"Няма нужда България да развива индустриално производство. Не можем да се конкурираме с Китай - те произвеждат 2 милиона инженера на година, а ние 2000". Това ми каза преди време в неофициален разговор един доста високопоставен наш държавен служител.
"Това са идеи от Средновековието. Можем да внасяме от другаде. Да развиваш икономика, която се крепи на износа крие много капани и не е най-доброто."
Чудесно, помислих си, с такова мислене следващата стъпка е да дръпнем шалтера, да затворим кепенците и да сложим огромен плакат с надпис "държава за продан".
Дали не е време нашите политици, централни банкери и съветниците им, да дойдат на обучение в Южна Корея, за да видят как тази държава постига своето икономическо "чудо"? Може пък да научат нещо полезно.
Без чужда помощ и без природни ресурси
Без чужда помощ и без да има природни ресурси, Корея успява само за едно поколение да се превърне от една от най-бедните държави в четвъртата по сила икономика в Азия и седмия износител в света.
След края на гражданската война от 1950-53 г., в която умират около три милиона души и е разрушена половината от индустрията на страната, чужди експерти отписват Корея като "бездънна яма". Годишният доход на глава от населението е бил 82 долара в началото на 60-те години - равен на този в Папуа Нова Гвинея и наполовина от дохода на хората в Гана.
Напук на всички черни прогнози, само за четири десетилетия Корея вдига 14 пъти дохода на човек измерен в покупателна сила. За сравнение, на Великобритания са й нужни над два века да постигне подобен резултат, а на САЩ около век и половина.
Без нео-либерална библии
Това става възможно не благодарение на сляпа вяра в свободния пазар и следване буква по буква на предписанията на нео-либералните икономисти. Между другото, доколкото знам Англия и Америка също не стават богати като са следвали догматично мантрите за свободна търговия и пазари, които те днес проповядват на страни като нашата.
Корейското икономическо чудо е резултат на прагматична смесица от пазарни стимули, държавна намеса и протекционизъм.
Недостигът на чужда валута слага приоритет върху износа. А липсата на природни ресурси обръща фокуса към производството на кораби, коли, домашна техника и електроника.
Правителството подбира тези индустрии след консултации с бизнеса и започва да ги развива с помощта на високи вносни мита, субсидии и други държавни протекции. Идеята била стимулите да са в сила само
докато новите отрасли си стъпели на краката и могли да устоят на чужда конкуренция.
Сеул национализира банките и така насочва кредита към стратегическите сектори и фирмите готови да ги развиват. Онези компании, които отказвали да сътрудничат или не изпълнявали износните планове наложени им от държавата, изпадали в беда. Някои били национализирани, преструктурирани и после продавани.
Никога не казвай "не може"
Правителството имало пълен контрол върху чуждата валута. Всеки долар бил влаган във вноса на жизнено важни машини и суровини за приоритетните сектори. На корейците било забранено да пътуват свободно в чужбина, за да се пести валута. Най-тежкото наказание за хората, нарушили валутните закони, било смърт.
Същевременно правителството си затваряло очите за факта, че Корея се била превърнала в пиратската столица на света. Масово се копирали чужди марки и технологии без да се плаща за авторски права и патенти.
"Чудото" не би било възможно без манталитета на хората никога да не се отказват или да казват "не може". Корейците работели здраво, спестявали една трета от доходите си и влагали всичко в образованието на децата си.
Самите Корейци твърдят, че в основата на успеха лежи дълбоко вкорененият конфуциански дух на колективизъм и готвност да служиш на семейството и страната си. Години наред децата били учени в училище, че е техен дълг да правят саможертви за националната кауза.
Едно от последните проявления на този дух е по време на Азиатската криза от 1997 г., когато МВФ дава $58 милиарда заем, за да спаси страната от фалит. Хиляди корейци се редят на опашка да дарят златните си бижута, вярвайки, че така помагат да се върне дълга. Изключват парното и стоят със шапки на работа, намаляват порциите и спират да пият кафе, тъй като е вносен продукт.
