"Няма нужда България да развива индустриално производство. Не можем да се конкурираме с Китай - те произвеждат 2 милиона инженера на година, а ние 2000". Това ми каза преди време в неофициален разговор един доста високопоставен наш държавен служител.
"Това са идеи от Средновековието. Можем да внасяме от другаде. Да развиваш икономика, която се крепи на износа крие много капани и не е най-доброто."
Чудесно, помислих си, с такова мислене следващата стъпка е да дръпнем шалтера, да затворим кепенците и да сложим огромен плакат с надпис "държава за продан".
Дали не е време нашите политици, централни банкери и съветниците им, да дойдат на обучение в Южна Корея, за да видят как тази държава постига своето икономическо "чудо"? Може пък да научат нещо полезно.
Без чужда помощ и без природни ресурси
Без чужда помощ и без да има природни ресурси, Корея успява само за едно поколение да се превърне от една от най-бедните държави в четвъртата по сила икономика в Азия и седмия износител в света.
След края на гражданската война от 1950-53 г., в която умират около три милиона души и е разрушена половината от индустрията на страната, чужди експерти отписват Корея като "бездънна яма". Годишният доход на глава от населението е бил 82 долара в началото на 60-те години - равен на този в Папуа Нова Гвинея и наполовина от дохода на хората в Гана.
Напук на всички черни прогнози, само за четири десетилетия Корея вдига 14 пъти дохода на човек измерен в покупателна сила. За сравнение, на Великобритания са й нужни над два века да постигне подобен резултат, а на САЩ около век и половина.
Без нео-либерална библии
Това става възможно не благодарение на сляпа вяра в свободния пазар и следване буква по буква на предписанията на нео-либералните икономисти. Между другото, доколкото знам Англия и Америка също не стават богати като са следвали догматично мантрите за свободна търговия и пазари, които те днес проповядват на страни като нашата.
Корейското икономическо чудо е резултат на прагматична смесица от пазарни стимули, държавна намеса и протекционизъм.
Недостигът на чужда валута слага приоритет върху износа. А липсата на природни ресурси обръща фокуса към производството на кораби, коли, домашна техника и електроника.
Правителството подбира тези индустрии след консултации с бизнеса и започва да ги развива с помощта на високи вносни мита, субсидии и други държавни протекции. Идеята била стимулите да са в сила само
докато новите отрасли си стъпели на краката и могли да устоят на чужда конкуренция.
Сеул национализира банките и така насочва кредита към стратегическите сектори и фирмите готови да ги развиват. Онези компании, които отказвали да сътрудничат или не изпълнявали износните планове наложени им от държавата, изпадали в беда. Някои били национализирани, преструктурирани и после продавани.
Никога не казвай "не може"
Правителството имало пълен контрол върху чуждата валута. Всеки долар бил влаган във вноса на жизнено важни машини и суровини за приоритетните сектори. На корейците било забранено да пътуват свободно в чужбина, за да се пести валута. Най-тежкото наказание за хората, нарушили валутните закони, било смърт.
Същевременно правителството си затваряло очите за факта, че Корея се била превърнала в пиратската столица на света. Масово се копирали чужди марки и технологии без да се плаща за авторски права и патенти.
"Чудото" не би било възможно без манталитета на хората никога да не се отказват или да казват "не може". Корейците работели здраво, спестявали една трета от доходите си и влагали всичко в образованието на децата си.
Самите Корейци твърдят, че в основата на успеха лежи дълбоко вкорененият конфуциански дух на колективизъм и готвност да служиш на семейството и страната си. Години наред децата били учени в училище, че е техен дълг да правят саможертви за националната кауза.
Едно от последните проявления на този дух е по време на Азиатската криза от 1997 г., когато МВФ дава $58 милиарда заем, за да спаси страната от фалит. Хиляди корейци се редят на опашка да дарят златните си бижута, вярвайки, че така помагат да се върне дълга. Изключват парното и стоят със шапки на работа, намаляват порциите и спират да пият кафе, тъй като е вносен продукт.
Тъмната страна на чудото
Корейското икономическо "чудо", разбира се, си има и своя тъмна страна. То се случва под лидерството на генерали-дикатори, които идват на власт с преврати, преправят Конституцията, фалшифицират избори. В името на икономическия растеж и собственото си оцеляване, те мачкат всякаква съпротива, опозиция и свобода на словото. Карат хората да работят безкрайни часове с ниски заплати и лоши условия на труд. Бутат с булдозери исторически сгради, за да строят бетонни блокове.
В интерес на истината, корейските диктатори не били обсебени от идеята да се самообогатят, пишат историците. Основната им цел е била да направят страната независима от Америка и Япония - която окупира Корея за 35 години в началото на миналия век. А също и достатъчно силна сама да се защитава от Северна Корея.
Корупция и шуробаджанащина неминуемо е имало. За да оцелеят, фирмите плащали подкупи на чиновници и политически партии и масово лъгали в счетоводните отчети. Корпоративната безотговорност и огромни дългове почти водят до фалита на държавата в края на 90-те години, когато Сеул започва да прилага пазарни реформи, предписани от МВФ.
В днешна демократична Корея порочните практики от миналото са в голяма степен изкоренени. Макар че корупция все още има, а президентът тази година помилва бивши шефове на фирми осъдени за измами.
Да играеш голф с правилните хора...
Държавни протекции, особено за големите износители, които уж е трябвало да бъдат временни, са все още налице. Възможностите за преки чуждестранни инвестиции не са много и зависят от това да намериш човека, който играе голф с правилните хора, твърдят инвеститори пред специализирани издания.
Едва ли на някой би му хрумнало да тръгне да препоръчва и буквално да копира корейския модел.
