Решението за завръщане се взима в самота. Такива са правилата на играта. Трябва да калиш тялото си с тренировки, добра храна, въздържание, включително и сексуално. Да се съсредоточиш. Да заредиш ума с успешни военни истории, защото така или иначе те чака война.
Когато веднъж си бил на арената, когато веднъж съдията е вдигал ръката ти като победител, няма начин да се откажеш, казват старите боксови коментатори. Оставете спорта, вижте политиката. Чърчил, Белускони, Наполеон, Путин, Никсън, списъкът може да продължи.
Веднъж на трона, винаги искат трона.
Едни се връщат успешно, други - не толкова.
В неделя вечер, т.нар. "френски неделен прайм тайм", определен като такъв от всички социологически агенции, простете на българската рейтингова двуглава ламя, Саркози обяви, че се връща на ринга, обзет от желание за промяна.
Френската публика впери очи в синия екран сякаш за първи път ще види битката Саркози - Оланд. Тя, битката, е мухлясала като френско синьо сирене. Саркози и Оланд дебатират от 1999 година - би трябвало вече да са доскучали на публиката, но като при сапунена многотиражка интересът не спада.
На родна почва пътят на Бойко Борисов също започва някъде около 1999 година, макар първият мач на ринга да е за софийския кметски пост през 2005 година. Борисов също дебатира от тогава с българската публика, без да й доскучее.
Политическа психотерапия
"Новият" френски финт, който трябва да проправи пътя на Саркози към Елисейския дворец, се нарича "промяна". Финтът носи същото име навсякъде по света. Рецептата е една и съща, но задължително минава през "дадох си сметка", "мислих дълго" - все определения на ръба на политическата терапия.
Ясно е, че като паднеш от властта, лягаш на креслото на политическия си психоаналитик.
И стигаш до това прозрение. Далеч от коридорите на властта оставаш в собствения си скромен коридор, където си "даваш сметка", че трябва да се промениш. И го заявяваш на висок глас.
Саркози, вече променен, работи над нов проект, изцяло нов проект, "Je veux créer un nouveau projet" и т.н. По подобен "nouveau projet" той работеше и през 2007 година, когато също направи подобно признание пред нацията - "дадох си сметка", "мислих дълго", "изцяло нов проект" и т.н.
Тук, впрочем, е голямата му грешка.
Грешката, която станалите "завръщащи се", включително и Борисов, не допускат. Когато се завръщаш през няколко години, публиката не очаква да си "изцяло нов".
Публиката очаква да бъдеш най-малкото на нивото, заради което те е харесвала преди години. Да не си нов, да не си задължително с нова прическа, да не си преобърнал наопаки вижданията си. Тя те харесва такъв, какъвто си бил. Саркози, наопаки, избира другия път - той все се променя, все е нов човек, все е мислил дълго.
В този смисъл, гледайки Борисов - родният политик, който чака своето завръщане - та Борисов сякаш подсъзнателно разбира, че не бива да прави революционни ходове, които биха намалили шансовете му.
Докато Саркози, търсейки непрестанна революция и преобръщане наопаки, докато остава същият, само потвърждава старата френска поговорка, plus ça change, plus c'est la même chose. Никой няма да очаква от Меси, ако излезе в тригодишна пауза, да се завърне тотално променен с нова концепция. Искаме го същия, със същите голове, само че ако може още повече.
Нищо ново не е научено, нищо старо не е забравено
Френската политическа сцена, досущ като българската, е зациклила в няколко глуповати спора, от които излизане няма. Политическият дебат във Франция, сигурно вече повече от 15 години, се води около 35-часовата работна седмица и две-три други подобни теми, които не се променят.
Политическият дебат в България, сигурно вече повече от 5 години, се води около любимите бойкови магистрали и още две-три неща. Политическият дебат крета като Росинант, но ако продължава да се носи като стара кранта ще падне в калта, за да отвори пространство за няколко нелицеприятни тенденции.
На първо място този дебат издава интелектуалната немощ на т.нар. интелектуален елит, който така и не успя да се пребори с плъзналото дребнотемие сред политиците.
Въпросният интелектуален елит падна жертва, пилее силите си и за по-лесно се шмугва под шлифера на силните на деня, вместо да се опита да оцелее сам. Обществото днес не може да бъде спечелено от интелектуалците така, както беше печелено преди. Обществото днес се печели от политиците, техните нови покровители, които подмятат една-две хилави теми, подхранени с изкуствен тор.
На второ място, но не и по важност, въпросният глуповат и непрекъснато повтарящ се дебат всъщност невидимо отваря порти за националистическите формации - фронта на Льо Пен, фронта на Симеонов, атаката на Сидеров, etc.
Очевидно е - когато гласоподавателите виждат, че основните партии дрънкат едно и също с години, въпросният интелектуален елит търси политическо убежище, а икономическото положение на обикновения човек не се оправя, спасението идва на националистическия фронт.
Така политици и интелектуален елит, без да съзнават, сдават властта на една опасна прослойка. Сдават властта, мислейки си, че отново се връщат на сцената.
Властта (не) означава мъдрост
Завръщането в политиката е точно като завръщането на боксьорите на ринга - връщаш се, веднъж-два пъти побеждаваш, но всъщност си вече стар. Трябвало е да станеш треньор, ти обаче мечтаеш да си на сцената. Докато мечтаеш, другите - по-млади и по-добри от теб - незабелязано ще те достигнат и задминат.
Връщащите се политици имат едно извинение пред себе си - признават, че са с по-малко физически сили, но пък имат повече мозък в главата.
Това е основната мантра. Саркози я използва неведнъж в пространното си 40-минутно интервю в неделя вечер, по-малко енергия, повече мъдрост: "l'âge apporte peut-être un peu moins d'énergie mais plus de sagesse", а после на няколко пъти обвини себе си, че е правил всичко сам, бил е навсякъде, не е делегирал достатъчно: "tentation de tout vouloir faire soi-même".
Но и това щял да промени. Когато се върне на власт.
Звучи ли ви познато?
P.S. Веднага след интервюто си по France 2, което привлече почти 9 милиона зрители и би основният конкурент TF1, Саркози отиде на мач (ПСЖ - Олимпик Лион, който завърши 1:1).
