Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Съдбата на "Св. София" - продължение на политиката с други средства

Защо Ердоган толкова настоява да превърне храма отново в действаща джамия Снимка: Getty Images
Защо Ердоган толкова настоява да превърне храма отново в действаща джамия

През последните няколко седмици един политически ход прерасна в културен феномен, който разбуни духовете по света. Става дума за възстановяването на "Св. София" като действаща джамия, 85 години след превръщането й в музей по времето на Кемал Ататюрк.

За мнозина обаче тази фактология не означава нищо. Причината за това е, че съдбата на "Св. София" не е активна част от обществените дебати в България. Вероятно за известна част от населението дори не е ясно какво е това "Св. София" и къде се намира.

Както видяхме, на набързо скалъпен постер на един собственик на бензиностанции и аптеки, който бранеше християнската чест, бе показана Синята джамия. И понеже никой не е длъжен насила да познава миналото, ще си позволя кратко въведение в темата.

"Св. София" е построена в първата половина на VI век (532-537 г.) по заповед на източноримския (или както го наричаме ние - византийски) император Юстиниян I. Замислена е като най-големият храм в християнския свят и за дълго време остава такъв. "Св. София" е основен церемониален център както на чисто религиозните обреди в Константинопол, така и на държавните ритуали. Тази си функция църквата запазва до 1204 г., когато "Градът на човешките копнежи" е превзет от рицарите на IV кръстоносен поход.

Снимка: Getty Images

През 1261 г., Михаил VIII Палеолог възстановява византийската власт над Константинопол и се заема да реставрира храмовете и манастирите, както и обществените сгради. Византия обаче е прехвърлила зенита на своето съществуване и през следващите 200 години империята бавно се топи, раздирана от граждански войни и поглъщана от завоеванията на своите съседи.

Най-опасни сред тях са османските турци, оглавявани от дълга поредица способни и амбициозни владетели.

През 1453 г. вероятно най-амбициозният от тях - Мехмед II, решава да направи това, за което владетелите на исляма мечтаят още от VII век - да сложат ръка над Константинопол. Начело на армия от около 80 000 души и силен флот, султанът обсажда града. След три месеца упорита борба, в която разбира се има замесен и българин - командирът на османският флот Мехмед Балтоглу, градът е превзет след един финален щурм на 29-ти май.

Следват дни на грабежи, отвличания, изнасилвания и прочие сцени, характерни за всеки превзет с бой град в света по онова време. Мехмед II обаче има план. Елитните пехотинци - еничарите, са изпратени бързо да окупират ключови сгради в града, обявявайки ги за лично притежание на султана - грабенето и палежите в тях са забранени.

Сред тези сгради е и храмът "Св. София". Разбира се, в плановете на Мехмед хуманитарният порив за опазване на културното наследство е доста по-назад от чисто практичните му подбуди. Той иска да превърне града в своя столица и се нуждае от запазване на основни публични, административни и религиозни здания, за да може столицата да функционира нормално до началото на мащабния проект за възстановяването й.

За "Св. София" е отредена съдба, сполетяла стотици други християнски храмове в историята - да бъде превърната в джамия - огромна, бляскава и подчертаваща мощта на Османската династия спрямо останалите мюсюлмански владетели, контролиращи другите свещени градове на Исляма.

Безценните мозайки на долните нива на църквата са замазани, тъй като шариатът не позволява в молитвените домове да има изображения на хора или други живи същества. На по-горните нива, далеч от очите на молещите се, част от изображенията остават и ще бъдат подробно описани от пътешественикът-художник Гийом Жозеф Грело през 1680 г.

Няколко десетилетия по-късно султан Ахмед III позволява на шведът Корнелиус Лоос да разгледа храма и също да го нарисува в поредица от скици. Пак Ахмед заповядва обновяване на гипсовите замазки, които скриват византийските мозайки отдолу. Целта отново е да се запази религиозната норма, но като страничен ефект, замазката служи като защитен слой, който опазва средновековните стенописи и мозайки от разрухата и от местните амбулантни търговци, които отмъквали позлатени камъни от ронещата се мозайка и ги продавали като талисмани на посетителите на града.

"Св. София" остава джамия до 1931 г., когато е затворена за 4 години, а впоследствие е отворена като музей, какъвто беше допреди няколко дни.

Снимка: Getty Images

И днес, както по времето на пророка Мухаммад, превръщането на християнски храмове в джамии е по-скоро политически, а не толкова религиозен ход. Целта е да се подчертае пълната асимилация на подчинените територии от страна на исляма.

Същият процес се наблюдава няколко века по-рано при разрушаването на редица езически светилища и издигането на християнски храмове върху руините им. И в двата случая светите писания на двете религии никъде не посочват, че превръщането на един храм в друг е задължение на правоверните.

Решението се взема от съответната политическа власт, било то император, крал, халиф или султан и разбира се, получава санкция от съответния клир, който по този начин се сдобива с ново религиозно средище и прилежащи към него земи. И в християнството, и в исляма тези земи са свързани с привилегии, допълнителни приходи и начин за по-лесно достигане до съответното паство.

