И вие ли като мен изпитвате онова дребно, но много хлъзгаво и лепкаво чувство за вина, което се появява някъде между Коледа и Нова година и дразни като упорита кашлица до първите дни на януари?
Онзи упрек към самия себе си, който стои притихнал и обвиняващ като майка ти, когато те хване, че си бил навън без шапка на минус дванайсет градуса.
Обвинението, в което се съдържат всички неща, които не си харесваш - че нямаш воля, че все отлагаш, че те домързява, че се изкушаваш, че прощаваш непростими неща, че си казваш "Хайде, само този път и после край", ама "после"-то никога не идва.
С неумолимия ход на годините човек започва да гледа на себе си малко отстрани. Това му позволява да се наблюдава по-обективно и да си прощава много неща.
Всъщност хубавото на съзряването (абе, направо на остаряването) е, че все по-малко ти пука за собственото ти его и за егото на човечеството. Полекичка се отърсваш от честолюбието, от героиката на достойните жестове, от плакатното признание на обществото.
Става ти някак леко и по-смислено. Даже някаква свобода те обзема...
Докато не си дадеш сметка, че над всичко човешко, което не ни е чуждо, като бяло знаме на примирението, необезпокоявана, самотна, но устойчива, е останала да се вее тя - мечтата да си друг!
Да си нещо, което не си. Нещо, което никога не си бил и може би никога няма да бъдеш. А толкова много искаш едно - светът да разбере за теб. И, ако може, да те запомни за малко.
Като повечето жени на средна и над средна възраст, прекарвам доста от времето си в гледане на разни клипчета в социалните мрежи. Не знам точно как се зарибих, но е факт, че така започвам деня си и така го завършвам - с рийлсчета. Едва отворила око, примъквам телефона и с лениво движение на показалеца попадам в кратките измислени светове на всякакви хора.
Домакиня от Аризона, в остра фаза на менопаузата си, е открила удивителен крем, който премахва торбичките под очите ѝ. Сега е изпружила тъжното си лице пред света и от педя разстояние маже, потупва, опасва с продукта околоочния си контур, а той магически се изглажда за секунди.
Ставаме свидетели на чудодейно подмладяване, завършващо с освежено с десетилетие лице и лек еленов подскок от прилив на енергия. Виж ти, колко лесно било! Сто двайсет и пет хиляди лайка.
Плъзвам пръст нагоре.
Плешивото теме на някой си Джорди запълва екрана на телефона ми и лъщи като минаре на изгрев слънце. Усмихнат фризьор нежно го глади. В погледа му се чете все още скрито задоволство, което само след минута ще прелее и у нас.
Джорди е само на четиресет и една, а изглежда на шейсет. Столът му се завърта, в поредицата от супер кратки кадри едва проблясват някакви предмети - бял флумастер, четка, лепило, малка перучка - и хоп! Джорди изгрява изпод новата си модна прическа.
Доволният фризьор рови пръсти в гъстата му коса, цвят "сребърна лисица", очите на Джорди светят от напиращи сълзи и чувство на благодарност.
И ние, воайорите на тази промяна, неусетно се усмихваме от леглата, креслата и животите си. Можело значи. Четиристотин трийсет и две хиляди лайка.
Плъзвам още нагоре.
Тъжни, уморени лица на чернокожи жени. Проскубаните им коси стърчат като изгорели пустинни храсти от главите им. Очите им са потънали в сиви орбити, кожите им са като лунни повърхности. Черен плащ на големи, червени рози се спуска пред погледа им и отделя и нас от другата страна на виртуалния тунел.
И, о, чудо! С последната гънка на тази своеобразна завеса се появява тя, другата! Съвършената, бляскава нова красавица, с перфектни вежди, мигли като пера на фламинго и бляскави устни, разкриващи щастлива усмивка.
От пършивата ѝ коса няма и следа - там е стилна коафюра в сигнален или снежнобял цвят, артистично прорязана тук-таме от бръснарски резки и геометрични форми.
Щастието е като това на екс плешивия Джорди и домакинята с крема срещу торбички под очите, само че изразено още по-непосредствено.
Фризьорът магьосник е награбен в благодарна прегръдка, роднините на доволната преобразена я гледат благоговейно отстрани и не смеят да я докоснат да не се разпадне, а аз прихълцвам, размекната от чуждото щастие.
Ми ето, де, можело! Милион и нещо лайкове.
Денят ми започва и времето за клипчета отстъпва на бърз преглед в социалните мрежи. Небрежно минавам през профилите на приятелите си (все сериозни, интелигентни и работещи хора), за да стана съучастник в днешните им радости и възмущения.
