Малката история на един малък човек. Той е в първи клас и е диагностициран с лека форма на церебрална парализа. Първоначално изглежда, че се адаптира в общообразователното училище, въпреки прякора, който му лепнали негови съученици.
Започват неприятностите. Детето се прибира с рани, а родителите са уверени от учителите, че причината за агресията на другите се крие в поведението на тяхното дете. Наскоро им се обаждат от Агенцията за социално подпомагане, за да ги уведомят, че детето им е дете в риск, а сигналът е подаден от училището.
Родителите търсят съдействието на медиите. Случаят получава разгласа, в резултат на която заместник-директорката на 20-то ОУ „Тодор Минков" заявява пред камерата: „Ние сме училище със статус. Предпочитано училище".
Точно в това е проблемът. Ако нямах седем години наблюдения върху елитното 20-то училище, бих си помислила, че истината винаги има две страни.
Знам няколко причини да съчувствам да бащата на детето с церебрална парализа, няколко - да не вярвам на ръководството на училището, и да съм убедена, че истината има само една страна.
Училище със „статус" би трябвало да набави още нещо в звездичките си с дейност освен списък с известни имена на родители и ежегодно пребоядисване на класните стаи - например, възпитание в доброта и съчувствие към различните.
Кои са различните? Много интересен въпрос, на който като родител получих противоречиви отговори. Няколко години „непоносим" беше целият клас, от който се оплакваха учители и ръководство на почти ежеседмични родителски срещи. Деца, с които не можеха да се справят. Деца на седем, осем и девет години - без увреждания. Предимно момичета.
Чудехме се какво пък е толкова страшното в поведението на клас от двадесет момичета. Отговор не получихме.
В същото време, брояхме учителките по френски, езикът, заради който децата ни бяха записани в това училище.
На втората година стигнахме до дванадесет. Толкова бяха постъпили и напуснали за две години. После се отказахме да водим статистика. Без да бъда експерт по образованието, ми е ясно, че няма как да се научи задълбочено какъвто и да било предмет при подобно текучество.
Да се върнем към записването в елитното училище. Моята дъщеря попадна там по квота „квартално". Влизайки в 20-то, бодигардът на вратата ми каза: "И бъдете благодарни, щото не за всички е квартално!"
Доста хора преспиват пред вратите на училището, за да запишат своите първолаци. Останалите са с връзки. Политика, медии, бизнес.
Квота за церебрална парализа няма.
Детето с церебрална парализа било обвинено, че се опитало да подстриже косата на своя съученичка с ножица. Форма на агресия, както заяви с траурен тон дългогодишната директорка на 20-то ОУ Красинка Доганджийска.
Мой близък не само се е опитал, но е и отрязал дългата плитка на момиченце в средата на 70-те години. Винаги ми става тъжно, като чуя тази история, но не мога да се възмутя от действията на „звяра" с церебрална парализа, от неговата агресия, против която са родителите от класа, ама малко ги е срам да си признаят пред камерите, че и те са участвали в подаването на жалбата.
Още по-тъжно ми става, че най-пряк инициатор е ръководството на училището.
Мълчанието не води до нищо добро. Моята вина е, че не подадох жалба преди пет години, когато отидох да взема детето си от занималнята, с която училището имаше сключен договор.
Опитах се да отворя вратата на библиотеката, където се провеждаха часовете, за да разбера, че тя е заключена.
Двадесет деца и тяхната преподавателка бяха заключени отвън! Когато зададох въпроса по кои правила на противопожарната безопасност децата и учителката са заключени, ми беше отговорено, че това няма да се повтори и че библиотекарката много се страхувала някой да не открадне книга!
Което щеше да бъде явление само по себе си - ученик откраднал книга...
Няколко години по-късно едно момче опитало да скочи през прозореца пред съучениците си. Децата бяха в шок.
Психоложката на училището тихомълком изчезна. Същата, която иначе присъстваше на всяко безкрайно обсъждане на "непоносимия" клас (толкова дълги, че всеки от нас имаше чувството, че присъства на индивидуален сеанс). Нито я видяхме повече, нито чухме нещо за нея. Този път родителски срещи нямаше.