Случващото се със "Св. София" днес е част от политиката на турския президент Режеп Ердоган за консолидиране и издигане на Турция като едновременно политически и религиозен център в ислямският свят.

Тази политика, начената още от времето на външния министър Давутоглу, често е наричана "нео-османизъм". Изключително спорно е дали такава трактовка е правилна, с оглед на факта, че между Османската империя и Турция има сериозни политически различия, както във вътрешен, така и във външен план.

Без да се отрича приемствеността между двете държави, следва да правим ясна разлика между една мулти-етническа империя и една национална държава. Във всеки случай това, което се запазва, са географската позиция и зоните на пряк интерес, свързани с нея. Именно в този контекст трябва да разглеждаме и поведението на турския президент.

Превръщането на "Св. София" в джамия не бива да се изважда от политическия контекст на турската интервенция в Либия, надпреварата за средиземноморския газ и нефт с Гърция и сложните взаимоотношения с Русия по повод Близкия Изток и Северна Африка.

Пандемията и глобалната финансова криза, която впрочем започна още преди появата на коронавируса, изправиха Турция пред редица проблеми. Тяхното преодоляване не изглежда да е възможно в близко бъдеще и президентът Ердоган се нуждае от всички възможни странични лостове, с които едновременно да пази своето положение на водеща фигура в мюсюлманския свят и да поддържа своя имидж вътре в Турция.

Последните местни избори показаха, че подкрепата за Ердоган не е така монолитна, каквато беше преди опита за държавен преврат през 2016 г. В този контекст, отварянето на "Св. София" като действаща джамия е средство за подсилване на президентският имидж. Неслучайно лично Ердоган започна първата молитва в новооткрития храм, демонстрирайки своята позиция на политически и духовен водач на турците.

Завръщането към консервативните религиозни норми е процес, който беше провокиран от редица политически и културни фактори през последното десетилетие. Радикализирането на ислямските протести, засилването на религиозната реторика в държави като Турция и Иран са само едната страна на монетата.

Подобна реакция на да го наречем "дясното" в неговите по-крайни форми, е ясно видима и в християнския свят. Тя е отговор на културната либерализация на обществото, следвано от твърде слабото и несигурно лидерство в основните европейски страни, последвани за капак от икономическата криза и пандемията.

Комбинацията от всички тези фактори, която се наблюдава и през 20-те и 30-те години на XX век, води до изграждането на силна консервативна клика в различните общества, която се проявява под разнообразни форми в редица общности. Дали ще става дума за подновен национализъм, религиозен консерватизъм или комбинация от двете, зависи преди всичко от това за кои общества става дума.

В подобна среда, за връщането към ценностите на миналото се разглежда като панацея за съществуващите проблеми на настоящето - схващане, чийто плодове рядко оправдават логиката, която ги е породила.

Във всеки случай, ситуацията в света в момента предполага още подобни прояви.

Поредната трансформация на "Св. София" носи същия смисъл и послание, какъвто има и обявяването на Йерусалим за столица на Израел от Нетаняху или военно-религиозният проект на Владимир Путин за създаване на основен храм на руските въоръжени сили - "Възкресение Христово", който беше осветен на 14 юни тази година и открит на 22-ри в т.нар. Патриотичен парк в градчето Кубинка край Москва.

Храм на руските въоръжени сили - "Възкресение Христово" Снимка: Mil.ru
Храм на руските въоръжени сили - "Възкресение Христово"

Този храм-паметник е посветен на 75-годишнината от победата на СССР над Германия във Втората Световна война. По първоначален план, в храма трябваше да има и мозайка на Сталин, но в последния момент решиха да я преместят в музея, разположен край самата църква.

В контекста на трансформацията на "Св. София" ясно си пролича и мащабното лобиране на турската държава, което се опита да представи замазването на византийските мозайки от Мехмед II като съзнателен акт на султана за презервация на културното наследство. Пак в тази светлина се оправда и настоящето покриване на оцелелите християнски изображения с паравани.

Сценарият, в който и вълкът е сит, и агнето е цяло обаче няма как да мине безметежно, когато става дума за такъв значителен елемент от световното културно наследство.

Трансформацията на "Св. София" е политически акт, който ще донесе на Турция съответните вътрешнополитически дивиденти, но и който върви ръка за ръка с външнополитическите негативи.

За съжаление, постъпката на Ердоган е поредната брънка в тенденцията за издигане на националния партикуларизъм над развиващата се идея за глобална общност. Подобна крачка назад в глобализацията е оправдана от политическата и икономическа реалност, в която живеем, но за съжаление носи сериозни негативи с оглед дългосрочното развитие на човечеството.

Бъдещите проблеми пред хората са такива, че на фона им, национализма и религиозния консерватизъм ще изглеждат като дребнаво, междусъседско заяждане на стълбища площадка.

Най-коментирани

Най-четените