Оригиналността в музиката е нещо изключително рядко, вероятно дори невъзможно, като се има предвид, че гласовете на предшествениците остават в слуха на всеки музикант.
Ето защо скорошното съдебно решение, според което Робин Тик и Фаръл Уилямс са "плагиатствали" от песента от 1977-та "Got to Give It Up" на Марвин Гей, когато са създали хита си от 2013-та "Blurred Lines", е изключително сбъркано.
Много повече неща са сложени на масата от чистата репутация и банковите сметки.
Решението на съда е заплаха за какъвто и да е потенциал за развитието на музикалната култура, която по същността си представлява процес на "колективно плагиатство".
Съдебните заседатели в случая на "Blurred Lines" отиват доста отвъд предишните дела за защита на авторски права в музиката, които се концентрират основно върху мелодия и текст.
Тик и Уилямс са признати за виновни, че са възпроизвели "груува" на Гей - усещането, което неговите творби оставят у слушателя.
Това е крайно субективна и доста притеснителна юридическа преценка.
В крайна сметка, ако усещането, което оставя дадено творчество у някого, е обект на авторски права, много песни би трябвало да бъдат обявени за незаконни.
Има достатъчно доказателства за съществуването на цял набор от жанрове, които в основата си са производни от предшестващите и които са напълно верни на абсолютно един и същ "груув" или казано простичко - на една и съща стилистика.
Естествено, има случаи, в които "груувът" дефинира дадена песен толкова, колкото и текстът и мелодията.
Един денс хит примерно зависи от ритъма, точно както прочутите китарни сола се отличават по качества като тембър и встъпление.
Но самият факт, че законът обикновено отдава преоритет на текста и мелодията, само подчертава доколко непълно законите могат да разберат изкуството.
Включването в уравнението на допълнителни аспекти в композицията - нещо, което адвокатът на семейство Гей, Ричард Буш, двусмислено описва като "съзвездие" от елементи, не позволява на закона реално да различи едно изпълнение от друго.
Ако се следва приложения в скорошното съдебно решение принцип, то тогава трябва да се подготвим за безкрайни музикални съдебни дела.
На практика с този подход се криминализира онова, което в музиката се нарича "влияние".
Трудно ще установим къде е проблемът, ако слушаме "Blurred Lines" и "Got to Give It Up" паралелно.
Началните тактове на песните са сравними, но степента на общо сходство изобщо не е голяма.
Като начало "Got to Give It Up" е хармонично сложна, докато "Blurred Lines" е монотонно скучна.
Басовата партия, която влива кръв в тези песни, е драстично различна.
В "Got to Give It Up," басът се движи около ритмичния център на парчето, изпреварвайки и закъснявайки спрямо ритъма. В "Blurred Lines," басът е непоколебим.
Дори самите нотни модели не си приличат изобщо.
Синтезираният бас на Гей обхваща широка гама от тонове, проследявайки акордите, докато басът в "Blurred Lines" действа с колкото може по-малко промени в тоналността.
Децата на Гей може и да са си осигурили солидна сума, като претендират за нарушени авторски права, но те оскърбяват творчеството на баща си, като настояват, че то прилича по някакъв начин на по-низш музикален продукт.
По-притеснително обаче е, че никой изглежда не се замисля за социалния смисъл на това да се взаимства от миналото.
Ако обръщате внимание на спора между адвокати и автори на песни, единственото, което е важно, е собствеността и кой може да извлече финансова изгода от нея.
Ами колективният живот, който създаваме чрез изкуството? Той също е страна в такива решения.
Именно чрез повторение и постепенна модификация, културите се отличават една от друга. Така се ражда и вътрешното разнообразие.
Можем да говорим за "култура на Апалачите" донякъде защото някогашните народни песни от Пиемонт, Северна Каролина, звучат донякъде като тези от източните части на Кентъки, въпреки че те са достатъчно различни, за да бъдат отделни творби и обекти на интерес.
Благодарение на мобилността на културните артефакти, има както единство, така и разнообразие в общата културна картина.
С други думи, културата е социален феномен.
Тя не е творение на един или друг изпълнител, а на много хора, занимаващи се донякъде със сходни неща.
При определени икономически условия, категоричното отстояване на авторското право на твореца може да насърчи създаването на културни артефакти, но същевременно може напълно да обезкуражи създаването на музика, като запорира повторението и адаптацията, а те именно изграждат самата култура като феномен.
Ето защо делото за "Blurred Lines" е свързано с много повече неща от просто разпределение на пари.
Съдебните заседатели вероятно не са осъзнали, че се произнасят за баланса между личните финансови стимули и изграждането на културата като цяло.
Потомиците на Марвин Гей получават своя дял.
Същото важи и за режима на собственост, който продължава бавно и почти незабележимо да приватизира колективния живот в името на изгода за малцина.
Законите за творческата собственост надали ще изчезнат скоро, но, същевременно е възможно да си изкарваш предостатъчно добре прехраната, като бъдеш и масово имитиран.
Трябва обаче да признаем очевидния факт, че дела като това за "Blurred Lines" са изградени върху фундаментално антисоциална идеология, която има последици много отвъд оспорването на собствеността върху даден музикален продукт.
