Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Какво е истинското значение на Санстефанския мир

И кои са основните заблуди около него Снимка: Георги Данчов
И кои са основните заблуди около него

На 18-ти февруари (защото още не са били приели Григорианския календар тогава), през 1878 г., е подписан Санстефанският мирен договор. С този договор Османската империя признава съществуването на отделна българска държава върху по-голямата част от националното землище на нашия народ.

142 години по-късно може да срещнете всякакви оценки за договора, който е разглеждан както като триумф на руската подкрепа за националния идеал на българите, така и като опасна химера, която обрича народа ни на две национални катастрофи.

Каква е истината за Санстефанските граници? Виновни ли са те наистина за националните катастрофи на българите?

Отговорът на този въпрос в две части не е лек, нито еднозначен. Фактически, дори българите да бяха възприели по-умерени претенции към своето териториално присъствие на полуострова, тези интереси неминуемо щяха да се конфронтират със сходните амбиции на Гърция и Сърбия, както и с желанието на самите османци да запазят оптимално много територия на Балканите.

Същото, впрочем, важи и за Румъния, която си има апетити към Добруджа и преди Русия да им я даде. В този смисъл, Междусъюзническата война и участието ни в Първата световна война не са неща, които можеха да бъдат променени само на база избягване на конфронтация със съседите чрез по-умерена национална политика.

От друга страна, прекомерно нереалистичните очаквания, които санстефанските граници създават у българския народ, се превръщат във воденичен камък на шията на българската дипломация, която действа силно сковано във всички ключови преговори за решаване на националния въпрос.

Но дали наистина можем да оправдаем политиците от Третото Българско царство само на база очакванията на народа? Отговорът е категорично не - политик, който поставя лобито, рейтинга и мнението на хората над националния интерес, не може да бъде оправдан.

Истината е, че политиците в периода 1911-1919 г., подобно на тези днес, се интересуват не от това кое е най-рационално за страната, а от това кое ще се хареса най-много на масата, с цел доволния народ да не обръща внимание на сделките за лично обогатяване.

С други думи, Санстефанският договор действително носи сериозни негативи дотолкова, доколкото влияе на няколко поколения българи, които заживяват с един невъзможен идеал за своята родина. От друга страна, този факт не е достатъчен, за да оправдае липсата на прозорливост и дипломатическа гъвкавост у българските политици, нито да замаже факта, че нито един от "Строителите на Съвременна България" няма необходимите "топки" да пожертва няколко отрязъка земя за постигане на по-висшата цел.

Руската перспектива

За Русия войната от 1877-78 г. е единадесетия и най-кратък конфликт с Османската империя. Въпреки че продължава по-малко от година, войната коства живота на около 105 000 войници от Руската империя (над 80 000 от тях умират от болести, недостатъчно припаси, униформи и т.н. логистични причини).

Българската историография често допуска грешката да разглежда тази война извън контекста на останалите, което създава сериозни грешки в тълкуването на руските мотиви и цели.

Двете основни грешки, които се допускат, са 1) Основните териториални интереси на Русия са на Балканите; 2) Русия иска създаването на голяма славянска държава на Балканите, но другите Велики Сили й пречат.

И двете тълкувания са неверни.

Всъщност, основните собствени териториални цели на Русия са насочени към Кавказ, докато на "Западния фронт" се цели връщане на териториите в Бесарабия до делтата на р. Дунав. И двете цели са постигнати. Те са заложени като дългосрочна перспектива в политиката на Петербург не по-късно от 1711 г., когато Петър Велики поема на своя злощастен Прутски поход.

Оттук насетне всяка война между Русия и Османската империя ще се води с цел разширяване на руските земи в посока Дунав и в Кавказ дотам, докъдето съществуват големи групи православно население (грузинци и арменци).

С оглед засиления дипломатически натиск от страна на Германия и Австрия, Русия не може да си позволи никакво по-сериозно разширение на Балканите (тя и не го търси) и основните апетити са насочени към днешна Южна и Централна Грузия, които все още са в османски ръце.

Що се отнася до "голяма славянска държава на Балканите", то този мит лесно се развенчава посредством конвенциите, които Русия подписва с Австро-Унгария и Великобритания преди началото на Руско-турската война. Петербург се ангажира да не прекроява драстично балканските рубежи и фактически спазва това обещание на конгреса в Берлин.

Какво тогава цели граф Игнатиев в Сан Стефано? Много просто - отиваш на преговорите с толкова грамадни претенции, че победения да ти даде всичко онова, което искаш в действителност - държава, която да е буфер за австрийските интереси и лост за оказване на натиск над Портата (България) и всички стратегически териториални придобивки, които си преследвал.

Същевременно, Игнатиев издейства разширение и за Сърбия, Румъния и Черна гора, ловко циментирайки руското влияние в тези две страни посредством най-любимия подарък на балканците - новите територии.

Казано по-просто - ходовете на граф Игнатиев са добре премерено допълнение към официалната руска политика, маскирани като самоволните действия на възгордял се посланик. В действителност всичко, което графът прави на Балканите, пряко обслужва политическите начертания на външния министър на Русия княз Александър Горчаков.

Всъщност случилото се с България е перлата на дипломатическото усилие на Игнатиев - създава се държава, едновременно благодарна на Русия и гневна на останалите Велики Сили, която да действа като политически плацдарм за интересите на Петербург на Балканите.

Същевременно издействаният (и уговорен още на Цариградската конференция 1876 г.) статут на България устройва и Османската империя, която запазва значително влияние на Балканите. В крайна сметка, планът, изкован от Русия, води до създаването на една по-малка и по-послушна България, в сравнение с голямата двусъставна автономия, предложена от Великобритания през декември1876 г.

