Всяка сутрин преди девет, когато извеждам кучетата, до подлеза пред блока седят няколко души и пият.
Мастика, мента, бири. Ако окъснея с разходката, ги заварвам вече пияни.
Прекарват целия работен ден така, по тъмно обикновено ги няма вече. Ако прекарам целия си ден в тази жега, ще ми прилошее, дори и без мастика на гладно.
На тях им няма нищо, освен обичайното олюляване. Здрави, прави мъже са, на средна възраст. Не дават вид да са опасни. Не ги съдя, нито ги съжалявам. Само ми е чудно дали и за кого гласуват и какво мислят по обществени въпроси, от какво са доволни или недоволни в живота си.
Историческите писания предлагат много анекдоти за ролята на алкохола и другите зависимости при оформянето на обществата в цялата човешка история.
Фараоните на древен Египет са плащали на своите земеделски работници с хляб и бира. Гръцкото вино е било една от най-ценените стоки на древния свят - когато картагенците са продавали своето нискокачествено вино в чужбина, те лъжливо са го етикетирали като гръцко вино.
Може би обаче никоя историческа връзка между едно общество и пристрастяващо вещество не е толкова завладяваща и зловеща, както връзката между Русия и водката. За нея се говори рядко. Може би ще ме опровергаете с вицове?
Добре, за нея се говори рядко извън кръга на шегата. А всъщност тя не е твърде смешна.
Магията на водката е, че в нея няма нищо особено - нито вкус, нито аромат, това е просто силен алкохол, просто произведен от пшеница или ръж. Именно тази простота я прави специална.
Тя позволява водката да се произвежда и консумира масово от обикновените селяни в цяла Източна Европа още от началото на VIII век.
Всеки селянин може да я приготвя и продава чак до 1480 г. Към онзи момент земите, които познаваме като Русия, са набор от малки независими княжества и царства, чак докато не ги обединява Иван III.
Докато гради държавата си, той забеляза популярността на евтиното опиянение сред своите селяни и му хрумва идея - да забрани производството и продажбата на алкохол от обикновения човек и да ги трансформира във владетелска привилегия.
Целият алкохол става собственост на руската корона и може да се произвежда и разпространява само от руската корона. Това е гарантиран източник на приходи чрез монопол върху евтин продукт, който същевременно е масово търсен.
През вековете царете отварят завод за водка след завод за водка, пълнейки собствените си хазни благодарение на евтин алкохол.
Тази система е толкова печеливша, че когато Екатерина Велика възнаграждава дребни благородници за тяхната служба, тя не им дава земя. Вместо това им гарантира правото да произвеждат и продават водка и по този начин да станат част от доходоносния монопол, продължил почти 428 години.
Може би това звучи просто като любопитна историйка за една отдавна изчезнала меркантилна икономическа система, но в нея има много повече от това. Нещо зловещо, чийто отзвук отеква в руското общество и до днес.
"Алкохолът е отрова, вредна за душата и тялото. Затова е голям грях да пиеш алкохол и да го предлагаш на другите. А още по-голям грях е да произвеждаш и продаваш тази отрова."
Тази фраза принадлежи на Лев Толстой. А ето защо я пише...
По времето на цар Николай II, по-конкретно през 1905 г., руските либерали и социалдемократи подемат инициатива да се борят с изключително масовия алкохолизъм в страната.
Първата стъпка е известният и уважаван писател да бъде натоварен със задачата да напише предупредителен етикет с цел отпечатване върху всяка бутилка водка.
Царят, който държи цялата алкохолна индустрия, отказва, защото системата му носи не само добри приходи, но и контрол над пазара. Короната разполага с привилегията както да определя цени, така и да държи населението в постоянно опиянение и относително доволство.
Селянин, който пилее парите си за водка, е твърде пиян, за да мисли за положението си и как е попаднал в него.
Твърде пиян, за да протестира и да се бори за промени.
Достатъчно пиян, че да бие жена си и да я държи в подчинение; да бие и децата си, докато не се пропият като него. С начина си на живот зависимият човек е в услуга на сигурността на същия този режим, който улеснява и поощрява зависимостта му.
Руските царе установяват печеливша система на държавно субсидиран алкохолизъм, която им носи както богатство, така и сигурност. По същество те разчитат на същия пазар, на който би разчитал един наркодилър.
Алкохолната зависимост е ужасна болест.
Повишава кръвното налягане, води до проблеми с кръвоносните съдове, с бъбреците, с панкреаса, до чернодробна недостатъчност, до натрупване излишък от мастни клетки, който постепенно деформира тялото.
Тя деформира и ума, забавяйки когнитивните процеси и повишавайки риска от дементни процеси и психични разстройства.
Извън чисто индивидуалните ефекти, алкохолът също е част от порочен социален кръг на нещастие. Никой не се събужда един ден с решението да стане зависим. Пристрастяването се основава на мизерия и отчаяние.
