Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Монументални девиации

Всичко вече е под контрол - паметникът на Съветската армия е почистен, щиковете на възмущение - скрити, усмивките - също...
Всичко вече е под контрол - паметникът на Съветската армия е почистен, щиковете на възмущение - скрити, усмивките - също...

Прясно боядисаният паметник на съветската армия в София облетя света и предизвика усмивки и гримаси. Дали да потупаме по рамото твореца с боята, дали да го бием на площада, дали най-после се освобождаваме от съветско иго, или сме предатели с къса памет - мнения забушуваха в пространството.

Този кипеж не ме учудва. Паметниците са знаци, наситени с толкова политическа символика, че също воюват. От техния метал и гранит лесно се палят искри в по-възпламенителните глави.

Те са изключително значими недвижими фактори на пропагандата, стожери на статуквото, своеобразни "печати" за историческата истина от последна инстанция.

Важни са, разбира се, с това, че присъстват като част от всичко край нас - край тях мами бутат колички, скейтъри си разнасят атрибутите, влюбени се натискат с мераците си, дядовци почукват с бастуните си и т.н. Но особено се изпълват със съдържание в тържествени и ритуални моменти.

Тогава общественото внимание се заостря и паметниците заемат свой незрим, но категоричен фундамент в индивидуалните съзнания. Като нещо, което е осветено от времето; като ценност, която предхожда, но и надживява личността. Като материализация на духа и видимо измерение на сакралното.

Те не са шеги, тези неща, а са нация, история, религия, култура и много, много политика.

Без трезв поглед зидането на статуи може да стане маниакално, самоунищожително занимание - пример са Великденските острови.

Затова е важна ролята на авторитетите, които решават издигането на какъвто и да било монумент.

Първо, с тази работа не следва да се бърза - никога.

Второ, да е по възможност на фигури и ценности, които са обществено непререкаеми, бутат към обединение, не към разделение. И към добро, усмивка и толерантност - не към агресия и шовинизъм.

Тези съвети ги отправям към родните власти, но бих ги отправил много по-настойчиво към тези, които няма как да ме чуят - властите на големите нации с могъщи националистически обременености.

При тях е по-трудно, отколкото при нас, по-податливи са на автохипноза и опиване от собственото величие.

Както и да е, ние също правим глупости, но главно от натегачество. Не знам дали помните как в София се беше измъдрил и паметник на другаря Леонид Брежнев.

Вярно - скромен, вярно - бюст, но бронз все пак. Хем му го бяхме вдигнали приживе срещу Университета.

Един приятел, инженер озеленител, се грижеше всяка божа сутрин бюстът на четирижди героя на Съветския съюз да се мие с маркуч, та да е красив пред взорите на столичани.

Имали сме и паметник на Сталин, също вдигнат приживе на Вожда, също в Борисовата градина. Разговарях със стар български анархист - Георги Константинов. Той разказа, че провели акция срещу този паметник, турили му взрив още през петдесетте години.

Заловили завераджиите, разбира се, и ги осъдили на по 20 години строг тъмничен.

"Щеше да е на смърт, но точно тогава Сталин умря и скоро разобличиха култа към личността, та отървах кожата" - смята тоз последовател на Бакунин и Шейтанов.

Вярвам му - в онези времена се е пипало по-безмилостно. Не е, както пишат днес глупости западните медии по повод боядисването на съветската армия в палави тонове:

"Преди 20 години щяха да ви застрелят, ако застанете прекалено близо до паметника на съветската армия в София - България"(dailymail.co.uk.).

(Изобщо там репортерите си умират да смятат, че тука никой не се е усмихвал по ония времена, не е рисувал друго освен другаря Живков, не е работил друга работа освен доносничество за Службите и не е мислел нищо, освен какъв рай е Там и какъв ад е Тук. Също интересна пропагандна дебилност.)

Преди две-три години бях в Кобленц, знаково място за немците - особено там, където се сливат Мозел и Рейн. Домакините ни отведоха на посещение при могъщия монумент на кайзер Вилхелм, който се възвишава на кон над околността.

Някои от присъстващите немци се държаха леко странно, като на таен празник, с блеснали взори и сякаш долавящи свой вътрешен химн. Това ми направи впечатление.

Гордост видях, национална гордост.

Няма лошо, ако не прехвърля мерките. Паметникът на кайзера бил вдигнат с народни пари през XIX век. Малко преди края на Втората световна обаче, през март 1945-а, американци изстреляли към горделивия Вилхелм снаряд и го повредили.

После конната статуя рухнала и била претопена. Смята се, че стрелбата станала нарочно, по заповед на Айзенхауер, който искал да унищожи този национален символ.

Както и да е - след Обединението на Германия паметникът е наново вдигнат с парите на един скулптор.

Да ви кажа ли моето мнение? Паметникът на Вилхелм е хубав. Все пак обичам по-скромни паметници, не на армии и военачалници. А на такива като Швейк, като пловдивския зевзек Мильо...

Смятам все пак, че армията на СССР разгроми по-перфиден и антихуманен режим от този, който бранеше самата тя.

Дори убеденият антикомунист Йосиф Бродски е посветил свое стихотворение на маршал Жуков, военачалника на тази армия. Пък русофилството и русофобството ме дразнят еднакво.

Та заслужава ли тази армия паметник у нас? Защо не.

А това ли е мястото, на пъпа на София, в огромен ръст? Ако избирах аз, едва ли. Харесал си бих за тука нещо по-софийско - примерно Георги Софийски.

Или нещо по-универсално - лично аз бих турил дори руснак - Лев Толстой.

Който казва - собственият патриотизъм винаги е за сметка на някой друг.

www.segabg.com

 

Най-четените