Този сайт използва „бисквитки“ (cookies). Разглеждайки съдържанието на сайта, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“. Повече информация тук.

Разбрах

Светлин Радославов – от гетото до големите сцени в САЩ

Музиката, която идва от сърцето и душата
Музиката, която идва от сърцето и душата

Животът му не е песен, а музикално произведение от няколко части. Роден в крайния столичен квартал „Дружба 2" през 1985 година, Светлин Радославoв едва ли е предполагал, че един ден името му ще е по-познато в Америка, отколкото в България.

Създаден е да бъде на сцена, а заложбите му забелязва първо баба му Сминка. Редовните разходки край НДК, на които тя го води като дете, са сред най-съкровените спомени, които Свет носи в сърцето си. Пристигаме пред реновирането фонтани 30 години по-късно и сякаш отново е се връща в детството си - очите му се разширяват от любопитство и вълнение.

„Пеех на хората гамата в разнообразни разновидности, а те се радваха и се събираха в кръг", спомня си първите си музикални подвизи Свет.

Това е само началото. Животът му започва своята мелодия, когато почти навършил 4-годишна възраст  докосва цигулката за първи път. Пътят му естествено продължава в музикалното училище в София, но съдбата не пожелава да го остави в родината му.

Следват сривове, препятстия, изпитания. От безгрижна, песента му става тъжна и болезнена. Преживява раздялата на родителите си и тъгата на майка си, която търси бъдеще за двамата си синове извън страната.

Расте бедно, а уроците по цигулка са светлина в мрачните моменти. Очаква с трепет писмата от Америка, адресирани до майка му, които като дете си представя като билет за Страната на неограничените възможности.

„Мама бе отчаяна, искаше да имаме по-добро бъдеще, което не виждаше в родината. Започна да търси контакти с писма до американски агенции, за да заминем в САЩ. Тогава нямаше интернет. Никой не отговаряше, докато един ден мама не получи писмо от един американец. Започнаха кореспонденция и накрая той дойде в България. Ние го развеждахме, показвахме му страната, заведохме го в Рила. С мама се ожениха, аз трябваше да напусна музикалното училище "Любомир Пипков", където свирех на пиано и цигулка, а брат ми на чело. Тръгнахме да търсим нов живот"

Така започва най-важното пътешествие в живота на малкия тогава музикант. Още със слизането от самолета вижда онази клиширана картина от американските филми - един едър, чернокож полицай, който хапе от поничката си.

„Тогава си казах - наистина съм в САЩ. Бях около 10-годишен", разказва той за първия си спомен на новата земя.

Историята на Свет продължава като във филма „В ритъма на танца". Семейството му отново е разклатено. Доведеният му баща се превръща в нещо като мащехата от Пепеляшка. Майка му Вера обмисля трескаво следващата важна стъпка от живота си - спасение и независимост за двете й деца. Решават да избягат с помощта на съседи-американци. Налага се да нощуват в подслон за жени без дом, който обаче се оказва точното място. Докато майка му търси легален начин да останат в САЩ след развода, Свет теши мъката с цигулката си.

Часове наред свири на децата в подслона, а една от възпитателките забелязва таланта му. Случайно или не - в съседната сграда се намира едно от най-добрите училища по музика „Истмен скуул".

„Това ни спаси. Бях по-добър от връстниците си заради школата "Любомир Пипков". Една от жените ми уреди интервю в „Истмен", което бе на няколко крачки от подслона. Явих се пред един от учителите - руснак. Започнах да свиря, а той ме спря: "Не така, това го направи по този начин"... Излязох от стаята отчаян. Помислих, че съм се изложил. Не можех да повярвам, когато ми казаха, че ми дават пълна стипендия. Учителят ми каза: "Критикувам те, защото имаш голям потенциал, за да станеш по-добър. Така правим ние, руснаците". Тогава знаех само, че Бог е с нас. Когато в съда видяха, че съм приет в реномираното училище, ни дадоха социални номера, а след 10 години получихме и паспортите си."

Затова и винаги, когато излиза на сцена, Свет целува ръката си и я насочка към небето.

„Този момент го бяха записали на концертите по времето на „Америка търси таланти", където стигнах до четвърт финалите. Всъщност съм първият българин, стигнал толкова далеч", споделя Свет.

Някъде по това време за виртуозния българин с цигулката започва да се разчува и у нас. Но „Америка търси талант" далеч не е най-голямата сцена, на която може да видите Танцуващия цигулар, както го наричат в предаването. Свири, пее, рапира, танцува и прави бийт бокс, докато движи лъка по струните. А всяка покана идва като гръм в ясно небе.

