Ин витро геноцид

Завърших висшето си образование в чужбина. И вярна на любовта си към България реших да се завърна. Тук, в държавата, в която срещу дипломата си получавах обяснение, че съм прекалено квалифицирана. И все пак за тази превъзхождаща другите прекалена квалифицираност ми предлагаха 300 лева заплата без договор.

Така моята квалификация премина в преквалификация и си намерих работа не по специалността, а такава, изискваща познания по два от четирите чужди езика, които говоря. Заплатата беше малко над 1000 лева, работна среда сред млади и интелигентни хора, живи, изпълнени с осъществени мечти и идеи.

Повечето говореха като мен по няколко езика, но най-уважавани бяха тези, които си знаеха само английския, научен в гимназията, но бяха комуникативни, което, тълкувано през корпоративните термини, означаваше дясната ръка на шефа.

Никога не съм се отнасяла снизходително към хората с по-малко знания от мен. Така са ме възпитали родителите ми - да уважавам всяко човешко същество без оглед за нивото му на интелигентност и познания. Но очевидно това беше истина, която трябваше - през призмата на горчивия опит - да преборя.

Прекият ми мениджър беше жена на 30, спадаща към горната група на говорещите само английски, без висше образование и прочие. Всички я уважавахме, тя нас, в частност мен също. Понякога прекарвахме почивните дни, посещавайки красивите родни туристически обекти.

Не бих нарекла това приятелство, но не бих го категоризирала и като обикновени отношения служител-шеф. Пътуванията сближават и аз знаех, че тази жена е имала безкрайно тежко и самотно детство без родител и ако имаше нещо, което мрази повече от мъжете на този свят, то това бяха децата. В това число жените, които искат да имат деца.

За нея детето беше паразит, който расте в корема на майка си и изсмуква физически силите й, а най-страшното идва, когато се роди и изсмуква майката и финансово. Не взимах пряко отношение относно разсъжденията й, само й давах примери със щастливи семейни двойки, които живеят прекрасно и любовта по междуим, и децата им ги правят още по-хармонични и цялостни.

И тя се съгласяваше, но ми казваше, че не всеки може да има моя късмет. Улисана в щастието на собствения си живот, не осъзнавах, че думите ми, дори не достигат до нея, желанието ми да събудя в нея радост от най-нормалната социална единица- семейството е било напразно. Уви, истината се разкри в най-жестоката си и грозна проява. Дойде момента, когато и аз бях готова да имам дечица.

За мен опитът бе неуспешен, защото бебето бе останало да се развива във фалопиевата тръба и всичко завърши трагично за него, а до голяма степен и за мен. Предварително бях длъжна да съобщя на мениджърката си за предстоящата спешна операция и последвалото отсъствие от 2 седмици.

И въпреки че лекарите искаха да ми дадат едномесечен болничен, най-вече заради психическото ми възстановяване, побързах да се върна на работа, защото се вглъбявах в служебните си задължения и забравях за всичко останало.

През тези 2 седмици истината бе назрявала, а двете англоговорящи в отдела, макар и ниско квалифицирани като образование, но високо квалифицирани като служебна позиция, бяха обединили силите си срещу майчинството, в случая срещу мен.

Бяха решили, че съм инвалид, носещ диагноза тубарен стерилитет и животът ми се е подиграл, като ми е отнел правото да бъда майка. За тях това бе удобен шанс да ме смачкат. И понеже показвах резултати над очакваното, нямаха друг изход и го направиха тарикатски... всеки ден вместо "добро утро", едната от тях влизаше в офиса и се провикваше на висок глас: "Ей, колеги, в стаята така смърди, все едно някоя е абортирала", другата се изсмиваше бурно и със щастлива усмивка на уста започваха работа.

Мен лично проявите на лош вкус никога не са ме впечатлявали, но не оставах безразлична към пошлостта и към тази грозна възможност някой да се възползва от служебното си положение, за да мачка другите, да споделя здравословните проблеми на служителите си и да се подиграва с тях.

