Може би най-великият албум на Pink Floyd. Някои даже биха го нарекли най-великият албум в историята на рок музиката. И дори това да звучи като фенско преувеличение, пак няма да е особено далеч от истината.
The Dark Side of The Moon определено е издържал проверката на времето, като този месец отбелязваме 50 години от излизането му.
Половин век, откакто за пръв път светът е чул тези феерични, атмосферични и пълни с философска тъга песни, които остават извън времето.
Лондон, Ню Йорк, Милано - това са само част от градовете, които отбелязаха годишнината, прожектирайки емблематичната пирамида от обложката на албума върху знакови сгради. Защото The Dark Side of The Moon наистина значи много за огромно количество хора по света.
И до днес това е третият най-продаван албум в историята на музиката след Thriller на Майкъл Джексън и Back In Black на AC/DC, а тази година той беше преиздаден специално по случай своеобразния юбилей.
Съоснователят на Pink Floyd и дългогодишен басист на групата Роджър Уотърс, на свой ред презаписа песните от албума в една нова, изцяло негова си версия.
И докато се сещаме за продължаващите кавги между него и останалите двама все още живи членове на бандата, някои посочват, че именно The Dark Side of the Moon се превръща в снежната топка, която впоследствие ще доведе до лавината, разбила Pink Floyd.
Макар по това време в групата все още да цари мир, именно в записите на този албум посяват първите семена на разделение между Уотърс и китариста Дейвид Гилмор.
"Това бяха първите предупредителни знаци за фундаментални разногласия в групата. Бяха очертани граници за това кое е и кое не е приемливо. Безразборно и неволно, но те бяха очертани", пише барабанистът Ник Мейсън в мемоарите си "Inside Pink Floyd".
За какво е спорът? Всъщност за технически въпрос - Уотърс държи на сух и по-твърд звук, какъвто по-късно ще наложи в записите на The Wall, докато Гилмор настоява за нещо по-грандиозно и ефектно като звучене.
В крайна сметка китаристът успява да се наложи, въпреки че цялостната концепция и текст в The Dark Side of The Moonса дело на неговия колега на баса.
Успехът на албума, на свой ред, ще тласне Роджър Уотърс към по-авторитарно отношение в групата, за да не може никой да оспорва неговото лидерско място. И повече нищо няма да е същото.
През 1973 г. преди записите на The Dark Side of The Moon групата е на важен кръстопът в съществуването си.
Към онзи момент Pink Floyd са издали вече седем албума и са преживели срива на първия си вокалист - Сид Барет, който напуска през 1968 г. заради психични проблеми (стимулирани от честа употреба на наркотици).
За това време, въпреки натрупаните вече успехи и почитатели, бандата все още не е достигнала това ниво на звезди, нито звученето, което да ги отличи и да ги изведе на следващото ниво.
Благодарение на изтормозения ум на Роджър Уотърс това се променя.
Въпреки всичките критики срещу него в момента относно склонността да вярва в конспиративни теории, обвиненията в антисемитизъм, както и подкрепата за Русия на фона на войната в Украйна, едно нещо не може да бъде оспорено на Уотърс - той е гениален в създаването на музика.
Той създава The Dark Side of The Moon като концептуален албум, търсещ отговори на редица мрачни човешки въпроси - за отчуждението, за алчността, за неумолимия ход на времето, за лудостта и за смъртта.
"Посланието на The Dark Side of The Moon е толкова валидно сега, колкото и тогава. Говори за отчуждението на съвременния човек. Концепцията е живот и това никога не излиза от мода. Също така е важно, че това не е прекалено сложен албум. Може да му се насладите като колекция от песни, защото са наистина много добри", обяснява Марк Блейк, един от биографите на Pink Floyd и автор на книгата "Pigs Might Fly: The Inside Story of Pink Floyd".
Всяка песен има нещо характерно в себе си, свой живот и усещане, но посредством чисто музикални трикове и чрез цялостното звучене албумът се усеща като завършено цяло.
Това, което позволява на групата да изпипа парчетата и звученето им до съвършенство е фактът, че те свирят песните от албума на концерти, още преди да влязат в студиото за записи.
Така те могат както да добавят или махат дадени детайли, така и да видят каква е реакцията на феновете към парчетата, още преди да се стигне до първите продажби.
Резултатът може да бъде описан по много начини, но думата "успех" изпъква сред тях.
"Албумът е крайъгълен камък в историята на рока. Той държи рекорда за най-дълго оставане в класациите и позволи на една независима група да постигне статут на мегазвезда," отбелязва Жан-Мишел Гесдон, съавтор на книгата "Pink Floyd All the Songs: The Story Behind Every Track".
The Dark Side of The Moon успява да се наложи и да отвори вратата за британската група с психеделично звучене към наистина голямата слава. Това обаче носи не само позитиви.
Музикантите не са подготвени за такава слава толкова бързо. Никой от тях не очаква подобно произведение, дълбаещо в тежки и мрачни теми на човешката душа да стане такъв широк хит сред публиката.
Според Жан-Мишел Гесдон успехът е засегнал всички в групата, но най от всички именно Уотърс е поставен в най-неудобно положение.
"Мисля, че успехът накара всички да се чувстват неудобно, особено Уотърс, който виждаше как социалистическите му убеждения си противоречат с новия му статут на новобогаташ. Това засегна и поведението му - той пое лидерството в групата, което пък постепенно доведе до края на Pink Floyd. Или поне до края на групата с него като член", обяснява той, цитиран от "Ел Паис".
В интервюта от онова време Уотърс, който напуска групата през 1985 г., признава, че след успеха на The Dark Side of The Moon е бил изправен пред дилема.
"Бях се самопровъзгласил за социалист и трябваше да избирам между това да остана такъв, или да гледам към капитализма. И аз избрах второто", коментира той.
Басистът също така признава, че тази нова ситуация е сложила "началото на края на групата" заради разногласията му с Гилмор.
Макар по време на записите тези творчески спорове между двамата да не са били нещо особено, няколко албума по-късно те ще се превърнат в една все по-тежка вражда между авторитарен лидер в групата и чувстващи се пренебрегнати музиканти.
Тази вражда продължава и до днес - 50 години след излизането на The Dark Side of The Moon.
Едва ли някога отношенията между бившите колеги и приятели от Pink Floyd могат да бъдат възстановени - през последните две десетилетия видяхме вече няколко опита в тази посока, всички от които безуспешни.
За разлика от отношенията в групата, музиката, която Роджър Уотърс, Дейвид Гилмор, Ричард Райт и Ник Мейсън успяват да създадат, остава вечна и непреходна.