Но със сигурност в него има уроци за България и други развиващи се държави...
Няма да забравя следната сценка. Сцена, прожектори, тълпа от няколко десетки хиляди зрители, огромен екран... и на сцената 2 кабинки, в които двама геймъри играят Старкрафт, прожектиран на екрана. Тълпата ликува и крещи на всеки по-емоционален момент. На това аз му викам без предразсъдъци, да превърнеш компютърна игра в зрелище. В България подобно начинание може да види единствено снизходителни усмивки. Вроденото ни технофобство ще каже - това е за малки деца. Макар че в същия момент, същите тези хора играят табла, белот, шах и тн. Ама това е различно, ще кажат те. Различно? Как ?
Защо авторката нарича тези текстове "Дневници"? Водила си е бележки докато е чела разни странни източници на информация ли? То за това и трудно се чете като превод.
baba, а ти защо наричаш Мудева "авторка"? Интересно, и на мен ми направи впечатление, че чета преразказ на чужди мисли. Личното мнение на дългогодишната журналистка се ограничи до един абзац в началото, за който не ми стана ясно какво послание носи... освен че ни показа, че "авторката" общува с високопоставени чиновници. Нямам време сега, по-късно ще пиша повече. Тоя път нещата, които прочетохме, много повече отговарят на истината, отколкото глупостите в първа част, но, както стана ясно - мирише на преразказ без елемент на разсъждение. Даже имам чувството, че на едно място в текста умишлено е отрязала от оригинала частта, в която се разказваше как корейците избягвали да пушат вносни цигари. Някой вече пита, аз да се присъединя: на кои други държави възнамерява да посегне Анна Мудева? Освен Корея има още една азиатска страна, която ми е близка на сърцето и се притеснявам да не попадне в обсега на "авторката".
Начко, старая се все пак да бъда добронамерена. Аз питах за бъдещите и планове, но ще чакам твоя коментар. Спирам до тук, че няма време днес.
baba, току-що разрових мрежата и попаднах на прекрасен - ПРЕКРАСЕН! - разказ за Корея. Признавам, че не бях го чел досега, но ще наваксам пропуска. Няма да давам препратка тук, ако проявяваш интерес, както и останалите читатели, да търсят в мрежата нещо такова: " “Страната на утринната свежест” оставя трайни следи и спомени у тези, които искат да я разберат. Интересното за Южна Корея е, че дори тези, които изпитват и изразяват съмнения, несъгласия и недоволства от определени страни на обществото, никога не остават безразлични, колкото и кратко да е съприкосновението им с него. Това е валидно и за живота в Южна Корея. Опитът там може да бъде суров, задъхан, продуктивен, разочароващ и всякакъв друг, но е винаги ярък. Хората, които са се докоснали до тази страна никога не остават безразлични, независимо от знака на техните преживявания и чувства. Аз лично не мога да бъда обективен за Южна Корея, защото имам слабост към нея. Имам своите пристрастия заради приятели, спомени – горчиви и сладки, заради това, което съм научил и не на последно място – заради значителната част от съзнателния ми живот, който съм свързал лично и професионално с тази далечна и в същото време близка страна." Автор - Аврам Агов. Аз щях да питам "авторката" не намира ли големи прилики между Корея, която описва и България отпреди 30-40 години - вездесъща държава, протекционизъм, планово стопанство, изключително затегнат валутен режим, но... мисля, че тя няма да разбере смисъла на въпроса ми.
Тази книга е наистина невероятна, много приятна и лека за четене, препоръчвам я на всички, които искат да разширят светогледа си. Срещала съм се лично с Аврам Агов и имам много добри впечатления от него.
Начко, благодаря за текста на Агов. Докато четях имах чувството, че прочитам собствените си мисли, но написани така както аз не бих могла да ги опиша. Опознах и други страни на тази интересна страна.Чудя се каква дума да употребя за да изкажа комплиментите си към автора. Мисля си, че общуването с чужда страна и култура е както самоопознаване, така и опознаване. Дълги години ние опознавахме другите индиректно и имахме високото мнение за себе си на много знаещи. Но не общувахме с реалните хора. И когато това ни се случи, от висотата на своето знание, рискуваме да се оплетем като пате в кълчища, както се е случило според мен с Г-жата. Дори и този текст е написан декларативно и с дълбоко непознаване на фактите и тяхната функционална връзка с действителността. Не заслужава дори дебат „кой крив и кой прав”. Но бих задала няколко елементарни въпроса към пишещата тези „дневници”. Казахте ли поне веднъж „благодаря” на корейски и с привичния за тях поклон? Съмнявам се , защото тогава бихте разбрали какво изпитва корееца когато го прави и със сигурност щяхте да разберете нещо за самата вас. Поканиха ли ви в домовете си или на семейни празници корейци от различни съсловия? Съмнявам се, защото много от душевността на този народ щеше да има съвсем друг смисъл и послание във вашия текст. Щяхте да разберете за себе си колко е важно да си открит, присъствуващ, естествен, любознателен и благодарен.Щяхте да научите много за страната, за политиката, за проблемите им. Как научихте за суровото, прекрасното, доброто и не дотам доброто в тази страна? Мога да продължа в този дух за бизнес, изкуството и т.н. , но предпочитам да прочета още веднъж статията за бурката публикувана в този сайт преди време, защото това е журналистиката, която ценя. Журналистка, която си слага бурка, не само за да бъде приета и от раболепие, а за да провери и опознае себе си докато общува и опознава жената, която носи бурка и обществото, което го налага. Така се променя мислене и светоглед и се научават уроци, а не с повърхностни декларации, на какво трябва да се научи българския народ от корейския. Ами, г-жа пишеща, като не става не става. Не е необходимо да продължавате.