Най-шокиращото в случая беше, че този психически тормоз бе проява на жена към друга жена, а не на мъж. Даже и не смятам , че един мъж би се държал така в подобна ситуация. 

Тук е мястото да отделя няколко реда на любимата ми източна философия и на това, че в света няма невъзможни неща и когато следваш мечтите си винаги на края получаваш това, за което си мечтал.

Така се случи с мен и аз получих втори шанс, въпреки страшната си диагноза, да имам детенце чрез ин витро процедура. Ще отделя специално внимание на екипа от лекари, които работеха с мен и ще кажа, че за тези хора да даряват живот е смисълът, причината да са всеки ден на работа в изключително напрегната среда.

Напрегната, защото повечето пациенти са на ръба на отчаянието, а те намират енергия да се усмихнат на всеки, да вдъхнат кураж и толкова много вяра, колкото никой друг в живота им не е успявал да им вдъхне.

Етапите на една ин витро процедура са много, някои от тях - непоносимо болезнени. Като се започне от горещите вълни, причинени от прилива на хормони и се стигне до един от последните етапи - инжекциите в корема. При тях болката трае около три часа след поставянето, говорим за зверска болка, която блокира мозъка до такава степен, че започва всякакви безумни прояви, от свиване, плакане, стенене, та чак до молитва към Бог болката да спре. Спира, но след три часа.

Законът не предвижда право на болничен по време на стимулацията. Вероятно тези, които са писали закона, са като моята мениджърка или като дясната й ръка, която подхвърляше гнусните реплики всяка сутрин в офиса. Законът не предвижда болничен и по време на трансфера.

Изобщо жените, стигнали до ин витро, започват грозна и нечестна борба с уговорки с работодателя, че ще закъсняват сутрин за работа, защото са на инжекция. Мениджърките им отключват потиснатите си нервни изблици и обвинения.

И така уязвима, както е една жена по време на ин витро процедура, когато трябва да внимава с лошите мисли и емоции, тя става мишена на шефката си, която набелязва нея и само нея за да си изкарва натрупаното по всякакви поводи напрежение.

Една сутрин докато чаках за моята инжекция, на една от пациентките й звънна телефонът, беше шефката й, така я навика и такива гнусни думи й наговори, че жената се разплака ... помоли да ни пререди, защото ... на шефката й не е имало кой да й направи сутрешното кафе и тя била побесняла!

Аз лично бях благодарна, че работното ми време е от 10 часа и можех да отида на инжекция без да давам отчет кога, в колко часа и какво правя. Наложи ми се един ден да отида по обяд до клиниката, попитах за разрешение и получих такова. След което ми струпа толкова работа на главата със срок за изпълнение два часа, че нямаше как да изляза.

Не можех да си позволя да пропусна инжекция, затова дадох 30 лева за такси на отиване и връщане и това едночасово отсъствие ми излезе през носа. Такова викане пред колегите с такива долни обиди и грубост, че не можех да повярвам.

Ще цитирам закона:
"Съгласно чл. 157, ал. 2 от КТ работодателя е длъжен да освобождава от работа бременна работничка или служителка, както и работничка и служителка в напреднал етап на лечение ин-витро за медицински прегледи, когато е необходимо те да се извършват през работно време.

За това време на бременната работничка или служителка, както и на работничката и служителка в напреднал етап на лечение ин витро, се изплаща възнаграждението от работодателя в размер по чл. 177 от КТ."

За това еднократно ходене до клиниката през работно време бях длъжна да спомена на мениджърката си, която вече от половин година не разговаряше с мен, освен чрез служебни имейли, за намеренията си за ин витро. Интересен разговор проведохме - защото тя е смятала, че при операция от извънматочна бременност, освен бебенцето се премахват и всички женски, детеродни органи.

Спомням си с възхищение как учех в чужбина и с какви интелигенти хора комуникирах там, защото за една жена да не познава собствената си анатомия за мен бе повече от подигравка спрямо самата нея. Осъзнала "кошмара", който се завръща в живота й - отново служителка, която иска да има дете, тя взе решението за моето уволнение буквално за една нощ.