В телефонни разговори класната ръководителка ни увери, че всички институции са уведомени. Имахме точно обратният вариант на това, което се случва сега. Родителите на съучениците искахме да помогнем, но ни казаха, че всички мерки са взети и загрижеността ни е малко излишна.
Замълчахме си, а може би не трябваше. Противопоставихме се на задължителното въвеждане на униформите, които първоначално беше представено като доброволно във всеки клас. Впоследствие се оказа, че децата без униформи трябва да правят наказателни обиколки тичешком в двора на училището.
По същото време свестните учители напуснаха 20-то, а част от учениците ги последваха. Както и тези, чиито родители заявиха, че им е омръзнало да присъстват на събрания на акционерно дружество, представени като родителски срещи, на които се обсъжда какво и кога ще се измаже, но не и какво ще се учи.
От репортажите по повод детето с церебрална парализа разбрахме, че то пречело на нормалното провеждане на часовете и специално на тези по религия.
Какъв цинизъм! В началните класове в 20-то училище родителите, които искаха детето им да не присъства в часовете по религия, трябваше да поемат грижата за него, независимо кога е ситуиран часът. Толкова за свободния избор.
В последните години преподаването по религия се разполагаше в събота и се състоеше в посещаване на църкви. С какво е пречело детето на доброволно избрания предмет в неучебен ден, когато присъствието му не е било задължително?
От цялото мероприятие по изключване на детето с церебрална парализа за мен остава само едно усещане: Тричане.
Кой е виновен за отхвърлянето на ученика, който дори не е класифициран със специални образователни потребности? Елитно ли ще го трича училището със специален статус или ще бъде обикновено изхвърляне?
Как в реалността ще се адаптират децата с тежки проблеми, ако приемането на дете с лека форма на церебрална парализа е толкова сложно?
Според проектозакона за предучилищно и училищно образование помощните училища ще бъдат преобразувани, а децата с проблеми ще се интегрират в общообразователните училища. Как? Най-вероятно с тричане. И изхвърляне.
Малката история на малкия човек от първи клас ще му остане за цял живот. Той може би ще се пребори да бъде в общността на „нормалните", накуцвайки леко и със затруднения с едната ръчичка.
Освен ако учители, директори и родители не му попречат. Вкупом срещу малкия агресор.
Всъщност основна вина за случващото се имат родителите на болното дете. Често се случва при деца с хронични заболявания родителите да са свръхобгрижващи (не знам дали има такава дума) и съответно децата им растат изключително разглезени и имат постоянна нужда да привличат внимание върху себе си. Ако не успеят да привлекат това внимание по нормален начин започват да се държат лошо - тогава вече със сигурност всички ще са ангажирани с тяхната личност. Иначе съм сигурна, че детето си е съвсем нормално и когато всички са загрижени за него сигурно е и мило. Но средата в училище съвсем не е такава. Никое дете не е задължено да обръща специално внимание на друго, само защото другото има заболяване. Средата е конкурентна и децата се учат как да общуват, как да привличат приятели. Тук е мястото на родителите да обяснят на момченцето си, че мятането на сополи не е най-доброто, което може да покаже от себе си. Детето има проблеми в училище, защото има проблеми с общуването, а не защото е болно. Малките деца са изключително справедливи, но към момента. Те не умеят да оценяват дългосрочни проблеми или да изкупват вина. За тях срокът причина-последствие е много кратък. Като попитам моето дете защо е счупило нещо, получавам отговор "ама то беше отдавна". Децата от първи клас не могат да разберат защо трябва да са по-мили с хронично болен връстник, те се отнасят към него така както биха се отнасяли към едно съвсем нормално дете.
