Когато имат ликвидни проблеми, банките трябва да могат да фалират като всеки друг предприемач на пазара.
Но да започнем от началото. Откъде тръгна финансовата криза? Отговорът е лесен - от банките в САЩ. Обаче истинската причина, за която обикновено не се говори е, че те даваха ипотечни кредити, които въобще не очакваха да бъдат върнати.
Става въпрос за разнообразни финансови продукти, обикновено с ниска фиксирана лихва за първите години и висока променлива лихва след това, предоставяни на домакинствата с малки доходи.
Как американските банки печелеха от заеми, които никога няма да им бъдат върнати? Като ги структурираха заедно с по-нискорискови кредити в сложни финансови инструменти, които продаваха една на друга или на банките в останалия свят.
Сред купувачите имаше и кредитни институции от България, за което не можем да ги виним. До 2007 г. щатските деривативи бяха като финансов iPhone - всеки искаше да си има от тях.
Но българските банки са виновни за друго. Въпреки тежките регулации в българската банкова система те също търсеха риска и даваха кредити, които нямаше как да им бъдат върнати.
Иначе би било невъзможно делът на лошите и преструктурирани задължения да скочи от 2.5% в края на 2007 г. до над 23% през 2011 г, особено с оглед на регулациите на българската централна банка, които са по-строги от тези на Базел III.
Например, БНБ иска от банките в страната да имат капиталова адекватност от минимум 12%. В новите, по-строги правила на Базелския комитет за банков надзор, които трябва да бъдат приложени до 2017 г., изискването за капиталова адекватност е 9%.
Всъщност, друга част от регулациите на БНБ дори помогна за повишаването на риска. До 2010 г. рисковите тегла на експозициите на дребно и на експозициите, обезпечени с недвижимо имущество в българските банки, бяха съответно 100% и 50%, при нива в еврозоната съответно от 75% и 35%.
За разлика от американските кредитори, българските не структурираха сложни финансови инструменти, а просто придобиваха обезпеченията по кредитите. Този рисков подход имаше силна регулаторна подкрепа. За това допринася и законовата рамка в страната, която дава предимство на кредитора. В ЕС има само две държави без закон за индивидуалния фалит - България и Румъния.
Освен това процедурата за фалит на юридическо лице е такава, че на практика води до прекратяване на дейността на задлъжнялата компания. А на теория законът би трябвало да защитава бизнеса и работните места.
Така се стигна до кризата, но как да се излезе от нея? САЩ вече показа как - като системата се прочисти от проблемните активи. От 2007 г. насам са фалирали над 420 американски банки, включително и четвъртата по големина в страната - Lehman Brothers. Колко европейски банки фалираха за същия период? В Европа не фалираха банките, фалираха държавите, които спасяваха кредитните си институции.
Европейският подход има един сериозен проблем и това не е социализацията на банковия риск, а фактът, че проблемните активи остават в системата. Иначе социализация има и в САЩ. От началото на кризата насам Федералният резерв наля над 2.3 трилиона долара за спасяване на американската банкова система.
Да не говорим за близките до нула лихвени нива на централната банка (Фед, бел.р.). В същото време и финансовото министерство даваше пари на кредитните институции. Общата сума е огромна. Реално спасяването на американската банкова система е основна причина за нарастването на федералния дълг до 16 трлн. долара (почти колкото БВП).
Ако Европа не правеше същото, единната валута вече щеше да се търгува за над 2 долара. Само в края на миналата и началото на тази година ЕЦБ раздаде над 1 трилион евро на банките в еврозоната. Проблемът е, че и след спасителните операции, те все така са пълни с рискови активи.
В Китай, след Азиатската финансова криза, бяха създадени 2 лоши банки, в които Китайската народна банка вкара лошите активи на системата. Въпросните токсични финансови институции все още съществуват. Тоест единственото решение е ликвидирането на проблемните активи и започване на чисто.
Кой губи от един банков фалит? В една нерегулирана система губят обикновените хора, депозирали парите си в банката. Пример за това е станалото в България през 90-те години на XX век. Но когато депозитите са застраховани, загубите са най-вече за тези, които държат големи суми в банката, вместо да ги инвестират в икономиката.
Наистина банковите фалити водят до повишаване на системния риск и на лихвените нива, но само в краткосрочен хоризонт. В САЩ цените на заемите, както за бизнеса, така и за потребителите, са по-ниски от средните в еврозоната, защото след фалитите на банки, проблемните активи са по-малко.
Кризата в Европа е банкова, не на държавния дълг. И ще продължава - докато лошите заеми не бъдат изчистени от банковата система на еврозоната.
В България кризата също е банкова. Независимо от фискално стабилната ни държава, средният лихвен процент по потребителските заеми в страната е по-висок от този във фалирала Гърция.
Нивото на лошите и преструктурирани кредити остава около 23% и ще продължава да е високо още години наред. Какво означава това за икономиката? По-скъпи заеми, по-високи лихви по депозитите, заради които банките налагат повече такси и комисиони, за да поддържат нормите си на печалба. Изискване на по-големи обезпечения при отпускане на кредити.
Всичко това се отразява и на инвестициите. Бизнесът се страхува да инвестира и държи резерви от налични пари, защото не може да си позволи високите обезпечения и цени на заемите, с които да финансира оперативната си дейност. При чуждестранните инвеститори е същото - идвайки в България те работят с български партньори и български банки.
Така рецесията се превръща в стагнация, и вместо кризата да бъде последвана от период на силен растеж, след нея идва застой на икономиката.
И за това не трябва да обвиняваме банките. Рискът е част от всеки бизнес. Когато една компания фалира, на нейно място идва друга. Банкирането трябва да е бизнес като всеки друг.
Проблемът идва от регулаторите - БНБ и ЕЦБ, които третират кредитните институции по специален начин. От една страна налагат високи капиталови изисквания към тях, а от друга, дори когато регулациите се окажат недостатъчни, не позволяват на банките да фалират.