Беше дошло време за финалния етап на ин витро. Бях в болничен, защото след ембрио трансфера е препоръчително да се лежи и този път не виждах смисъл да поставям работата си пред личния си живот. По време на моя болничен бяха подготвени документите за моето уволнение, уж съкращаване на позицията, на която работя и за която имаше план да се наемат още двама.

Законът така е създаден, че по чл. 333, ал.5/ ползваме закрила при уволнение. Бих казала, че е създаден в полза на работодателя, но като се замисля по-задълбочено, по-скоро ще кажа, че този, който го е изготвил, изобщо не е мислел - типично за нашите политици.

Ако една жена бъде уволнена по време на етап ин витро, до 20 дни, както и да се тълкуват от съдиите тези 20 дни или бременна, тя може да съди фирмата. Работодателят е длъжен да я възстанови на работа със задна дата, от деня на уволнението, както и да й върне дължимите за периода заплати.

Да, но в България едно такова дело трае от 6 до 9 месеца - време предостатъчно да се роди детенцето ви. През това време, ако бременната има достатъчно трудов стаж, тя получава обезщетение от НОИ и макар и 60%, все пак не гладува.

И сега идва интересната част от нашето законодателство. Ако изгуби делото, майката не получава и майчинство, защото не е работела преди времето на раждането. Никой не взема предвид какво престъпление е извършено спрямо нея и защо де факто тя не работи.

Единственото, което би могла да получи, са 100 лева социално майчинство, като малцинствата от ромски произход. И най-хубавата изненада е, че при спечелване на делото също не получава майчинство. Законът предвижда при такъв изход от едно дело, служителката да бъде назначена на работа със задна дата, от деня на уволнението й, но НОИ не приемат внасяне на здравни осигуровки със задна дата.

НОИ обаче си искат от бременната парите, с които са я обезщетявали, но през периода, в който са й изплащали обезщетението не й внасят средства по така наречената графа ОЗМ - общо заболяване и майчинство. По ОЗМ има право да внася осигуровки само и единствено работодателят.

И така, ако една жена е уволнена бременна или по време на ин витро и заведе дело, което при добро стечение на обстоятелствата спечели, тя напразно бива възстановена на работа, защото губи правото си на майчинство.

Докато тече делото, няма право да внася майчински, а наказаният от закона работодател няма право да й внесе майчинските със задна дата. При така изложените факти, бих казала, че държавата проявява абсолютен и пълен геноцид към майките, в частност към тези, които нямат друг шанс освен ин витро.

И питам аз, къде отиват парите, които години наред една служителка внася в държавата при заплата над 1000 лева, за да се принизява на социално майчинство като една ромка, която не прави друго освен да е в тежест на държавата? Къде отива трудът и всеотдайността на лекарите, които са спомогнали едно семейство да има дете? Къде отиват средствата, които това семейство е вложило в ин витро процедурата, за да имат шанс за детенце? Къде отиват мечтите ни?

Защо живеем в България, която кове закони, само и единствено, за да консумира от гражданите си, а когато трябва да даде, затваря вратите си? Вратите, които, образно казано, са тези малки вратички в закона, направен уж да закриля, а де факто ощетява още повече една майка, обречена да живее в неправдата да бъде подигравана за загубата на детето си, да бъде изритвана от работа бременна, да бъде уж закриляна от закон, който я лишава от майчинство.

Явява ли се в случая работодателят престъпник и действията му срещу беззащитната бременна престъпление? И равносилни ли са психическият тормоз и уволнението на бременна на побоя и насилието над жени.

Животът наистина е прекрасен, макар и низ от възходи и падения. Но в красотата му има нещо много важно: ние сме тези, които определяме правилата му, ние решаваме как да живеем и как да се радваме на малките чудеса, които ни съпътстват всеки ден. И ако те не се случват, време е да променим нещо, време е да се защитим.

Време е да излезем и да покажем ясно позицията си, гласа си. Време е ние, интелигентните хора на България, да застанем начело. Дойде и времето на новите деца, да им покажем, че са добре дошли в света, който ще обитават през следващите 80-100 години, да им покажем, че имат шанс да реализират мечтите си.