Хайде по-кротко коментаторите с впрягането на каруцата пред магарето. В класа на сина ми, също има такова дете. Училището НЕ Е елитно. В първи клас имаше почти идентична ситуация. И там родители се опитаха да изкарат болното дете като "системно нарушаващо учебния процес" и пробваха да стоварят целия проблем върху него. Аз обаче, знаейки че когато много хора вкупом твърдят едно и също, обикновено не са прави, се заех сам да видя за какво иде реч. Притиснах една вечер моя синковец, и той, през хлипане, сълзи и сополи си призна, че той и още няколко келешчета системно тормозели това дете. Факт, повдигнат от родителите му пред директорката, но останал игнориран. Последва един старомоден възпитателен курс, до знанието ми бяха сведени и другите "герои", кото вкупом се явиха пред директорката и.... проблемът се реши. Вече са петокласници, момчето с проблемите е един от всички. Така че съветвам родителите да проверят наистина как седят нещата....
"Детето с церебрална парализа било обвинено, че се опитало да подстриже косата на своя съученичка с ножица. Форма на агресия, " Агресия е откъдето и да го погледнеш, независимо здрав или болен държи ножицата.
А бе хора задавате ли си въпроса в каква социална система живеем.Тя проповядва че трябва да оцелее по умния и по жизнеспособния в името на прогреса.За нея е валиден принципа "Всяка жаба да си знае гьола".Ако имаш пари–тези проблеми не съществуват.Морални принципи в пазарна икономика.Пълен абсурд.Не са нужни молби а борба.Но кога ще се получи критичната маса?
Системата за интегрирането на такива дечица, изобщо не е обмислена. Учителите се нуждаят от обучение и практика, за да може да се справят в такива ситуации. Децата реагират първично. Дете,което е "различно" от останалите,ги плаши и прави агресивни. Когато няма и кой да им обясни,защо е така и че има и такива хора по света,се стига и до бой и системен тормоз. Когато и учителят е безсилен да се справи в дадената ситуацуя,настава хаос. Друг е въпросът,че и доста родителите не са толерантни и това го предават на децата си.
Големият ми син учи в това училище 3 години. С изключение на 2 преподаватели - по немски Томерова и по български /и класен/ Войнов, всички други учители бяха, меко казано, доста странни. На първо място бих сложил т.нар. Лепилце, учител по трудово, който е отявлен психопат и алкохолик. Стигнахме до бой с него, почти... в гадното мазе, където се провеждаха часовете на децата. Започна като нормален разговор и ескалира до физически конфликт, защото той беше очевидно пиян и много бързо се разгневи. Ама да беше само това... Родителските срещи бяха постоянно обвинение, оставаш с чувството, че детето ти е пълен идоит и за нищо не го бива. След което обикновено те карат да се извадиш с 50-60 лв за разни измислени дейности. Спрях да ходя на родителски срещи, защото се чувствах яко омерзен от преподавателите, от които се очаква да възпитават и учат децата, а не да ги скапват от упреци. Записах сина ми там, въпреки че пътуваше по 1 час натам и толкова обратно в студ, дъжд и всякакво време, защото много колеги ме увериха, че ще научи немски. Въпреки, че положихме големи усилия, почти нищо не научи. Мога много да кажа за това, колко съм разочарован от 20-то училище. То изобщо не е елитно, по-скоро е жалко и запуснато. Колко години събират пари за физкултурен салон? Е, къде са парите, къде е салонът? По-лошото е, че синът ми направо намрази училището като институция, заради хората, които иначе трябва да го накарат да я заобича.
Едно време през лошия социализъм, за специалните деца имаше специални училища. Днес в годините на любимия либерализъм, специалните деца се каращисват с неспециалните такива и като следствие възникват конфликти. Сега, през лошия социализъм всичко беше държавно, което си беше кофти отсекъде, обаче хубавото беше, че имаше държава и държавата поемаше грижата за специалните деца. В любимият ни либерализъм държавата няма пари за такива неща, затова мнозинството родители и деца с неспециални потребности трябва да се научат, да живеят заедно със специалните такива. Още повече, че витаят едни слухове, щото процента на специалните деца прогресивно нараства, вероятно поради слънчевата активност и в никакъв случай заради напредъка на хранително-вкусовата промишленост, и фармацевтичните компании, така, че редно е да положим усилия, да преглътнем ножиците и сополите на специалните деца – това е бъдещето все пак, трябва да бъдем прогесивни, в крак с времето, дето се вика.