От руска перспектива задачите, заложени във войната, са изпълнени максимално, а сметката е платена от онези, които винаги са я плащали - крепостните селяни-наборници и местното православно население, за което Русия си остава единствената алтернатива сред Великите Сили.

Всъщност през 80-те години на XIX век България извършва същинска революция, превръщайки се в единствената православна страна в света, която отхвърля руското политическо влияние и заема твърда, самостоятелна позиция.

Османската перспектива

Загубата на Османската империя във войната от 1877-78 г. не е особена изненада за никого. В Истанбул, разбира се, са си направили смелите планове как да действат в случай на успех, но до такъв така и не се стига. Причините за това са много и често се неглижират от родните ни историци.

На първо място, политическата криза, обхванала Османската империя през 1875 г. (началото на Босненското въстание) фактически не е приключва до лятото на 1878 г. Това означава, че през тези три ключови години Портата е сериозно разклатена и неспособна да реагира адекватно на множеството външно и вътрешно политически предизвикателства.

Откровено малоумния (от османска и отвратителен от българска перспектива) начин за смазване на Априлското въстание го доказва. Портата демонстрира свръхпараноично и крайно отношение към своите поданици, подобно на реакциите на съвременните близкоизточни диктатори към Арабската пролет. Бунтовете и чуждите интервенции не закъсняват.

Освен политическия колапс, османската армия също се намира в не особено добро състояние. Като цяло, най-ефективен е флотът, който през 60-те години на XIX е трети по големина в света.

Сухопътните сили са на съвсем друго ниво. Командването е слабо, назначенията се дирижират от политическите клики в Истанбул, а не от реалните качества. Османците използват наборна система, но населението не преминава през адекватна подготовка. Голяма част от действащите войски са деморализирани араби, докарани в последния момент от Сирия и Йордания.

Нередовните части, които традиционно допълват армията са далеч под нивото на Русия. Това, че Портата разполага с по-добри оръдия и по-качествени пушки в арсенала си, не означава абсолютно нищо в ръцете на недотам уверени в себе си войници (за разлика от руските, които компенсират липсите с ентусиазъм).

В този ред на мисли, резултатите от войната - задържането на Източната армия и дългата съпротива на Плевен съвсем не са малки постижения на една армия, която можеше да колабира още след влизането на руснаците в Старозагорско.

Самият Сан Стефански договор е диктат, но Портата добре знае, че всякаква спогодба с Русия е временна. Великобритания е дала своите уверения, а Лондон е повече от категоричен в желанието си да ограничи руското проникване в Кавказ.

В този смисъл, важно е да отбележим, че Сан Стефано и Руско-турската война са просто един сегмент от Голямата игра между Великобритания и Русия. От тази гледна точка, сигурността на британските интереси в Ирак е доста по-адекватен проблем от прословутата безопасност на Проливите – безопасност, за която на всички е ясно, че няма да бъде застрашена.

Колко тежки, обаче са териториалните загуби?

От гледна точка на Кавказ - доста. Руснаците получават удобни предни позиции за удар към вътрешността на Анадола, като по пътя им стоят само няколко османски крепости, които не са достатъчни да гарантират неприкосновеността на източната граница.

В районите около ез. Ван все още живее голямо арменско малцинство, което симпатизира на православна Русия и което може да се използва като претекст за допълнително разширяване на Русия на юг в една бъдеща война. От икономическа гледна точка загубите в Грузия са незначителни.

На Балканите нещата стоят по друг начин. Откъсването на България е тежък стратегически и икономически шамар за Портата - вероятно най-тежкият за целия XIX век.

Българските земи са едновременно жизненоважен орган в икономическия организъм на империята и също така съставляват основна част от отбранителната линия на Порта.

Малките територии, заети от Черна Гора и Сърбия са символични и нямат пряко отношение към негативните ефекти за Портата, но от друга страна разширяването на Черна Гора е ясен сигнал за албанското национално движение, което започва да се оформя именно в този период. Напредването на сърби и черногорци към населените с албанците земи тласка последните в ръцете на Портата.

Сериозен удар е и отнемането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Двете провинции отдавна са източник на въоръжена сила за османската армия и служат като удобна позиция за притискане на Белград и Цетине в случай на конфликти. Свиването на османското присъствие до санджака Нови Пазар сериозно подкопава присъствието на империята в Западните Балкани.

Не бива да се подценява и предаването на Кипър на Великобритания. С този акт Османската империя фактически се отказва от всякакви претенции на морска сила в Средиземно море, а флотата й се ограничава до своето регионално присъствие в Егейско море. Паралелно с дадената на Крит автономия, загубата на Кипър е един от сериозните удари върху османските морски търговски и военни интереси и се явява горчивата цена за британската дипломатическа подкрепа.

От своя страна, Лондон си осигурява непрекъснат низ от морски бази през цялото Средиземноморие, които да гарантират морската хегемония на Албиона и връзките с Индия през Суец.

Понесените териториални загуби обаче имат едно предимство - броят на мюсюлманското население в балканските територии се увеличава рязко, което създава удобни предпоставки за реализиране на заложената от младотурците програма за създаване на една над-етническа, османска нация, базирана на исляма като спояващ елемент.

Тази програма ще започне да се развива постепенно и по-активно след 1908 г., което ще се превърне в един от поводите за агресивните действия на балканските държави, за които създаването на подобна над-етническа национална структура би било тежък удар.

Най-коментирани

Най-четените