Почти половината са се отдали на някаква нова фейсбук активност, която ги превръща в това, което алгоритъмът е решил.
От статусите им с техните очи ме гледат пилоти с кожени шапки и гугъл очила от началото на миналия век, секси певици с червени, бляскави рокли и изкусителни руси букли покрай подмладените им скули, млади момчета с перчеми ала "Брилянтин", шофьори на ретро автомобил, амазонки с коси до кръста и бедра, между които и планетата би спряла да се върти.
А отдолу комплименти, остроумни коментари и купища сърца, щедро раздадени като благодарност за споделеното удоволствие да се видиш друг - по-хубав, по-съвършен, по-различен. Такъв, какъвто никога няма да бъдеш. И лайкове, лайкове, лайкове...
Разбира се, че на два пъти се изкуших да се видя и аз като амазонка, певица или поне шофьор на ретро автомобил. Нищо човешко не ми е чуждо, а и с все по-видимите промени по лицето и тялото ми желанието за малко да ги овладея става все по-жилаво и настоятелно. Спря ме единствено задължителното споделяне на новия образ в мрежата.
Не че толкова ме досрамя - по-скоро ме втресе от огромната разлика между образа в домашното ми огледало и онзи на преобразената в екрана ми.
Вътрешното ми чувство за истинност засега е по-силно, но не мога да обещая, че човешката ми слабост да се виждам такава, каквато се харесвам, няма да надделее. И че няма да позволи представата ми за самата мен да се гради все повече на мимолетните козметични трикове, камуфлажните аксесоари или неограничените възможности на изкуствения интелект.
Има поговорка, че посрещат по вида, а изпращат по ума. Мани ти тая работа! Може и да те посрещат само по вида, но когато те изпращат, то е и по вида, и по ума. По вида повече.
Цивилизацията ни е все по-визуална и външният образ все по-често е носител на цялата нужна информация. Окото възприема бързо и за секунди прави ненарушими логически връзки в мозъка. Преживяваме през визията, а анализираме чрез разсъдъка.
На съвременното човечество все повече не му се анализира, затова и разсъдъкът ни е отстъпил място пред силата на образите, независимо колко достоверни са те.
Око да види, ръка да пипне - никъде не се казва нищо за никакво премисляне. И докато малките клипчета на всякакви хора в мрежата, дръзнали да променят външния си вид, са безобидно мили и затрогващи, човешкият култ към образното съществуване може да стигне до своите крайности.
Така, докато се усетиш, покрай разкрасените чернокожи дами започват да се приплъзват стряскащо интимни споделени моменти.
Двойка за пореден път си прави тест за бременност, за да разбере с прискърбие и рев, че е негативен. Тъгуваш с тях няколко секунди и превърташ с пръста.
Майка прибира в кашони дрехите и играчките на починалото си наскоро дете. Ох, превърташ.
Домашно куче е подложено на евтаназия и собственикът му съзнателно е предпочел да филмира този момент, охотно отдавайки нужното лично страдание на камерата и световната публика отвъд нея.
Боже, какви неща стават...
Вместо веднага да потърси помощ, пребита от мъжа си жена, хлипайки заснема отблизо пулсиращите си кървящи рани. Горката...
Свръхдебел мъж откровено пляска оголените си меса пред погледите ни, за да ни преведе през едногодишна трансформация, която го превръща в гръцки бог. Браво на човека, ето, че всичко винаги е възможно!
Върхът в тази воайорска нужда от масово съпреживяване обаче е едно клипче, в което с големи букви отгоре на екрана е написано "Тя вижда отрязаните си крака за първи път!". И тя - русолява, обикновена жена на около 40 - наистина го прави... Кому е нужно подобно споделяне?
В края на годината и в началото на новата започват равносметките. И няма никакво значение дали ги споделяме публично, или не.
Премисляме какво сме направили и докъде ни стигнаха силите в последните триста шейсет и няколко дни. Описани в подточки, завоеванията никога не изглеждат нито толкова трудни за постигане, нито толкова впечатляващи като резултат, но ние си знаем какво стои зад тях.
Както сме наясно какво ще ни коства ред по ред да задраскваме задачите за новите 365 дни. Да сваля десет килограма... Да направя ремонт... Да си изплатя кредита... Да си сменя колата...Да престана да се ядосвам за глупости... Да мисля повече за себе си... Да успокоя топката...
Да, да, да...
За да стигнем в края и на следващата година, където да осъзнаем, че половината от тези "да"-та ще влязат и в следващия годишен списък на плановете, защото не им се е случило да се сбъднат.
Всъщност, защото сами не сме си ги сбъднали.
