Промяната, която искаме да видим

Наскоро излязох от София за няколко дни. Не бях мърдал от месеци. Нямах търпение да сменя хабитата, дори за малко. Докато пътувахме, забелязахме, че всеки по-зелен пейзаж, всяка течаща вода - от голямата река до бликащото вирче по шосето, ни правеше толкова ярко впечатление, сякаш за първи път виждахме природа.

По продължението на пътя Балкана се извиваше и придобиваше все по-странни и чудновати форми, несравними една с друга, могъщи и диви...

Минахме през едно село, малко и късо, но не от онези вече типични запустяващи села, а от онези будни балкански села, пълни с живот, с деца на колелета, с препълнени дворове, с изкараните маси на чардака, с подпийналите татковци и „шетащите" майки. Пред всяка къща имаше спряна кола. Хората ходеха.. по шосето.

Минаващите автомобили по никакъв начин не ги притесняваха и те не се изместваха дори когато виждаха, че приближаваме. Не се страхуваха, това е техният свят, с техните правила, а в този свят някакъв разбързал се автомобил със сигурност не бе повод за страх.

Какво видях в това село онази вечер? Кое ме впечатли толкова, та да не мога да спра да мисля за него? Да, сетих се.

Различното. Различното, останало дълбоко в спомените ми от детството, дълбоко заспало, събуждащо се при всеки досег с това почти божествено спокойствие, което изпитах, минавайки през онова село.

Вместо забързаните хора в метрото, забили поглед в телефоните си, видях разхождащи се стари приятелки. Вместо крещящи от колите си мъже, видях как двама съседи играеха табла. А шумът на клаксоните се замени с вятъра в листата на вековните дървета.

Понякога дори само една дума, един поглед променят цялото ти отношение към дадено място, към даден човек. Една секунда е достатъчна, за да разбереш, че си добре дошъл някъде. А в това село сякаш всеки беше добре дошъл. Беше толкова различно от ежедневието ни, толкова по-естествено и бавно. А хората си бяха същите, като мен, като теб - българи.

Всеки ден говорим за промяната. Промяната в политиката, в „положението", в заплатите, в пътищата.. Няма ли да поговорим за промяната в нас? Когато говорим за бъдещето на страната ни, какво трябва да е и какво би могло да е, го описваме така далечно, имагинерно и утопично, сякаш това бъдеще е нещо напълно неосъществимо. Сякаш това бъдеще е сложна, почти невъзможна подредба на шахматната дъска на международната геополитическа карта, съчетана с няколко поред революции отвътре, както и неизбежна намеса на извънземни...

Промяната всъщност е във всеки един от нас. Тя е всеки един от нас.

Промяната е да услужиш на съседите с олио. Да упътиш чужденец до хотела му. Да помогнеш на майка да свали бебешката количка по релсите на подлеза. Промяната не е нещо инцидентно, тя не е манна небесна, която ще дойде за миг и ще промени всичко из основи.

Промяната е ежедневното усилие да виждаш смисъл да не си хвърляш боклука на улицата, да виждаш смисъл да си платиш данъците и да си направиш „Гражданска". Тя е нуждата да се грижиш за дома си. Не е задължително гръмогласно да градиш нови етажи, да издигаш високи зидове и огради на своята къща. Промяната е, когато всеки ден махаш по един плевел от градината. Когато всеки ден измиташ пред вратата, когато поканиш съседите на чаша чай.

Много харесвам една мисъл. Не знам на кого е, може и да е ничия, но се връзва идеално с посланието, което искам да предам с този текст: „Силата не винаги издава мощен рев. Понякога тя е тихото гласче в края на деня, което ти нашепва „Утре ще опитам отново!". Не е нужно всеки ден да си на площада, за да направиш нещо добро за страната си. Не е нужно да направиш нещо публично, за да е то полезно. Най-големите триумфи на хората са постигнати в тишината, без никой да разбере.

Какво ме впечатли в онова село? Това, че хората се наслаждаваха на вечерта. Толкова ли е трудно? Всеки правеше нещо, което му е приятно, без да вдига врява за това (и без да се „таг"-ва). Денят си отиваше и в сумрака на топлата вечер видях тези хора, с нищо по-различни от мен и теб, които правеха най-елементарното и в същия момент най-гениалното нещо - живееха заедно, един до друг. И не само живееха, но се наслаждаваха на времето си заедно. Нека се научим да живеем заедно. Колко от вас познават съседите си? Кога за последно някой съсед ви донесе парче торта?

Хайде вместо да не си плащаме данъците, защото и Петров не ги е платил, да ги платим, защото Георгиев си ги плати. И да си почистим каналите около блока, защото когато завали, ще се наводни и нашето, но и на Петров мазето. И да осъзнаем, че това как живеем зависи от нас.

Може би няма да променим света, може би никой няма, но нека променим нашия малък свят. Ние сме само прах, безпомощен под повея на вятъра, както изпяха Kansas, но точно в този момент, в този живот, в тази секунда как живеем зависи от нас. И когато искаме да живеем по-добре, нека променим първо себе си, а после и света. И нека не гледаме каква кола си е купил Петров и откъде е взел парите, а да изиграем една табла с него.

Току-виж, докато играем, ще разберем, че Петров е човек от плът и кръв, точно като нас, и току-виж желанието ни „да го обадим на данъчните т‘ва копеле" ще се замени от желанието и утре да изиграем една табла.

Кой знае..

Новините

Най-четените