Появява се там, където има отчаяние и безнадеждност, и по перверзен начин всъщност увеличава тези усещания, след като е предоставило все по-краткотрайно и мнимо избавление от тях. Алкохоликът става все по-нещастен и допринася за нещастието на хората около себе си.
Неслучайно зависимите общности се характеризират с по-малко солидарност и по-малко социална съпротива за сметка на повече примирение и конформизъм.
Наред с всичко друго, нещастието е и икономическа сила.
Ранната съветска пропаганда прави плахи и безуспешни опити да прокара наративи срещу алкохолната зависимост, преди Комунистическата партия сама да се откаже от тях. В пропагандни филми и постери революционери трошат бутилки водка като окови, за които е вързан обикновеният човек.
Тези идеи биват забравени твърде бързо, когато се оказват неизгодни за властта.
Когато Сталин идва на власт, отнетите царски заводи за водка заработват отново. Алкохолната напитка отново се произвежда в пълния възможен капацитет и се разпространява изключително евтино сред населението.
На практика Сталин повтаря политиката на короната в това отношение.
Просто я преименува "народна" по един изключително циничен начин, при положение че става дума за политика за субсидиран, контролиран и умишлено насърчаван алкохолизъм сред народа.
Тази политика продължава в следващите 60 години.
Ефектите от нея започват да личат особено много през 70-те и 80-те години на миналия век. Няма много мотивация за работа, няма много поводи за празнуване, в Афганистан все още се води на практика изгубена война...
Твърди се, че някои бутилки водка не могат да бъдат затваряни след първоначалното отваряне, с идеята да бъдат консумирани наведнъж. Докато икономическата система потъва, водката продължава да я крепи като последен стълб.
Това е отразено в свръхуспешния сериал на HBO "Чернобил", където можете да забележите като фон на действието непрекъснатата употреба на алкохол.
Към края на 80-те Горбачов прави отчаян и не особено добре премислен опит да се справи с алкохолизма чрез забрана на алкохола.
Не е изненадващо, че като всяка забрана, която не съответства на съществуващите обществени отношения и липсва консенсус по нея, тя резултира в създаването и функционирането на стотици и хиляди производства, производители и разпространители на алкохол извън закона.
Нерентабилността на забраната проличава много бързо и не след дълго тя отпада.
Днес, повече от 30 години след краха на този режим, държавно субсидираният алкохолизъм формално не съществува. Какво обаче става след "промените"? Заводите за алкохол преминават в ръцете на олигарси, които се "натоварват" със същата апетитна задача.
Държавата така и не провежда целенасочени и дългосрочни политики срещу масовото алкохолизиране на населението, просто преминава в режим на мълчаливо толериране.
Ефектите от тези над 400 години зависимост личат в нивата на престъпността, на бедността и на нещастието.
Когато критикуваме Русия, често чуваме "е какво, Щатите ли са много добри", сякаш не е възможно да бъдеш критичен към две противоположности едновременно.
Нека подчертая дебело - в САЩ аналог на алкохолизирането е повсеместната употреба на "prescription pills" - напълно легално изписани психотропни медикаменти, които масово се предлагат при наличието на каквото и да е затруднение или психичен проблем, който би накарал човек да иска да се погрижи за менталното си здраве.
Когато мисля за зависимостите, се сещам за една сцена от "Фермата на животните" от Джордж Оруел, в която, завземайки съответната ферма, животните се заемат с унищожение на бутилките алкохол в избата.
Освен прасето Наполеон, което предпочита да се опие. Неслучайно на финала на повестта наблюдаваме как именно прасетата управници постепенно се превръщат в хора, по аналог с промяната на едно лошо управление с идентично нему, но зад друга фасада.
Да се пренесем обратно в България. Разбирам защо зависимостта, и конкретно алкохолната такава, може да се развие така неусетно и да бъде толкова привлекателна.
Тя не струва много, евтина е.
Лесна е - помага да се отпуснеш и да говориш в нова среда; да обсъдиш тегава и конфликтна тема с близък човек; да разпуснеш след тежък работен ден; да притъпиш парещото чувство на разочарование в личен план, в интимен план, в професионален план, ако щеш и в обществен.
Освен това, тя е социално приемлива и дори толерирана - много по-често ще те попитат дали ти има нещо, когато не пиеш, а не когато препиваш.
Много по-често ще чуеш, че се превземаш, "Да не си бременна?" и "Хайде, само само едно за наздраве!".
Близките ти, които всяка вечер задължително пийват само една ракийка със салатата, само две чашки винце с основното и само три бири с мача, ще бъдат искрено озадачени и леко засегнати, ако ги попиташ дали усещат да имат проблем с това.
И все пак не е ли за предпочитане преживяванията, решенията, чувствата и изборите ти да си бъдат изцяло твои?
Дори и тогава, когато са лоши.