Тъмната страна на чудото
Корейското икономическо "чудо", разбира се, си има и своя тъмна страна. То се случва под лидерството на генерали-дикатори, които идват на власт с преврати, преправят Конституцията, фалшифицират избори. В името на икономическия растеж и собственото си оцеляване, те мачкат всякаква съпротива, опозиция и свобода на словото. Карат хората да работят безкрайни часове с ниски заплати и лоши условия на труд. Бутат с булдозери исторически сгради, за да строят бетонни блокове.
В интерес на истината, корейските диктатори не били обсебени от идеята да се самообогатят, пишат историците. Основната им цел е била да направят страната независима от Америка и Япония - която окупира Корея за 35 години в началото на миналия век. А също и достатъчно силна сама да се защитава от Северна Корея.
Корупция и шуробаджанащина неминуемо е имало. За да оцелеят, фирмите плащали подкупи на чиновници и политически партии и масово лъгали в счетоводните отчети. Корпоративната безотговорност и огромни дългове почти водят до фалита на държавата в края на 90-те години, когато Сеул започва да прилага пазарни реформи, предписани от МВФ.
В днешна демократична Корея порочните практики от миналото са в голяма степен изкоренени. Макар че корупция все още има, а президентът тази година помилва бивши шефове на фирми осъдени за измами.
Да играеш голф с правилните хора...
Държавни протекции, особено за големите износители, които уж е трябвало да бъдат временни, са все още налице. Възможностите за преки чуждестранни инвестиции не са много и зависят от това да намериш човека, който играе голф с правилните хора, твърдят инвеститори пред специализирани издания.
Едва ли на някой би му хрумнало да тръгне да препоръчва и буквално да копира корейския модел.
Но със сигурност в него има уроци за България и други развиващи се държави...
Няма да забравя следната сценка. Сцена, прожектори, тълпа от няколко десетки хиляди зрители, огромен екран... и на сцената 2 кабинки, в които двама геймъри играят Старкрафт, прожектиран на екрана. Тълпата ликува и крещи на всеки по-емоционален момент. На това аз му викам без предразсъдъци, да превърнеш компютърна игра в зрелище. В България подобно начинание може да види единствено снизходителни усмивки. Вроденото ни технофобство ще каже - това е за малки деца. Макар че в същия момент, същите тези хора играят табла, белот, шах и тн. Ама това е различно, ще кажат те. Различно? Как ?
Защо авторката нарича тези текстове "Дневници"? Водила си е бележки докато е чела разни странни източници на информация ли? То за това и трудно се чете като превод.
baba, а ти защо наричаш Мудева "авторка"? Интересно, и на мен ми направи впечатление, че чета преразказ на чужди мисли. Личното мнение на дългогодишната журналистка се ограничи до един абзац в началото, за който не ми стана ясно какво послание носи... освен че ни показа, че "авторката" общува с високопоставени чиновници. Нямам време сега, по-късно ще пиша повече. Тоя път нещата, които прочетохме, много повече отговарят на истината, отколкото глупостите в първа част, но, както стана ясно - мирише на преразказ без елемент на разсъждение. Даже имам чувството, че на едно място в текста умишлено е отрязала от оригинала частта, в която се разказваше как корейците избягвали да пушат вносни цигари. Някой вече пита, аз да се присъединя: на кои други държави възнамерява да посегне Анна Мудева? Освен Корея има още една азиатска страна, която ми е близка на сърцето и се притеснявам да не попадне в обсега на "авторката".