С тези темпове на промяна, за съжаление , като че ли наближава моментът, когато специалните ще са с 1 повече от неспециалните и не ми се мисли, щото не мога да го измисля, как ке е таа рабОта тогаз...
Мойте пет стинки по въпроса. Друго училище, "елитно".Които ме познават лично, знаят за кое говоря.Детето ми в момента е първи клас.Имаме лек логопедичен проблем.Детето посещаваше още от детската градина един много добър специалист (почти две и половина години).Логопеда каза, че каквото е можел да направи за сега, е направил, и ме помоли, като започнат да четат, да видя дали ще има подобрение още (на детето ми и сега всичко се разбира) ,защото като той ми обясни ,четенето е зрителна опора на говора. Отплеснах се малко, за да разберете по натам.В училището, още в самото начало, молядругарката няколко поредни пъти в разговори за едно-друго с мен ми каза, че детето ми е с дислексия.Аз я попитах на базата на какво наблюдение твърди това ,след като логопеда (който знае тези неща по добре от нея) ми каза ,че няма такова нещо. Аз игнорирах нейните твърдения, докато един ден не се появи детето с една листовка, за някакъв център, дето лапа държавни пари, за да се справи с проблема. В този момент аз откачих.В разговор с молядругарката и училищния психолог в присъствие на детето ми, ги попитах и двете защо моето дете конкретно е набеждавано за това (той малко е разсеян, не внимава много в час, и за сега му е трудно с ученето) , оказа се ,че молядругарката не можела да се занимава само с него индивидуално, както тя се изрази (просто малко повече внимание да му обръща) и иска да си рупа предметите на скорост. Отговорих и, че ако още един път детето ми го диагностицират те двете с психоложката, ще взема от логопеда една оценка на детето ми, и от специалисти, които това им е работата, и ще ги пратя по дяволите и двете. От тогава насам, детето очевидно няма дислексия, и се справя по добре.Явно молядругарката започна да му отделя малко повече внимание. Та така, с "елитните" училища.Да си имате едно наум, ако ще записвате своето дете в училище с надпис "елитно".По добре в даскалото до вас, там вероятно са по добри от "елитните" (Моето "елитно" е до нас ,не , че конкретно съм искал в "елитно" )
Роуан отново се проявява като бабка, която клюкари на пейката, люпи семки и си спомня за добрите стари времена. (Нищо, че в добрите стари времена още е бил хлапе и няма как да си спомня каквото и да било като хората...) Не, пич, не витаят такива слухове, а и да витаят, това се дължи най-вече на по-добрата диагностика, не на нещо друго. Пък и сега има помощни училища, доколкото ми е известно. Просто гугълиране на "помощни училища в София" показва това доста ясно. Проблемът е доволно комплексен. От една страна, силно съм против присъствието на деца със забавено умствено развитие в нормалните класове поради ред причини - изложих ги под статията на Касимова "Образование: роб": http://www.webcafe.bg/id_1965171253_Obrazovanie:_rob Други причини са изложени в статията, всъщност - ако някое олигофренче нападне детето ми с ножица, родителите му отиват на съд. Управата на училището, допуснала проблемното дете - също, при положение, че се е знаело за умствения му проблем. Разбира се, ако проблемът не е в забавено умствено развитие и няма възможност детето да прояви ненужна агресия или да дръпне целия клас назад, няма причина да не бъде допуснато сред нормалните. От друга страна, авторката на горната статия описва училището като място, където и най-нормалното хлапе да полудее. Същото чета и в коментарите. Та...
