15 септември е свещена дата за всеки, който иска да се изкаже по въпроса за българското образование. Спорът обикновено се върти около това кой е най-големият проблем и как да го решим. Тази година „дискусията" относно проблемите в образованието започна още от края на август. Първо синдикатите изтъкнаха проблема с дисциплината и ни обясниха, че ще го борят като върнат, пардон - въведат оценка „Поведение". После си промениха мнението и най-големият проблем се оказа липсата на квалифицирани учители.
Министърът на образованието обеща да разтовари документацията и облекчи процеса на работа на учителите, а същевременно поведе люта битка с „мъртвите души". Повечето от нас пък все още се чудят дали от красивите млади жени стават добри учители.
Макар и забавни, тези псевдо-новини не само не достигат до някакъв по-съществен анализ, но и отвличат вниманието на обществеността от истинския проблем на българското образование.
А истинският проблем е...
Системата не работи и има нужда от цялостна промяна. По-лошото е, че идеи за промяна има, но те не могат да се осъществят, защото системата се управлява чрез страх. А когато една система се управлява чрез страх и възпитава страх, тя е всичко друго, но не и образователна.
Учениците учат чрез страх - страх от изпитване, страх от оценки, страх от наказания. Най-лошото е, че се учат на страх от различното - ако не възпроизведеш урока, а се опитваш да разсъждаваш по него, получаваш по-ниска оценка; ако се възпротивиш на явна несправедливост в училище, получаваш наказание. Резултатът от това е съвсем естествен - учениците имат все по-ниски резултати на стандартните тестове (PISA, ДЗИ, НВО), защото се страхуват да мислят. А ако един ученик не се страхува да изразява себе си, той (или тя) би могъл да намери своето място в училище.
Учителите също са управлявани чрез страх - страх от проверка, страх от крайни срокове, страх от задължителната училищна документация - защото всяко редче трябва да бъде попълнено в правилното квадратче. И защото училищната документация е по-важна от това, което реално се случва в класната стая и защото разпределението трябва да се следва плътно. А ако един учител има свобода на действие, той (или тя) би могъл да направи предмета интересен и то така, че на учениците всъщност да не им е скучно в класната стая.
Страхът на учителите се предава от директорите, които също работят в страх. Подобно на учителите, те също могат да бъдат проверени, протоколирани и наказани. Едно-единствено отклонение от нормативния канон е достатъчно. А ако един директор не живее в постоянен страх, той (или тя) би могъл да направи училището си привлекателно за нови учители по много по-ефективен начин от каквито и да е мерки на министерството.
Страхът вирее и, реално, води началото си от администрацията на МОН и многобройните РИО. Не мога да кажа каква е причината за това, защото виждам само симптомите - липсва желание за истинска реформа и всяка промяна, дори и най-малката, се осъществява срещу огромно съпротивление. В повечето случаи това, което ни се пробутва като „реформа", всъщност е връщане към някаква мярка от близкото минало.
Системата отчаяно се нуждае от тотална реформа, за да може да изпълнява добре функциите си, а в същото време панически се страхува дори и от най-малката промяна. И докато този страх е основно средство, българското „образование" ще бъде такова само на хартия.
