проби във федералната република. И Шон се озовава в Щутгартер Кикерс.
"След първите дни еуфорията отмина и исках да се връщам обратно в Южна Африка. Бях на 19, през януари беше кучи студ - минус 12 градуса - и бях готов да си хващам самолета. Баща ми ясно заяви, че ако се върна - край с футбола. Имах предложения за стипендия от университети в САЩ, но това не беше опция. Мързеше ме да уча", признава Дънди.
Шон прави втрещяващ отказ още след първите си мачове за Кикерс. На вратата му почуква Байерн Мюнхен, но той избиря да играе за... аматьорския Дитцинген. След отказа бесният Ули Хьонес заявява: "Този, ако ще 75 гола да вкара, няма да получи втора покана!".
"Тогава Байерн имаше Жан-Пиер Папен и Клинсман като титуляри. Аз щях да съм трети или четвърти избор. Имах нужда да играя и да вкарвам голове. Затова отидох в Дитцинген", лаконичен е южноафриканецът.
Отбелязва 24 попадения за 34 двубоя и от трета Бундеслига скача две нива нагоре, за да заиграе за Карлсруе. Препоръка да иде там му дават добрите му приятели Клаус Райтмайер и Томас Тухел. В тима обаче е с договор като аматьор заради правилото за броя на чужденците.
В първите осем кръга от Бундеслигата не играе и от Щутгартер Кикерс го питат дали не би се върнал при тях. Тогава идва мачът с Юрдинген, в който той влиза на почивката и вкарва два гола. В следващите кръгове отново бележи и ръководството е наясно - напипало е диамант и го задържа с първия му професионален договор.
За да освободи квота за чужденец, клубът приема офертата на Уест Хем за Славен Билич. И Дънди парафира. За 7 години! А през декември трябва да изиграе и първия си мач за националния отбор на ЮАР.
Но треньорът му в Карслруе Вини Шефер го намира в хотела в Йоханесбург в дните преди дебюта и му подшушва за възможността да играе за Германия.
"Трябва да не влезеш в този мач", ясен е германецът. Дънди съобщава на щаба, че е със скъсани мускулни влакна. Никой не се усъмнява и планът е в ход. За бързото натурализиране съдейства тогавашният външен министър Клаус Кинкел, голям фен на Карлсруе. Но преди да направи дебюта си срещу Израел, Дънди се контузва след сблъсък с Томас Бертолд. Годината е 1997-а, а Шон никога не се връща към старата си форма. Получава още две повиквателни от селекционера Фогтс, но така и не изиграва и минута за Бундестима.
"Въпреки това не съжалявам за натурализирането си - категоричен е той. - В националния на ЮАР не се чувствах добре дошъл. Съотборниците ми ме игнорираха и тормозеха. На тренировка не ми подаваха. Бяха сплотена група от преобладаващо черни играчи, а аз бях белият южноафриканец от Европа. Подобно нещо ми се случи години по-късно с фланелката на ФК АмаЗулу."
Още в първия си сезон в Бундеслигата Дънди е на крачка от голмайсторския приз, който губи с едно попадение от Фреди Бобич.
"Много бързо се задоволих с постигнатото. Трябваше да се концентрирам повече върху футбола - да имам повече цели и да си поставям нови и нови - съжалява днес Дънди. - Но знаете ли какво - пристигайки в Германия, имах пълна свобода. В ЮАР родителите ми ме контролираха яко, не можех да ида на кино или дискотека. Тук всичко ми беше позволено, а клубът оставяше нещата да се случват такива, каквито са. Нямаше правила и рамки. Затова в Германия след тренировка можех да давам интервюта по 3-4 часа, ако бях на кеф. Може би ми трябваше съветник по житейските теми, а не толкова футболен мениджър."
Дънди налапва кукичката и с импресариото. Мениджърът Александър Вакер му прецаква трансфер в Борусия Дортмунд, след като изисква годишна заплата от космическите за тогава 6 млн. марки годишно.
"Казах му, че бих се съгласил да играя дори за половината, даже за по-малко - казва Шон. - Но той отговаряше: "Ти вкарваш толкова голове, така че си струваш парите."
Логично втора подобна оферта не идва. През 1998 година отива в Ливърпул.
"Тренировките бяха чудовищни, виждах играчи да повръщат - връща се назад Шон. - Конкуренцията беше убийствена - с Роби Фаулър и Майкъл Оуен. През есента започнах да играя, направих три мача и се контузих. След това Жерар Улие пое юздите от Рой Еванс и всичко приключи. Искаха да ме продадат на Страсбург, но им казах, че не отивам никъде."
На следващата година все пак Дънди се връща в Бундеслигата, където заиграва рамо до рамо с Красимир Балъков в Щутгарт. След четири сезона при "швабите" играе година в Аустрия Виена, след което прави нещо като почетна обиколка - играе за бившите си клубове Карлсруе и Щутгартер Кикерс, преди да сложи край на кариерата си в Южна Африка. На 43 рита за кеф в аматьорския Карлсруе Грюнвинкел.
"Вече бях големият и можех да дам съвет на младите - ако искат да станат звезди, трябва да работят здраво. Само талантът не стига", завършва Дънди.
