Суони Хънт е бивш посланик на САЩ в Австрия и е основател на програмата "Жените и публичните политики" в школата по държавно управление "Кенеди" към Харвардския университет.
Хънт е и основател на Seismic Shift, инициатива за увеличаване на броя жените на високи политически постове. Ето и нейните разсъждения около кампанията за президентските избори в САЩ.
* * *
След обезсърчаващо представяне в първичните избори на САЩ, в четвъртък миналата седмица Елизабет Уорън от Масачузетс оповести края на кандидат-президентската си кампания.
Сега вече има само една жена, която участва в надпреварата за най-високия пост в САЩ - жена, която според всички социологически проучвания няма практически шансове да спечели.
През 2007 г., когато Хилъри Родъм Клинтън за първи път оповестява, че "Ще участвам и ще се боря за победа", тя вдъхва надежда у всички, които мечтаят за политическо равенство.
Тя има амбициите, че жена може скоро да стане президент на САЩ.
Непосредствено след кандидатурата на Клинтън през 2016 г. и поражението й от Тръмп, когото мнозина възприемат като фрапиращ женомразец, безброй жени се кандидатират за високи постове.
Гледката на шест жени от Демократическата партия, които се включват в надпреварата за президент, този път изглежда обнадеждаващо, както посочва Хънт.
Да, писателката Мариан Уилямсън и дамата от конгреса Тулси Габард от Хавай не изглеждат особено перспективни кандидати за мнозина, а причините са различни.
Извън тях остават четири висококвалифицирани жени в надпреварата - Уорън, сенатор Ейми Клобурач от Минесота, сенатор Кирстен Гилибранд от Ню Йорк и сенатор Камала Харис от Калифорния. Така шансът жена да спечели кандидатпрезидентската надпревара през 2020 г, практически изчезна.
Какво се случи?
Според някои експерти няма никакво съмнение, че роля в случващото се играе и сексизмът.
Често се случва тези жени да бъдат оценявани по невъзможни стандарти по отношение способността им да бъдат президенти, да бъдат избираеми или просто да бъдат харесвани. Всъщност, за много от жените кандидати тези три характеристики се изключват помежду си.
Жена, която изглежда грижовна (тоест се харесва на мнозина), плаща висока цена.
Гилибранд избра да възприеме по-мек подход като носи рокли вместо строги костюми (с панталон), които носят конкурентките й. Извън чистата визия, тя заложи на проблеми, които са по-открито насочени към жените от тези, върху които се фокусираха нейните съперници.
Или да вземем Харис.
Дали нейната смелост, която щедро демонстрира, например при конфронтации с вицепрезидента Байдън по расовите въпроси, я направи недостатъчно харесвана за избирателите? Защо тя, подобно на Гилибранд, нямаше успех в привличането на подкрепа?
Извън битови проблеми с организацията на кампанията, какви невидими сили й попречиха? Харис не само беше чернокож кандидат; Обама вече проправи този път. Тя беше чернокожа жена.
С развитието на кампанията Уорън и Клобучар се утвърдиха пред своите симпатизанти като влиятелни и подходящи за президент и в очите на същите тези симпатизанти със сигурност задминаха повечето мъже в надпреварата. Съответно "New York Times" подкрепи не една от тях, а и двете.
Но към този момент Уорън вече бележеше спад в социологическите проучвания. Някои оспорваха нейната способност да пребори президента Доналд Тръмп, което подхранваше съмненията в нейната избираемост.
В Невада, Уорън привлече вниманието към безизходната ситуация, пред която е изправена като жена политик: "Ако се оплакваш от това, значи хленчиш", каза тя. "А ако не се оплакваш от това, останалите жени си мислят: 'На коя планета живееш?'. И така се оказваш по средата между тези две крайности."
Клобучар избра подхода да подчертава, че се бори за поста на база качествата си, не пола си, въпреки че все пак несъмнено би се гордяла да бъде първата жена президент.
Тя разкритикува сексизма, когато коментира по време на един от дебатите, като визираше бившия кмет на Саут Бенд Пийт Бутиджидж и подчерта, че жена кмет на малък град не би успяла да заеме мястото, което той имаше в надпреварата.
Беше ли това хленчене?
Въпроси като този, дори когато се изричат в привидно неутрален контекст, са доста "хлъзгави". Те намекват, че жените трябва да полагат двойни старания не само да бъдат силни, но и се налага да го правят по начин, който е визуално привлекателен.
Може би в стремежа да бъде харесвана от избирателите, Уорън в Instagram видео извади бира от хладилника, докато неформално говореше в кухнята си.
Иронията според нея е, естествено, че най-отблъскващият президент, който сме виждали, пребивава в Белия дом, опетнен от корупция, измама, алчност, аморалност - място, отчаяно нуждаещо се от жена, която да разчисти Авгиевите обори.
Да, наблюдава се и напредък, посочва Хънт.
Жените съставят около една четвърт от гласуващите членове на 116-я Конгрес на САЩ, рекордно голям брой (макар че жените и в двете камари са предимно демократи).
Като се има предвид, че преди 100 безкрайни години американските жени получават правото да гласуват, трудно е да се осмисли фактът, че все още предстои те да заемат мястото си зад бюрото в Овалния кабинет. Може би през 2020 г. ще видим жена-вицепрезидент. Това би било напредък, но не напредъкът, от който САЩ се нуждае за истинска представителна демокрация.
В книгата си "Какво се случи" Хилъри Клинтън си спомня история, която Дейвид Фостър Уолъс разказва в речта си при завършването на випуск 2005 г. в колежа "Кениън". Две млади риби плуват, когато по-възрастна риба идва към тях, кимва и казва: "Привет, момчета. Как е водата?"
Младите риби безгрижно продължават да плуват. В крайна сметка едната поглежда другата и пита: "Какво е вода?"
И все пак, пише Хънт, сексизмът беше фактор в първичните избори на Демократическата партия тази година.
Според нея трябва да дойде ден, когато американците могат да гледат резултати от избори, без да си казват: "Трябва да направим нещата както трябва следващия път."
В крайна сметка демокрацията, която имаме, казва авторката, е тази, която създаваме сами. Ако перифразираме Шекспир, не е в нашите звезди вината, а в нас самите.