Начко, старая се все пак да бъда добронамерена. Аз питах за бъдещите и планове, но ще чакам твоя коментар. Спирам до тук, че няма време днес.
baba, току-що разрових мрежата и попаднах на прекрасен - ПРЕКРАСЕН! - разказ за Корея. Признавам, че не бях го чел досега, но ще наваксам пропуска. Няма да давам препратка тук, ако проявяваш интерес, както и останалите читатели, да търсят в мрежата нещо такова: " “Страната на утринната свежест” оставя трайни следи и спомени у тези, които искат да я разберат. Интересното за Южна Корея е, че дори тези, които изпитват и изразяват съмнения, несъгласия и недоволства от определени страни на обществото, никога не остават безразлични, колкото и кратко да е съприкосновението им с него. Това е валидно и за живота в Южна Корея. Опитът там може да бъде суров, задъхан, продуктивен, разочароващ и всякакъв друг, но е винаги ярък. Хората, които са се докоснали до тази страна никога не остават безразлични, независимо от знака на техните преживявания и чувства. Аз лично не мога да бъда обективен за Южна Корея, защото имам слабост към нея. Имам своите пристрастия заради приятели, спомени – горчиви и сладки, заради това, което съм научил и не на последно място – заради значителната част от съзнателния ми живот, който съм свързал лично и професионално с тази далечна и в същото време близка страна." Автор - Аврам Агов. Аз щях да питам "авторката" не намира ли големи прилики между Корея, която описва и България отпреди 30-40 години - вездесъща държава, протекционизъм, планово стопанство, изключително затегнат валутен режим, но... мисля, че тя няма да разбере смисъла на въпроса ми.
Тази книга е наистина невероятна, много приятна и лека за четене, препоръчвам я на всички, които искат да разширят светогледа си. Срещала съм се лично с Аврам Агов и имам много добри впечатления от него.
"Без чужда помощ и без природни ресурси" Хехехе... ЮК Корея донякъде може да мине за азиатската Западна Германия. Не е като да не са наляти милиарди в нея... Сега, корейците със сигурност са кадърни, но нека и не си затваряме очите.
Начко, благодаря за текста на Агов. Докато четях имах чувството, че прочитам собствените си мисли, но написани така както аз не бих могла да ги опиша. Опознах и други страни на тази интересна страна.Чудя се каква дума да употребя за да изкажа комплиментите си към автора. Мисля си, че общуването с чужда страна и култура е както самоопознаване, така и опознаване. Дълги години ние опознавахме другите индиректно и имахме високото мнение за себе си на много знаещи. Но не общувахме с реалните хора. И когато това ни се случи, от висотата на своето знание, рискуваме да се оплетем като пате в кълчища, както се е случило според мен с Г-жата. Дори и този текст е написан декларативно и с дълбоко непознаване на фактите и тяхната функционална връзка с действителността. Не заслужава дори дебат „кой крив и кой прав”. Но бих задала няколко елементарни въпроса към пишещата тези „дневници”. Казахте ли поне веднъж „благодаря” на корейски и с привичния за тях поклон? Съмнявам се , защото тогава бихте разбрали какво изпитва корееца когато го прави и със сигурност щяхте да разберете нещо за самата вас. Поканиха ли ви в домовете си или на семейни празници корейци от различни съсловия? Съмнявам се, защото много от душевността на този народ щеше да има съвсем друг смисъл и послание във вашия текст. Щяхте да разберете за себе си колко е важно да си открит, присъствуващ, естествен, любознателен и благодарен.Щяхте да научите много за страната, за политиката, за проблемите им. Как научихте за суровото, прекрасното, доброто и не дотам доброто в тази страна? Мога да продължа в този дух за бизнес, изкуството и т.н. , но предпочитам да прочета още веднъж статията за бурката публикувана в този сайт преди време, защото това е журналистиката, която ценя. Журналистка, която си слага бурка, не само за да бъде приета и от раболепие, а за да провери и опознае себе си докато общува и опознава жената, която носи бурка и обществото, което го налага. Така се променя мислене и светоглед и се научават уроци, а не с повърхностни декларации, на какво трябва да се научи българския народ от корейския. Ами, г-жа пишеща, като не става не става. Не е необходимо да продължавате.