Вместо обобщение по анкетата ни за 10 ноември...
18 ноември. На този ден преди 13 години вече бяхме преживели събуждането на 10 ноември. Тато си беше отишъл с "благодарности" - и дойде първият свободен митинг. Бяхме като след лечебно гладуване. Изнемощели. И гладни за свобода.
Толкова не очаквахме да съмне, че излезли изведнаж на светло, бяхме ослепели и оглупели от очакване. Това беше на 18 ноември 1989. Очакване. Бях там на площада. Сам. Исках до мен да е баща ми. Рожденият му ден. Но той не дочака този ден.
Бил е на 17, когато го сварва 9 септември 1944. И решил да сваля комунистите. Като Левски. С клетва над пистолет и библия. Разбира се, че го хванали. Осъден на 5 години затвор. Изключен от всички гимназии. Без бъдеще. Осъден с досие, което прочетох преди 3 години - цял живот го е преследвало досието. Не само него. Не ме приеха в комсомола, бях син на "враг на народа". Живелите в онова време знаят какво означава това.
После не ме записаха в университета, макар че ме бяха приели. Преследваше ме досие под формата на характеристика. Тогава приемаха само с добра характеристика. Моята беше лоша. Подписана от един човек, тогава комсомолски деятел от висок ранг, днес собственик на най-голямото частно радио. Преди време му излезе досието. Каза, че се гордеел с това. Че е мачкал съдби.
Тогава на 18 не знаех всичко това. Не познавах хората от трибуната. И по-добре. Не бях заради тях на площада. Заради себе си бях. И заради баща ми. Мислех, че лошото е свършило. Знаете, излъгаха ни. Много пъти. Докато забогатеят и ни забравят.
На митинга имаше един портрет. На Тошо (Живков - бел.р.), облечен в затворническа пижама. Сега този портрет на Тошо се промени в друг - на един, дето ни строи магистрали. Дето ни дава пари. Все от първо лице, единствено число (все едно, че са негови, ама не са - бел.р.).
Промени ли се нещо. Само това, че сега мога свободно да пиша това. Че досието на баща ми спи в архива. До моето досие - и аз съм имал. Че сега свободно мога да говоря. Ама по телефона е съмнително. Май ни подслушват. Помните ли аферата със записите на премиера. Кой ти помни такива неща. Нали имаме магистрали? Дали и сега някой не ни пише новите досиета.
Не съм параноик. Нищо не се е променило. Пак ни е страх, че ако кажем нещо против, ще ни махнат от работа. Защото работим за хора, поставени там, защото са близки до власта. Преди 10 ноември и след това, без разлика, тези, дето ни написаха досиетата - преди 10 и след това.
Но съм доволен. Изживях го. Митинга на 18 ноември 1989. Плаках от радост. И се прегръщах с непознати. Хубаво беше. Беше...