„Бяхме в Детройт, когато телефонът ми звънна. Беше американски агент, с който се бях запознал преди време. Каза ми, че Джон Леджънд и Фабюлъс са блокирани заради урагана "Санди" и не могат да присъстват на голямото шоу за откриването на сезона в NBA на Бруклин Нетс. И кой мислите канеха да ги замести?", спомня си развълнувано Свет. Налага му се да пътува цялата вечер, за да стигне навреме и да излезе пред 25 хиляди души.

„Концертът бе интензивен, наситен с емоция, а през цялото пътуване си повтарях - трябва да стигна навреме. Чакат ме 25 хиляди, които ще ме видят и чуят". Сред публиката са Бийонсе и Джей Зи (собственик на дял в баскетболния отбор).

За успехите си Свет разчита първо на себе си. Срещите и договорките си организира сам. Реализира мечтите си като в нотна линия - една след друга, такт след такт.

Гетото на Рочестър, където живеят с майка си през първите години в САЩ, го научава да се бори и защитава, и същевременно да буди уважение у хората.

„Първоначално доста ние биеха с брат ми в училището. Бяхме единствените бели. След това успяхме да се внедрим. Започнах да се уча да рапирам. Изгладих акцента си, за да мога да участвам в рап битките. Скоро станах един от най-добрите, а целият квартал знаеше името ми. Понякога ми викаха „Суед", след това ми лепнаха и прякора „Ел булгаро", който има своята история", спомня си уроците в живота цигуларя.

Няма проблем да демонстрира фрийстайл, докато минувачите пред НДК се обръщат след перфектния му американски акцент. Погледите са привлечени и от цигулката, която лежи до него на пейката. Тази е електронна и му е от около 6 години. През останалото време ползва и класическата. Всъщност до 11-годишен е слушал само класическа музика. Едва след това среща хип-хопа.

„Когато чух първия рап, главата ми щеше да гръмне. Пулсът ми се ускори. Започнах да съчетавам цигулката с ритъма и ме нарекоха хип-хоп цигулар. Може би песента, с която открих този ритъм е "My Way" на Ъшър".

От първата рап песен до момента, в който излиза на сцените, Свет си повтаря, че мечитите не бива да свършват.

„Затова винаги мечтая за още и още, за да се мотивирам. Цигулката е нещо, което ме вдига в тежки ситуации и ме прави различен".

Цигуларят е уникален и според лекарите. Медицинският му случай се оказва 1 на 2 милиона. През 2016 година му откриват тумор в мозъка. Научава диагнозата си през август 2016 година - в деня, в който научава, че е изгубил прадядо си. Помни още болката в главата и първия припадък. Дни по-късно вече е на операционната маса.

„Когато ми сложиха упойката, сънувах, че играя FIFA с брат ми. Точно вкарвах гол, когато ме събудиха и питах лекарите: „Вкарах ли гола?" Те разбира се ми припомниха, че всъщност са ме оперирали. Веднага раздвижих пръстите си - щом ги усетих си казах: „мога да свиря, значи ще има живот за мен" и няколко часа по-късно излязох пред болницата с цигулката, за да запиша видео за всички, които ме подкрепяха и се молиха за мен".

Видеото е кавър на цигулка на песента „Let it Be" на Бийтълс. Изгледано е от над 3 милиона души в цял свят.

„Уникален съм в смисъл, че използвам различни мотиви в моето шоу - изражения, танци, бийт бокс. Всичко правя едновременно със свиренето и досега не съм виждал друг да успява на сцена. Упражнявал съм се много часове, за да се получи. Затова смятам, че засега съм единствен", казва той.

Харизмата и експресивното му говорене продължават да карат хората край НДК да се обръщат. Свет очаквано решава да възнагради всички усмихнати лица, които са го разпознали след участието му в няколко сутрешни блока у нас. Излиза с инструмента си на бул. „Витоша" заедно с няколко улични музиканти и за секунди събира аплодираща публика.

„Големите звезди трябва да имат вяра в изкуството, Господ и в себе си. Трябва да са приземени, а не да хвърчат високо, за да не падат. Винаги трябва да сме хора, винаги да си го припомняме, установявайки контакт с хората, които не гледат.

Когато имам участие, пристигам пръв, за да успея да говоря с екипа, който ще ме поддържа в изявата. Да обърна внимание на всеки един. Тръгвам си последен, за да мога да се снимам с всеки желаещ. Да докосна всеки един, който ми е пращал енергия, докато свиря. Отворена книга съм", казва Светлин.

Казват, че човек идва с името си. Неговото носи светлина за тези, които живеят с музиката.

„Като сърфист съм - поемам вълната, пързалям се по нея, движа тялото си, дишам чрез моите пръсти, движенията ми поемат ритъма й, нотите й, настроението й. Идва от сърцето и душата ми да свиря това, което чуя".

Най-четените