Драконче, кога събереш куража да се изнесеш от мама, па и да вземеш една булка да свъртиш и в крайна сметка да се окотиш, тогава раздавай идеи за възпитание и образование на деца. Щото до тогава си оставаш детето на мама с детски разсъждения. Не че не си прав по темата, ама така профилактично, да се сетиш към кого се обръщаш
Най-правилно го е казал Rowan коментар-15 ,само да допълня… Изпращането на децата "със специални образователни потребности" в обикновени училища си е изначално грешно и лишава децата с отклонения от нужната им специализирана грижа. От друга страна ги поставя пред необходимостта да се справят с много сложни обстоятелства, което често е свръх възможностите им и направо им вреди. Например аутистите се придържат към стереотипи и не понасят промени, такова дете може да бъде изкарано от равновесие чрез елементарно разместване на предметите в стаята, какво остава за вечно подвижната училищна среда. За някои деца пък е непоносимо да пребивават в затворено помещение с много хора. И т.н. като всеки случай е различен и в едно училище има по няколко до десетки, като за всяко дете е необходим специалист с различна квалификация.И редовото училище е изкарано виновно, че не успява да се превърне и в специализирано. Колкото и съвестно да изнасят учителите загрижеността си, че това не става и не е редно да се изисква, толкова по властнически им затварят устата. Та и тази публикация. Няма да споменавам кой е виновникът,щото вече ще ме обвинят в липса на НПО толерантност/„Толерантност“ е медицински термин, взет от трансплантологията. Означава неспособност на организма да отличава чуждите и враждебни клетки от своите. Това състояние се постига чрез постепенно съсипване чрез отровни лекарства на имунната система на организма, и довеждането ѝ до апатия и безразличие. Пълната толерантност означава смърт./
Много хубаво си го измислил това с медицинския термин от "трансплантологията", само дето в трансплантологията няма и не може да има такова нещо, защото специално за трансплантологията проблема е в не/!/-толерантността на имунната система към присадения орган. ;) И ако настъпи смърт тя се причинява от отхвърлянето на присадения орган в резултат на това, че имунната система го разпознава като чужд и го атакува - затова при трансплантация се третира с препарати за подтискане на имунната реакция. Страхотен пример си дал - точно обратен на това, което се опитваш да докажеш.
Мисля, че е груба грешка внедряването на ученици със специални потребности в общообразователните училища. Там работят педагози. А за другия случай са необходими хора, изучавали специална или социална педагогика, които са съвсем отделни профили в педагогиката. И поставяйки "специалните" деца, редом до "неспециалните", лишавайки ги от необходимите им специализирани грижи на лекуващи и обучаващи ги, всъщност не им се помага. Това крайно залитане по уклона да игнорираме различията и да приобщим на всяка цена всички, пречи двустранно. А когато нещо пречи, стремежът е да се освободиш от него. Ако не става на добра воля, го правиш доброзорно. В правото си са неспециалните деца и техните родители да претендират, ако учителят се отплесне и задели от недотам дългия учебен час, 20 минути единствено на специалонуждаещият се. Кога би поощрил и натоварил по-напредналите деца с по-трудни задания? Не го ли направи, би спрял тяхното развитие.
Паячке, „грубата грешка“ идва от другаде. Проблемът не е в действията на неспециалните деца или в преподавателския състав, а в психологията на специалните. Защото в ученическите години детето се самоосъзнава като личност, а специалното дете, сравнявайки се със връстниците си, осъзнава болезнено своята специалност. И това болезнено осъзнаване на обречеността на подрастващата личност, се изражда в омраза към неспециалните деца. Подчертавам думите „обреченост“ и „омраза“. А комбинацията от двете води до агресия. Знам, че звучи чудовищно (по правило не коментирам в този форум, за да се харесам), но логиката на разделянето е точно логиката на ампутацията. Когато крайникът гангреняса неспасяемо и оставането му към тялото застрашава живота на цялото тяло, идва ред на ампутацията. Затова и едно време, когато държавата не беше толкова либерална, толерантна и изобщо еврогейски ориентирана, никой от моето поколение и по-големите няма спомен от проблеми със специални съученици. Имаше държавна политика по много обществени въпроси и тя се спазваше. Сега има медиен контрол върху обществените нагласи, от там и върху политиците, а медиите дирижират нагласите, както им наредят собствениците им. Затова и коментираме под тази статия. ПП: Проблемът е далеч по-сложен, щото специалните деца ще израснат като специални възрастни и винаги ще имат нужда от грижа, колкото и да ги омешваме в училище. След завършване, те неминуемо се връщат при родителите си, с което отпада причината за всяка „социализация“, която е и основен мотив на либерастичните смесени паралелки. А проблемът ще стане хептен по-сложен, когато родителите им се споминат, щото тези хора не могат да се грижат сами за себе си.