Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Един пример като дар под елхата

Как любовта може да оцелее дори и в най-тъмния мрак Снимка: Getty Images
Как любовта може да оцелее дори и в най-тъмния мрак

Този коледен разказ заслужава да е последен, но докато и в днешния свят съществуват добрината и любовта, Рождество винаги ще ни събужда за тях и ще ни води извън огрубелия ни, окован в заблуди и предразсъдъци делник, към пристана на недокоснати от времената чувства, на застинала в човека вечност, на всесилни в своето смирение сърца. Този празник извиква у нас особената, само коледна светлина от домашните зимни камини, от свещите на трапезата, както и на оная звезда, за която се твърди, че е възвестила великото събитие.

Но днес ще разкажа за едни хора, които споделят мрак и тишина и Рождеството за тях протича извън нашите представи, а за онези, допрели се до него - немислимо. Но и по своему величествено.

Научих историята от приятеля ми Иван В., колега отпреди, човек, познаващ действителността ни в подробности - от идилиите до кошмарите. Разправи ми я сбито и без да я разгръща в най-тъжните й подробности: слушателят и сам може да си я "допише", дори бегла информация за такава драма е достатъчна да ни покруси задълго.

Но и за чуждия човек това ще са съдби, с които ще е непоносимо да се примири.

Иван има по-малка сестра, останала глухоняма след менингит. Тази болест тогава лекували със стрептомицин. Стрептомицинът поразява слуха. И край. Момиченцето тръгва по трудния път на своя житейски жребий. Учи, взема професия. Омъжва се: двама глухонеми в една къща - това също е вид хармония. Радва се на света, споделя Иван, наслаждава се на всичко, което постига и което той му позволява да докосне. Открива щастливи часове, надмогва обидата от съдбата. И от хората също*. Но това не е краят на изпитанието.

В началото на новия век съпругът й губи и зрението си. След света на мълчанието мъжът слиза и в бездната на вечния мрак. От вси страни валят съвети към съпругата да го изостави, да го "даде" в "дом".

Има и такъв "дом", Иван го е посетил веднъж и разказва, че обядът на тези потопени в мрак и тишина мъже представлявал няколко резенчета пържени картофи, от които чинията изглеждала неправдоподобно голяма. Обяснението е просто: дневната дажба на всеки в този "дом" е възлизала на 1,50 (един и петдесет) лева.

По това време в България имало 18 души, обгърнати от такава, безнадеждна... черна тишина. Непрогледна тишина.

Тя не послушала онези съвети. Вече петнадесет години се грижи за него, "гледа" го и е приела непоносимата истина, че тя го гледа, но той не я вижда. И никога повече няма да я види. Вероятно си я представя: такава, каквато е била на последния кадър, останал в паметта му. Образът й, който е отнесъл със себе си във вечния мрак.

Не могат да си продумат, макар и по техния си, труден начин. Не могат да си кажат нищо и с очи. Природата се е стоварила върху тях, невинни изкупват някакви чужди грешки или просто подлостта на естеството. Един до друг като никои от останалите хора и в същото време разделени от мрак и от мълчание.

Помислете: две души, на които и думите са отнети! Думите, които на нас, зрящите и чуващите, остават, дори когато всичко е изгубено, думите за утеха, за кураж, за сбогом...

Научили се да разговарят с пръсти, не с пръсти както когато са били само глухонеми, а така: единият взема ръката на другия и "пише" по нея с показалец. Колко време е нужно, за да му предаде едно изречение?

Осъзнавам, че нямам сили да го видя. Ние не сме подготвени за такава неразрешима задача на живота. Нямаме сърце, за да го понесем, вяра и кураж ни трябват дори само за да повярваме, че съществува.

Как живеят чувствата в техния свят? Как си обменят съобщенията за живота, за сложната действителност наоколо, за борбата за насъщния, за Доброто и Злото, които, както всички нас, обгръщат и тях? Могат ли да си предават страхове, желания, мечти? Надеждите си общи как "изричат"? Какво в тяхната невиждана комуникация остава споделено и какво - завинаги "премълчано"? Ще има ли някой смелост да се потопи в тази нестандартна, непоправима трагика? И ще вникнем ли някога в безмълвното им послание!

Това е коледният разказ, това е коледната свещ. За вярата и за любовта, великите думи, които дори не могат да бъдат прошепнати между две души, обречени да ги следват - за да не се предадат, за да не изчезнат. Тяхната сила има значение за този свят, длъжни сме да го признаем.

Ние, които обичаме да говорим за дух, за твърдост, които си избираме всякакви герои, може би ще се сдобрим със собствения си живот, ще го разтоварим от безсмислени претенции и капризи и ще се научим да го живеем, щастливи от неговите дарове, които лично на нас милостиво не са ни отнети.

Да си подарим за Рождество спасителния пример на тези мили и достойни хора и да си помагаме с него в изненадите и въртопите на житейския път. Те със сигурност знаят за този път повече от нас, а в суматохата и възбудата на коледната нощ може би ще са по-близо до Спасителя, отколкото всеки друг. Иначе как ще споделят своята светлина и в мрака?

 

*Иван: "Отидох да я видя във Варна. Работеше в предприятие за инвалиди. Шиеше копчета на ризи. За всяко копче й плащаха... стотинка. Десет копчета - десет стотинки. Сто копчета - един лев. Хиляда копчета - десет. За цял месец получаваше трийсет лева. Нямало повече ризи."

Най-четените