Желанието да обезпечи притока на петрол от Близкия Изток и войните в Ирак и Афганистан поглъщат голяма част от енергията в американската външна политика днес. В следващите 10 години обаче вниманието на САЩ ще се пренасочи към новия Близък Изток: Китай.
Икономистите предричат тази промяна от десетилетия. Китай вече е най-големият производител в света, най-крупният автомобилен пазар и най-големият замърсител. Военната мощ на страната расте, китайският глад за природни ресурси в строителството - най-вече дървен материал и енергия, промени ландшафта на Африка, Югоизточна Азия и Южна Америка.
Специалистите спорят за темповете на икономически растеж на страната. Нобеловият лауреат Робърт Вогъл предрече, че китайската икономика ще достигне шокиращите 40% от глобалния брутен вътрешен продукт през 2040 г., докато повечето експерти вещаят по-скромни цифри. Никой обаче не оспорва факта, че всичко се случва изключително бързо.
Вместо да бъдат врагове в поредната безсмислена студена война обаче, САЩ и Китай по-вероятно ще образуват неизбежната ос на глобално управление. Това не значи, че ще бъдат приятелски държави - не очаквайте нов „сърдечен" съюзник, какъвто имаше САЩ в лицето на Великобритания през 20 век. В новата история няма друг прецедент на политическа връзка, в която двете страни се съревновават и си сътрудничат едновременно, докато оформят и поддържат световна политическа система, която да ги облагодетелства в еднаква степен.
В някои отношения оста Китай - САЩ ще прилича на Г-8 - група индустриални държави, които си сътрудничат в икономически ситуации, в които имат общи интереси, и вървят в различни посоки, когато интересите им не съвпадат. Вашингтон и Пекин определено ще бъдат гигантите в многостранни обединения като Г-20 и Азиатско-Тихоокеанския икономически съюз, същевременно изграждайки гъвкав двустранен пакт помежду си. Те без съмнение ще работят заедно в някои политически ситуации и ще се обвиняват взаимно за действията си в други.
Но това не е брак между равни. САЩ продължава да бъде доминиращата световна сила без реален конкурент. Икономическото влияние на Китай расте всеки ден, както и военната му мощ, но Пекин няма капацитета да се налага със сила извън границите си, нито пък амбицията да подкрепя или финансира глобалните обединения, на които се крепи световната икономика.
Засега Китай се вози безплатно на международната „композиция", която охранява търговските пътища, морските маршрути и относителната регионална стабилност. Пекин е съсредоточил усилията си предимно върху предизвикателствата у дома. На Конференцията за климата в Копенхаген през декември, Китай получи възможност да играе по-широка лидерска роля, но премиерът Вън Дзябао в критичния момент предпочете да не се среща с президента Барак Обама.
Пекин изглежда не е готов или пък няма желание да става световен лидер...
